четвъртък, 26 октомври 2017 г.

На чичо Митко

Настъпва първият Димитровден без моят чичо... Дълго време отбягвах да пиша по темата, защото мъката ме сграбчваше за гърлото и думите не успяваха да отразят загубата.

Беше първи септември, първият петък от месец септември. Времето беше слънчево и хубаво. Имах почивен ден и със семейството ми бяхме в Пловдив на разходка. Когато се прибрахме, научихме тъжната вест. Братовчед ми беше там и се беше погрижил за всичко. Аз помогнах само с разлепването на некролозите. Първия сложих на нашата врата... Обява за раздяла, черно бял помен за живота на един необикновено добър човек, моят чичо...

Братът на баща ми беше много работлив и всеотдаен човек. Няма да намерите човек да каже лоша дума за него. Димитър Алексиев бе човек на честта, добротата и труда. Говореше рядко, малко, но казваше точните думи и вникваше в разговора и проблема със съпричастност.

Когато го питах, как е, той  отговаряше, че е добре, защото, ако каже, че не е добре, ще трябва да обяснява много. Имаше страхотно чувство за хумор. Такъв бе моят чичо, един великолепен човек, който обичаше семейството си, родното място и Балкана. Още като малък ме води в планината, за да ми покаже всички пътеки, които познаваше наизуст или да му помогна със събирането на сухи клони и дърва за зимата.

Чичо Митко беше ловец. В детските ми спомени той винаги имаше по едно ловно вярно куче, което го следваше навсякъде заедно с пушката му. Накрая след като се пенсионира и вече не ходеше на лов, той ползваше пушката единствено да стреля във въздуха, когато Новата година настъпи. Ако не чуех този звук сякаш Новата година все още не беше дошла, а неизменно след това той идваше да ни поздрави и види.

Не пътуваше често, но помнеше с подробности всяко свое пътуване, включително и такова с неговия мотор до наш роднина в Скопие, където с плам обясняваше за пътя, сградите, къщата и срещата. Въодушевяваше се да говори за роднините и своя житейски опит, макар да го правеше с подбрани думи и кратки фрази.

Чичо е играл и за местния футболен тим и понякога идваше с мен на мачовете на Зенит, за да гледа как се представят младите и да си спомня за годините, когато той е играл. Затова, когато почина, помолих на първия домакински мач да бъде почетен с минута мълчание...

Чичо Митко работи и като пазач. Всяваше респект и изпълняваше задълженията си с отговорност и любов. Носеше зимна шуба и с колелото ходеше на всяка негова нощна смяна.

Той обичаше животните. Грижеше се за всяко живо същество с любов и му говореше тихо, спокойно и те сякаш го разбираха и му се доверяваха безпрекословно.

Той обичаше да идва вкъщи и аз винаги намирах начин да седна до него и да разговаряме, защото общуването с него бе ценно за мен. Разпитвах за миналото на фамилията, а и самият аз имах спомен за нощи, изпълнени със смях, когато четиримата братя играеха карти на кухненската маса...

След като загубих последователно другите си двама чичовци (чичо Гошо от Велинград като студент и чичо Тошо от София като току що започнал работа), сега дойде време да се разделя и с последния си чичо...

Няма да забравя негова снимка като войник, която бях открил в старите албуми. На нея той блестеше и сияеше спретнат, усмихнат и млад, нахлупил войнишко кепе и с устремен и ведър поглед. Сега тези очи ще ми липсват...

Така и не успях да го попитам и да разбера коя е любимата му песен, къде и кога се е чувствал най-щастлив и да ми разкаже за негово пътуване...

Тъжно е, че със смъртта на човека си отиват и желанието му да пътува и спомените от предишни негови пътувания...

Тъжно е, че оценяваме някого и какво сме пропуснали да си кажем, едва, когато го загубим и е прекалено късно...

Чичо ми беше зодия Скорпион като мен и в началото на ноември трябваше да празнува своя 83-ти рожден ден, а днес неговия имен ден...

Като дете не пропускахме да отидем на този ден у тях, за да уважим името му, а и като по-голям, винаги, когато имах възможност и бях там, неизменно отивах на гости първо на него с моите родители. Този Димитровден ще е различен, поне за мен, защото дори и в годините, които не успявах да отида, знаех, че той е там и се обаждах или предавах поздрави по майка и татко. Днес за първи път от толкова години няма да мога да пратя поздрави...

Не останах за погребението на 2 септември,  не само защото имах планове, билети и резервация за хотели за годишната семейна почивка на море, а и защото нямаше да мога да издържа да видя как ковчега потъва в земята, която той толкова обичаше и обработваше, за да даде плодове и урожай. Разделих се с него онази петъчна вечер на втория етаж...

Двамата му сина и мои първи братовчеди от доста време са предимно в чужбина и рядко се виждаме, но когато се прибират, винаги идваха събота и неделя да го посетят и така се радвах да видя и тях. Сега стринка ми е сама, а моят чичо вече го няма...