четвъртък, 20 юли 2017 г.

Дълбоко пурпурно сбогуване със софийската сцена

Преди малко повече от два месеца поне според моето скромно мнение "Арена Армеец" постави рекорд по посещаемост. Причината в неделната вечер на 14 май да има повече от 18 000 души на едно място в София, беше концерта от прощалното турне на легендите от Deep Purple. Разбира се и аз бях там.

Моят висок и умен колега се беше погрижил да имаме перфектните места и бяхме на първи ред вляво от сцената с чудесен изглед към групата. За жалост точно преди концерта получих мигренозен пристъп и болката в главата ми попречи донякъде на по-доброто изживяване на музиката. Може би и заради това подгряващата група Monster truck  се превърна в живо мъчение за мен. Не помня на друг концерт да съм се чувствал така зле като на този, а и не помогна плискането с вода и излизането на чист въздух. В крайна сметка една дама, седяща до нас, ми услужи с хапче за глава и това позволи след десетата песен на Deep Purple вече да вляза в час и до края да слушам и възприемам музиката така, както трябва. Повече за самия концерт и сетлист на песните може да откриете тук.


Странно за мен е обаче, че когато Ian Gillan дойде сам в София в края на ноември в зала 1 на НДК, там нямаше толкова голям интерес и публиката беше в пъти по-малко, въпреки, че песните, които изпълни тогава самостоятелно и с групата паснаха повече от 80%.  Но си обяснявам, че името на групата винаги е по-голяма от това на вокалиста и, а и самата част с прощално турне доведе много хора на събитието. Не зная обаче, дали това не е също маркетингов трик като последното турне на Scorpions, които след него идваха още веднъж в София, но това не е най-важното.

Признавам, че не бях слушал последния албум на групата и може би заради това и песните от него, не ме впечатлиха толкова, а може би и Ричи Блекмор и Джон Лорд ми липсваха на моменти, но в крайна сметка концертът беше на супер ниво и ме зарадва с изпълнението на любимите за мен песни Hush, Black night, Smoke on the water и Perfect strangers, някои от които успях да предавам на живо, докато не ми падна батерията на телефона.

Винаги на техен концерт се сещам за моя приятел от Козлодуй Калин, който всички наричаха Ричи, който си отиде твърдо рано от този свят, но цялата му същност бе отдадена на групата, докато беше сред нас...

Ясно ми е, че няма как в днешно време Gillan да изпълни Child in time, а също така и, че не е възможно в рамките на няколко часа да чуеш всички любими песни от група, която е на сцената вече почти 50 години. Но е едно е сигурно - радвам се, че бях там, бях щастлив да чуя групата на живо отново и ако случайно пак решат да дойдат отново ще бъда там, за да им отворя душата си, ако почукат на задната врата...


четвъртък, 13 юли 2017 г.

Пеещите обувки на Леа Иванова

Понеделник вечер не е най-подходящото време за кино, но когато става въпрос за български филм времето и мястото нямат значение. Всъщност за втори пореден път гледам филм в Дома на Киното, който успява да ме трогне и да ме докара до сълзи. Това означава, че всички са си свършили перфектно работата, а накрая на прожекцията имаше среща с режисьора и двама от главните герои.

Но нека започна отначало. Следейки събитията в Дома на Киното на няколко пъти през погледа ми мина заглавието "Пеещите обувки" и подобно на Мирча Кришан, който пита "Как така кон да мяучи?" и аз попитах: "Как така обувки да пеят?" Не ми беше хрумвало, че лентата може да е свързана с българската певица Леа Иванова. За разлика от друг път, този път не бях се подготвил с гледане дори и на кратко видео или прочит на сюжета, но за да не направите същата грешка и Вие, ще Ви пусна трейлъра, както правя обикновено в ревютата си на филми тук:


Без предубеденост и излишни очаквания аз се втурнах в сюжета на филма, който премина през джаз, пътуване, политика, Истанбул, Дупница и София, за да стигне до Виена, Белград, Париж и Берлин. Пътуването във времето разкриваше настроения, ноти, влюбване, раздяла и много покорени сцени и мъжки сърца. Лиляна Иванова се играе от три актриси и това е съвсем сполучлив ход на режисьора Радослав Спасов, а за моя изненада известните лица и актьори във филма имаха второстепенни роли, а главните бяха поверени на млади, талантливи новоизгряващи звезди.

Акцент в тези 142 минути бе любовта между Леа и Еди Казасян, брат на прочутия Вили Казасян. Двамата минават през различни изпитания, изневери и различия, но остават заедно до края, а и след смъртта на певицата Казасян остава да живее с мисълта за нея и преживяните мигове, търсейки всяка подробност за нея, която той не е знаел по време на съвместното си съжителство. Такава любов явно има не само по филмите, а е била и реалност въпреки всичко и всички. Но най-добре да я изгледате сами и да прецените, дали сте способни на нещо подобно.

При появата на буквите на екрана се появиха и сълзите в очите и аз далеч не бях единствения в киносалона, който едва ги сдържаше, за да не прелеят, а със светлините на лампите отпред застанаха режисьорът и двамата млади актьори. Те успяха да разведрят обстановката и да разкажат интересни подробности от процеса на заснемане.

Прибирайки се вкъщи, потърсих всички възможни песни на Леа Иванова, за да допълня сам впечатленията си без да съм гледал другите два филма за нея и без да съм чел книгата от 1989 г. Ако имате желение и време може да гледате краткия филм на БНТ от 1971 г. "Леа пее и се смее" тук, а гостуването и в предаването "Всяка неделя" може да видите тук.  Четох и доста отзиви и много се възмущаваха, че най-известните и песни не са влезли във филма, но за мен това не бе проблем, а като завършек на този пост ще пусна една песен, която е написана от Еди Казасян като музика и текст специално за Леа Иванова и казва много и с думи и с жестове в самия клип от 1985 г.  А Вие си спомнете за Леа и за нейния специфичен глас, чувство и достолепност! Лека нощ!