Пиша бавно, защото зная, че не можете да четете бързо. Пиша нощем на лунна светлина да пестя ток и тишина върху една малка нощна масичка, чийто баща Кьор Софра бе сляп и това се е отразило на нейния баланс и самочувствие и затова от време на време се клати и мърда под напъна на моите мисли и думи.
Не си мислете, че писането е проста работа, въпреки, че доста прости хора се упражняват да го практикуват напоследък, но от друга страна не е, защото доста сложни хора упорито отказват да пишат дори и ред случайно в някоя популярна социална мрежа. Девизът на нощните писатели:"Писането носи щастие!" не се спазва и така цялата работа се оказва, че не е никак последователна. В началото бе словото, но слово няма в тази книга, която всъщност съвсем не съществува извън пределите на съзнанието. Но нека започна отначало или пък от края, въпрос на личен избор.
В ученическите години случайно или не заедно с две луди глави, наричани за по-лесно приятели, започнахме списването на тетрадка с твърди черни корици със крещящо заглавие: "Глупостта на едно поколение." Глупостта е като вирус, който броди от глава на глава, от поколение на поколение и често остава неразбрана. Нашите напъни да я съберем между две корици на редове се оказаха безплодни, защото тя преливаше и не искаше да пасне в нашите рамки. Въпреки всичко тя остана за поколенията със своите мъдри, смешни фрази, каламбури, грешки и смешки и криви рисунки, които са разбираеми само за невъоръжено око, непредубедени ученици и от някои участници в самите събития. След завършването и решихме да направим един експеримент.
Тръгнахме от книжарница на книжарница, от сергия на сергия и от библиотека на библиотека, за да питаме, дали имат в наличност копие от най-новата българска книга "Глупостта на едно поколение." Търговският нюх на тогавашните книгопродавачи доведе до тяхната убеденост, че въпросното четиво:
а) току що е свършило
б) ще докарат всеки момент от склада или борсата
в)да проверим при ново зареждане следващата седмица
Оказа се, че никой не искаше да признае, че не е чувал за такава книга и че такава книга няма. Ще ми бъде интересно да проверя резултата на този експеримент в наши дни, но в крайна сметка това рефлектира върху мен по един странен начин. Оказа се, че "Няма такава книга" наистина съществува и бе популярна сред моите познати и приятели, но така и не стигна до мен, а опитите да я намеря с реален автор и заглавие се оказаха безуспешни заради нейното бързо изчерпване.
Така дълги години по един или друг начин съдбата ни разминаваше с тези разкази, но един слънчев мартенски пазарджишки ден реши да ни събере в една уютна и качествена нова кафе книжарница в старо читалище с името "Виделина". Там на рафта на нивото на очите ми с хубави масленозелени букви стоеше именно книгата от моето минало, а както се оказа и от моето бъдеще. Не се поколебах да я купя, а после със страстта на колекционер да събера всичко издадено и налично от варненския автор Людмил Станев.
Ако имаше стрелки часовникът в кухнята щеше да показва цифра, равна на пръстите на едната ми ръка, но времето е относително като черна дупка в бели нощи и затова няма да Ви занимавам повече с него. То и с друго май не е нужно да Ви занимавам, защото никой не обича да чете дълги писания и затова само горещо ще препоръчам да прочетете разказите и приказките от Неприятният татарин (не зная защо слагах ударението на последната сричка и си мислех за отвара или лекарство), който Ненакърнимо и Рязко смята, че все още Няма такава книга.
Четете книги или пишете. Изборът е Ваш, а крайната точка в това изречение моя.
