Потъването на Созопол

Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.

"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран президвикваше интереса ми. За да предизвикам и Вашия ще споделя трейлъра му точно сега:

Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.

За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.

За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.

Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!

Късметът на смотаняка

Когато днес паяк ми вдигна колата в Пазарджик, и това мое първо удоволствие ми струва 50 лева, бе логично да се сетя за българското заглавие на книгата на Кърт Вонегът, която завърших тази сутрин.

Какъв ли е късметът на смотаняка и що за късмет е това и кой е този смотаняк? Ето тези въпроси ме вълнуваха преди да разлистя купената на Панаира на книгата неиздавана досега творба на моя любим писател.

Бял свят книгата вижда на 20 март 2013 г. и включва шест неиздадени разказа, едно есе и едно приложение, което е недовършено. Оригиналното заглавие е Sucker's portfolio и корицата, която ще поместя по-надолу силно напомня рисунките на Кърт. 

Шест разказа са озаглавени епизоди, а седмият е есе, което силно се различава от предишните. Вонегът е бил винаги наслада за моята душа, а първите шест напомнят поредицата "Разкази с неочакван край" на неговия колега фантаст Роал Дал, която бе филмирана и мнозина помнят от малкия екран в края на 80-те и началото на 90-те. Реално интригуващите епизоди бяха с времетраене от 25 минути и са снимани от 1979 до 1988 г., и винаги завършваха с неочакван обрат. Същият похват е ползвал и Вонегът в тези свои непубликувани разкази.

Определено те ми допаднаха, а седмият епизод/разказ е дълго есе в негов стил, което борави с дати, тръгвайки от 1492 и Христофор Колумб и покривайки доста голяма материя до 1992, когато го е писал, но въпреки разликата в него има доста неща, над които да се замислим.

Последното приложение, което има присъдата недовършено ни води в един фантастичен свят, но на мен силно ми напомни на момента, в който решиш да посетиш своето родно училище като възрастен и да видиш, дали всичко все още е същото.

Не вярвам всеки смотаняк да може да се похвали с такова богато портфолио, но всеки е имал смотаняшки изпълнения като това на пазарджишкия паяк, отмъкнал колата ми, и който се опита да развали празниците ми и почивката ми като ми бръкна дълбоко в джоба. Подобно бръкване ми предстои отново с моя късмет, защото се оказа, че антифризът на колата ми е изтекъл под педалите на шофьорското място. 

Ей това е късметът на смотаняка, а за другото препоръчвам да прочетете книгата на Кърт Вонегът от издателство "Ера" и поне за малко да поискате да се почувствате специални... смотаняци ;)

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...