Мирис на детство

Сетивата ни са настроени да помнят детайли от нашия живот. Понякога вкус, мирис или образ събуждат спомени и ни карат да се усмихнем или да заплачем. Не е нужно много, за да се върнем назад във времето и да си спомним за безгрижните детски дни, изпълнени с игри, ожулени колена и лакти, катерене по дървета и пълзене под мостове както и за вкуса на сметанов сладолед във фунийка.

Разхождайки се по една от улиците на моето родно място усетих два аромата. Толкова противоположни и толкова различни и в същото време носейки неповторимия мирис на детство, на моето детство. 

Единият беше свързан с кал, с която често се замеряхме или в която търсехме пиявици и жаби за научни експерименти. Другата бе на един мехлем с неповторимото име Вишневски. Използваха го за рани и има антисептично действие и го имаше във всеки лекарски кабинет в скъклена тъмна бутилка.

Както родителите обясняват на всяко дете, че юнак без рани не може, то аз в ролята на юнак с рани, не можех без мириса на този мехлем. Често го увиваха в марля или бинт и го слагаха на нараненото място, а на мен ми действаше като наркотик. Затова тайно от лекаря вдишвах с пълни гърди от неповторимия аромат.

Многобройни са белезите и раните, които ми напомнят за моментни безрасъдни постъпки и пакости, но тези два мириса ме върнаха в онези дни и ме накараха да се усмихна поне за миг, защото моето детство бе щастливо. Имаше игра на топчета, имаше каране на колело, имаше индианци от пластмаса, дъвки Турбо и какво ли още не.

А Вашето детство на какво мирише?

Стая в Рим

Ровейки се из черновите на блога си случайно видях, че тази стои непусната и реших, че по-добре късно отколкото никога. Гледах филма преди повече от два месеца в прожекция от 22:30 в Евросинема на Стамболийски. Малкият киносалон побра по-малко от 10 души, а на екрана бяха само две жени. Но нека започна отначало.

Били ли сте в Рим? Аз не съм и да си призная много ми се иска да отида и да видя вечния град. Признавам също, че филмът ме привлече със заглавието си "Стая в Рим". Работейки с хотели, стаите живо ме интересуват, а за Рим вече казах. Действието се развиваше в началото на лятото, а аз го гледах в края му, но времето беше топло и съответстваше на филма.

Стъпките на непознати отекваха по нощните улици на Рим. Какво би се случило, ако се срещнат двама непознати далеч от дома? Дали ще бъдат познати или ще останат непознати и след своята случайна среща? Всъщност замисляли сте се, дали всичко е случайно, дали срещата на двама души от различни светове не е предопределена, а изненаданите в края да са само самите те. Нямам отговор, но изглежда нямам и въпрос :) Защо страстта е тъй голяма с непознат? Дали факта, че може би никога вече няма да видим този човек, ни кара да свалим всички маски, предразсъдъци, морални дилеми и да преминем границите и да се отдадем истински на страстта и любовта?

Филмът дава отговори на въпросите и повдига нови. Поканата да се качиш в нечия хотелска стая е различна, когато е изречена от жена към жена. Еднакви са обаче чувствата, страховете, версиите за други имена и живот. Стаята обаче е като омагьосана с митични сцени и балкон, който гледа към свободата...

Чувствата са чувства, а как те възникват за една нощ и отново боли на раздяла, може да видите във филма. Няма да го разказвам, за да е интересен, а само ще копирам няколко думи от киносайт за филма:

"Началото на лятото. Хотелска стая в сърцето на Рим. Две млади жени – Алба и Наташа – се срещат и споделят страстна нощ, изпълнена с интимни тайни. На сутринта, те продължат пътя си поотделно – Алба към Испания, а Наташа в Русия. Така завършва този 12 часов летен роман. Както и в другите си филми, Медем изследва сексуалното желание като интимно, страстно и физическо пътешествие на телата и душите в една стая, изпълнена с магическа атмосфера. Стая която предлага безкрайни еротични възможности и силни комични моменти."

Героините са голи почти през цялото време, без да се срамуват една от друга и от голотата си и разголвайки и най-интимните си тайни, знаейки, че те ще бъдат на безопасно място при един съвсем непознат странник в нощта. А всъщност всичко се вижда от космоса. Белият чаршаф на свободата и пълното отдаване на страстта ще стои на снимката на сателита, а споменът за тази нощ ще се отпечата дълбоко в сърцето на всяка от жените. Хубаво и болезнено е да обичаш странници, но не и да гледаш филма. Лека нощ минали, настоящи и бъдещи мои странници!

Кецове

Като тийнейджър много обичах кецове. Носих ги с кеф, бяха адски удобни и нямаха скъсване. Любими ми бяха черно белите и с тях обиколих голяма част от родината на автостоп. По едно време дори си мислех, че ми носят късмет, защото не съм чакал повече от 10 минути, за да ме качи някой. Разбира се имаше и едно изключение, където чакахме с най-добрия ми приятел повече от 2 часа в жегата край Казанлък, но това изключение само потвърждаваше правилото, че ни върви с вдигнатия палец. Към тези спомени ме върна българският филм "Кецове", чиито плакат виждах всяка сутрин, пътувайки за работа.

Гледах филма точно на деня на премиерата му, 28 октомври, ден след рождения ми ден. Може да се каже, че и той беше един своеобразен подарък за мен. Гледахме филма с жена ми в Арена Младост в късна прожекция, което бе възможно единствено поради факта, че моите родители бяха вкъщи и се грижеха за децата. Филмът ме грабна още от самото начало. Музиката бе страхотна, а ефектът от него беше, че ми се приходи на море през октомври :).

Харесвам Филип Аврамов още от "Писмо до Америка", а актьорът и режисьор Валери Йорданов бях гледал като студент в театъра на НАТФИЗ в една хипи постановка, която много ми допадна и дори се снабдих с плакат, който дълго време красеше стената на стаята ми в Студентски град. Иван Бърнев харесах в "Стъпки в пясъка", а останалите герои бях гледал тук и там по телевизия и театър. Събирането на три двойки на морето бе кулминацията на филма за мен. Напомни ми доста моят първи Джулай, когато се примъкнах край огъня на Варвара и се запознах с хората. Всеки от тях стигна по различен начин до морето (автобус, стоп, кола), а съдбата ги събра на плажа.

Всеки носеше своя кръст, проблеми и спомени в раницата и имаше нужда от малко свобода и безгрижие, което намери на Карадере. Как е възможно човек да е щастлив в един Черен дол? Да, това означава Карадере от турски (във филма също имаше турски думи, а и малко немски за разкош) и май наистина бе единственото свободно от бетон кътче по нашето Черноморие. Но няма значение мястото и дали това е Варвара, Иракли, Карадере или Камен бряг, където е сниман филма, а морето, въздуха и свободата владеят главните герои и ги правят болезнено искрени, откровени и щастливи със своето съществуване там. Вечните въпроси (кой си ти, какво мразиш, какво обичаш, от какво те е страх, за какво мечтаеш) предизвикват интересни отговори у всеки един от тях, а мога да призная, че имаше и доста оригинални хрумвания като:
- "Какво мразиш?"
- "Дафинов лист." :))))

Стоте минути минаха неусетно и аналозите с "Телма и Луиз" и "Волният ездач" за края на филма са неизбежни, а ако мога да перифразирам Сервантес, ще кажа: "Свободата, Сиви, е на крака на газта!" Напред към свободата! Напред към киносалоните! Филмът си заслужава :)



P.S. Само се чудя, дали някой от стотината жители на карнобатското село Глумче ще гледа филма :)))