Стинг и Шаги заредиха античния театър в Пловдив с модерни ритми

Няма как да ми омръзне да ходя на концерти на Стинг. Всеки път има нещо различно, нещо ново. Дали ще е нов прочит на стара песен или дует с Шаги, което едва ли си е представял някой, когато е слушал култовата "Oh, Carolina" през 1993 година или когато Стинг дойде за първи път в България през 1996.

Въпреки, че се бях отказал да ходя на точно този концерт поради изчерпани билети и високи цени, съдбата отново се намеси и намери начин да ме прати пак под звуците на моя любим изпълнител. В случая в ролята на добрия ангел се оказа колежка от Пловдив с името Радост, която действително донесе радост в юнската вечер при втория концерт на Стинг в южния град. По пътя от София до Пловдив слушах в колата новия албум на Стинг и Шаги, който си бяхх купил две седмици преди концерта и знаех новите песни почти наизуст.

Въпреки, че вече бях гледал и Фиш и Мерилиън на тази сцена в онази вечер всичко бе различно. Природата се беше постарала да насити небето с облаци, цветове и залез, а луната кротко гледаше случващото се на пловдивската сцена. Градът и Родопите като фон на музиката бяха нещо забележително и придадоха допълнително вълшебство на изпълненията.

Малко странно ми беше, че концертът започна по светло, но така бързо се ориентирах в музикантите, сред които бе и моят любимец Доминик Милър, който имах шанса да гледам в София месец по-рано. С него беше и синът му Руфъс, който беше в София и на предишния концерт на Стинг в Арена Армеец. Бях гледал кадри на живо и снимки от първия концерт предишната вечер, но сега всичко беше различно, защото бях там. Макар да знаех списъка с песните, при слушането им отново настръхвах и отново преживявах всичко, потапяйки се в уникалната музикална и светлинна атмосфера.

Мнозина смятат, че на това място би било по-подходящо Стинг да изнесе акустичен концерт или поне със симфоничен оркестър, както направи през 2011 на стадион "Георги Аспарухов" в столицата, а чух и доста критики, че не мръднал от квадрата на сцената, където свири и пя, но за мен тези неща са незначителни и не развалят общото мое настроение и усещане за шоуто.

Сега е време да публикувам и сетлиста, който видях в инстаграма на Шаги, след като го последвах. Сами ще видите, че разнообразието е голямо и тези 24 песни са подарък и от двамата изпълнители:

Чух също така и доста разочаровани фенове, за които присъствието на Шаги е било неуместно, но лично за мен той се вписа добре и не прекаляваше така, че да развали добрите композиции и всичко бе добре балансирано. От друга страна неговите хитове, закачки с публиката и разхождането му по цялата сцена създаде нужното весело настроение в юнската вечер и аз също приемах всичко с усмивка и радост. Оказа се, че  той е доста по-активен от Стинг в социалните мрежи и благодарение на това видях как той се разхожда по пистата на летище Пловдив на път за самолета и към следващата спирка на турнето: Атина. Не мисля, че е нужно да преразказвам концерта, а само ще пусна като завършек едно мое видео, за да усетите атмосферата, а аз вече с нетърпение очаквам следващия концерт на Гордън Съмнър - Стинг в България...

Преживяването Dire Straits в петък вечер

Рядко човек получава втори шанс в живота. Когато обаче си роден под щастлива звезда и силно желаеш нещо, тогава получаваш и втори шанс и сбъдваш мечтите си. Мина цяла седмица от концерта на Dire Straits Experience в зала 1 на НДК на 2 декември 2016 година, а при мен споменът е още жив.

Може би е излишно да казвам, че за мен Dire Straits е велика и любима група, която по обясними причини не съм имал удоволствието да наблюдавам на живо, но двете изяви на нейният вокалист и основател Марк Нопфлер със сигурност запълниха тази празнина, като за тази от 2013 още пазя топли спомени.

Тук е мястото да благодаря на моя много добър  и висок приятел и колега Боян, който купи билети за концерта преди месец и по този начин на прилична цена ни осигури места на първи ред в оркестрината, буквално на метър от изпълнителите. Другата изненада бе да видя на живо една от най-големите български фенове на групата Славина, която се оказа на съседно място на първи ред. По-късно разбрах, че тя е присъствала и на трите изяви на групата в България, а също така, че е и лична приятелка на саксофониста Крис Уайт.

Но да започна отначало. Когато 2016 започна разбрах, че Dire Straits Experience ще имат концерт в България за първи път, но той ще бъде в Русе в новооткритата зала Булстрад Арена на 21 март. За жалост това бе понеделник и не успях да организирам така нещата, за да отида и да ги гледам на живо, макар, че билетите бяха с много приемлива цена и дори с нощувка в Русе и транспорта не бяха нещо недостижимо. Щях да видя и новата зала в дунавския град, но в крайна сметка плановете ми не се осъществиха и пропуснах своя първи шанс да видя групата с двама оригинални членове.

Затова, когато разбрах, че идват през декември в София и Пловдив, си запазих отрано датата за представлението в София. Като цяло бях скептичен за tribute бандите, когато липсват основни техни членове, като в случая Марк, но след концерта на Брит Флойд миналата година си промених мнението. 

След като ходих на уроци по барабани това лято, оцених приноса на Крис Уитън в последния и много любим албум на Dire Straits On Every Street, а сега имах възможността да го гледам на живо. Какво да кажа обаче за Крис Уайт, който в личната ми класация заедно с Дейвид Санборн и Кени Джи заема достойно място и без неговия уникален звук песните на Dire Straits нямаше да бъдат завършени. Освен страхотен саксофонист за мен той се оказа и страхотен човек като наблюдавах от първи ред реакциите му, вълнението и чувството при всяко парче. Скромен, почтен и велик май най-точно описват неговата личност. Това личи и в интервюто на този линк.

Без бавене концертът започна директно с Telegraph road в 8 и 15 и магията вече се случи. Музикантите от бенда бяха истински професионалисти и свиреха с жар и чувство всяко изпълнение и това накара залата да стане на крака при разпознаваеми акорди и мелодии като Romeo and Juliet, Tunnel of Love, Sultans of swing, Money for nothing и Brothers in Arms. За мен лично двата часа минаха неусетно, гарнирани с множество снимки, три излъчвания на живо в социалната мрежа и падането на батерията на телефона, което не ми позволи да запиша още някое видео в края на концерта, но дори това не успя да развали удоволствието.

Върнах се в моите ученически и студентски години, когато текстовете на Dire Straits бяха стимул за мен да науча английския език, а касетките им се въртяха в стария касетофон безспирно, обръщайки ги и знаейки наизуст всяка дума, извивка и припев. Спомените нахлуха и трябва да призная, че на моменти очите ми се насълзиха.Блаженство и щастие и сбъдната мечта - това бе за мен преживяването на Dire Sraits макар и без Марк Нопфлер в петък вечер.

Ако искате да научите сетлиста и да прочетете още едно ревю на концерта може да последвате линка, написан от Нуша, а по-хубаво аз не бих могъл да го напиша. Това, което мога обаче е да търся и да преследвам музикалните си мечти зад всеки ъгъл и на всяка улица...

Вечер след работа

Тя затръшна входната врата и проблемите и грижите останаха на прага. Чакаше този момент цял ден. Освободи товара на дамската чанта, която тежеше цял тон и освободи краката си от затвора на високите токчета и се пренесе в уюта на дома. Умората и изтощението се показваха от всяка пора на лицето и, а тя нямаше търпение да се отърве и от дрехите, за да вземе освежаващ и горещ душ. Водата винаги носеше спасение, успокоение и свежест.

Легна рано в леглото и след като направи преглед на безинтересната телевизионна програма и разгледа дамското списание, реши да отвори наченатата предишната вечер книга и да потърси второ спасение в главните и герои. Както обикновено заспа след първите 12 страници, сънувайки 12-те отминали месеца на предишната година.

Лека нощ и приятни сънища, работещо момиче!

А.А.

Животът е лесен с Юрая Хийп

Четвъртък вечер е необичайно време за купон или концерт, но когато не робуваш на времето, всичко е позволено. По едно щастливо стечение на обстоятелствата буквално в последния момент се снабдих с билет за концерта на Юрая Хийп в новия клуб на веригата Фантастико, Joy Station в Студентски град.

Въпреки, че бях сам, не бях самотен, защото на сцената само на метър пред мен стоеше групата, която ме вдъхновяваше в ученическите и  студентските години. За първи път гледах техен концерт през 1998 година в зала 1 на НДК на първи балкон, а точно до мен седеше Васко Кръпката, който също им е фен. Тогава много се вълнувах защото за първи път чух любимата July morning на живо.

Последваха още концерти на групата и не нейни самостоятелни членове, като в Банско бях от организаторите на концерта на Кен Хенсли, а в Бургас на плажа гледах и Джон Лоутън на първи юли. Групата е идвала в България още през далечната 1988 година, а както споменах по-горе 10 години по-късно и аз я гледах в София. Концертите през 2003 във Варна и турнето през 2006 във Варна, Ловеч и Стара Загора не успях да посетя, а през август тази година пропуснах и концерта им във Велико Търново, където се е включил и Джон Лоутън. 

Но да се върна на последния концерт, който взриви публиката в новия столичен клуб. Въпреки, че бе обявен за 21:00 часа, концертът започна в 21:30 и продължи до малко след 23:00. Причината се оказа ранен полет, който музикантите трябва да хващат на следващата сутрин. Но както казах и преди времето няма значение и трябва да ценим и малкото, което получаваме, защото е важна емоцията и музиката. До мен пред сцената стояха мъж с бяла коса и младо момиче, които бяха посветени в магията на групата, която е кръстена на герой от романа на Чарл Дикенс "Дейвид Копърфийлд".

Самите магьосници бяха в състав: Бърни Шоу - вокали, който едва ли можеш да предположиш, че е вокал само от 1986 година, защото има страхотна харизма, глас, дълга коса и всичко, което е нужно за вокал на един рок динозавър; Мик Бокс - китара, единственият член на групата, който е на линия от 1969 година, когато я е създал, до днес;  Фил Ланзън - клавишни, който владее добре звука от 70-те, който е типичен за групата, а също и за Дийп Пърпъл, Ръсел Гилбрук, гологлавият набит мъж, който движеше ритъма на барабаните с две каси и силни палки и новото попълнение Дейви Римър на бас китарата, който беше уникално слаб и с дълга черна коса и татуирани ръце.

В началото публиката беше стъписана защото концертът започна с непознати песни от 1995 година, но после всичко си дойде на мястото, когато се върнаха назад във времето с любимите Traveller in time и Sunrise за начало и продължението от Gypsy, Look at yourself и Lady in black, която беше любима на моя съученик от Пазарджик Виктор, който сложи край на живота си и явно тя винаги ще ми напомня за него и младостта му.

Старите, но златни песни завършиха с July morning, която бе в нов аранжимент и леко съкратена, но и така също носеше емоцията на юлското утро в студения декември. Мик Бокс благославяше публиката с дясната си ръка като един модерен проповедник на праведната музика, докато с лявата вадеше звуци и тонове, които продължаваха според настроението му. Усмивката му стопляше душите на дошлите в студения 5 декември да гледат уникалните му изпълнения и никой не си тръгна разочарован.

Репертоарът продължи с няколко нови песни от последния албум "Into the wild", включвайки и едноименната песен, преди да се върне отново на класическите песни. На една от песните Юрай Хийп поканиха красивите момичета на сцената и за секунди на нея се качиха около 30 девойки, които куфяха на една песен и имаха удоволствието да стиснат ръцете, да прегърнат и целунат любимците си. Настроението беше на ниво до самия край на концерта. Единствените песни, които ми липсваха таза вечер бяха The wizard и Free me, но и без тях концертът си заслужаваше. Догодина очаквайте и техен нов албум, който ще бъде 24-ти поред студиен албум!

В края на вечерта британците изпълниха две песни на бис, като последната беше Easy living, моя любима песен, която бях сложил на телефона си да звъни в студентските години, когато животът наистина беше лесен. Лесен може да бъде и сега само с Юрая Хийп ;)

Хубаво ревю за концерта от Нуша може да прочетете тук

Снимки от концерта може да разгледате тук

Закъснял ръкопис за сълзата на шута в амфитеатъра на мечтите

Поглеждайки към небето тази вечер, видях как луната изгряваше от облаците на границата на два месеца. Тази природна и красива картина ме върна два месеца назад към Пловдив и неговия амфитеатър в Старият град и към концерта на мой любим изпълнител. Дерек Уилям Дик (Derek William Dick), повече известен като Фиш (Fish) и свързван най-вече с групата Мерилиън в онази вечер на 21 септември направи празника ми двоен (дъщеря ми навърши пет години на същата дата). Пътувайки към Пловдив гледах тъмните облаци в небето и се надявах на две неща, да не закъснеем и да не вали. За моя радост нито едно от двете не се случи. За първи път щях да гледам концерт в амфитеатъра, а Фиш бях гледал и на стадион "Свети Петър" в Банско и в зала 1 на НДК в София. Бях гледал и Мерилиън без Фиш в Зимния дворец, а аз съм от малкото фенове, които харесват групата и с него и без него. Този път обаче беше различно. Рибата беше станала оса. Това са негови думи. Не зная, дали публиката или атмосферата го предразположи, но Дерек общува с аудиторията повече от всеки друг път. Той изливаше душата си в музика, предимно от соловите му албуми, както очаквах, но и пропусна две песни от сет листа, за да може да поговори с нас за проблемите на нашия съвременен свят и да изкаже своето мнение. Извиняваше се, че не говори български, но и английският му не бил кой знае колко добър :) Наблегна и на това, че вече има нужда от очила, за да си чете текстовете от партитурата, но го направи със страхотно чувство за хумор. Не се посвени и да навлезе в публиката и да поздрави феновете на първите десетина реда. Извини се, че няма да остане за концерта на Анатема на следващата вечер, защото родителите му празнували 60 годишнина от сватбата си. Трогателно. Такава бе и снимката им, публикувана в неговия туитър акаунт. Концертът бе различен и с участието на Пловдивския симфоничен оркестър с диригент Левон Манукян в четири песни на вокалиста, който твърди, че е повече поет и прави филми за ушите. Той беше коментирал в туитър и плаката, с който се рекламираше събитието Sounds of the ages като част от Есенния салон на изкуствата. Там бе изобразен шута от обложката на първия студиен албум на Мерилиън Script for a Jester's tear (Ръкопис за сълзата на шута), който го преследвал навсякъде, а заради него и аз избрах заглавието на поста си.

Тази вечер, седейки на каменните пейки на вековната арена и гледайки нощен Пловдив с трафика към и от тунела под нас, със всичките светлини от сцената и града, почувствах текстовете на песните още по-близо до мен. Въпреки вечерния студ, който бе първи за септември, бях стоплен от сърцето на 54-годишния шотландец, който раздаваше с пълни шепи ноти, чувства и каузи. Знаех всяка дума наизуст, но не посмях да пея, за да мога да чуя и да се насладя на уникалния концерт, който преживях. Мога да призная, че с доста от песните и от периода на Мерилиън свързвам много лични неща от живота си, които те ми помогнаха да преодолея, а както казваше една моя бивша приятелка, която също харесваше Мерилиън и Фиш, аз също съм част от Фиш и той е част от мен, а и двамата сме поети по пътя на живота. И така песен след песен, текст след текст, албум след албум и концерт след концерт. Надявам се, че ще имам шанс да видя още един такъв концерт в такава компания.



А след него вече нищо не е същото. Вече следвам Фиш в туитър и фейсбук и се осведомявам за важните неща, които прави и с нетърпение очаквам следващия му албум през март 2013.
Много добро ревю на концерта може да прочетете и тук

Моите снимки от концерта са тук.

За тези, които са пропуснали концерта прилагам и сетлиста на песните:

1. Faithhealer
2. Credo
3. Assassing (Marillion song)
4. Long Cold Day
5. Brother 52
6. The Perception Of Johnny Punter с Пловдивската Филхармония
7. A Gentleman's Excuse Me с Пловдивската Филхармония
8. Vigil с Пловдивската Филхармония
9. Innocent Party
10. So Fellini
11. Open Water
12. Cliché с Пловдивската Филхармония
13. Fugazi (Marillion song) - не я изпълни
Encore:
14. Lavender (Marillion song)
15. The Company

Мачът

Вечерта не беше от добрите. Беше валяло, а на таблото стоеше крайният резултат от срещата: ЦСКА 1 Бешикташ 2. Подкрепата на публиката и хореографията бе на ниво. Играчите също доста се постараха, но имаше един голям проблем и той се казва: СТРАХ.

За жалост страхът управлява делата ни и проваля начинанията. В ЦСКА тази вечер имаше страх пред гола. Той се бе настанил удобно при Спас Делев и Маркиньос и не им позволи да вкарат. А положения имаха. Как може да се бориш, да преодоляваш трудности, играчи, да надбягаш и себе си дори, а сам срещу вратаря да те хване шубето и да се спънеш или вратата пред теб да се смали като Алиса в страната на чудесата?

Уникално е преживяването да си част от една публика, която е обединена в името на 4 букви, на един отбор, на една идея и на една мечта. Тя е готова да стои на стадиона и в студ, и в сняг, и в дъжд, и в пек, и пак да подкрепя любимците си. Не я спират високи цени на билети, не я спира лошо време или други оправдания, че го дават по телевизията.

Напоследък ходенето по европейските мачове на ЦСКА ми носи само разочарование от резултата, но не и от преживяването. Чакаш ги с нетърпение, защото именно в европейските мачове отборът на сърцето ти има шанс да победи всеки, стига само да си повярва. Вярно е, че на стадиона няма как да видиш повторение на гол, спорна засада или красиво отиграване, но може да видиш подкрепата и да чуеш гласът (или по точно ревът) на публиката. А това не е малко. Може да се почувстваш част от нещо голямо, дори и да си сам. А това е повече от някакви цифри.

ЦСКА е вън от Европа този сезон и дори природата започна да плаче след втория гол за Бешикташ. А привържениците вече мислеха за следващия сезон в Европа. С нови надежди и нови мечти. А мечтите са красиви и безплатни...



Снимка: Георги Димитров-Бруно (sportni.bg)

Луната отиде на кино

Онази сутрин отново се събудих от същата песен " Жената в черно" на Юрая Хийп. Сякаш участвах във Филма "Groundhog day", където героят на Бил Мъри бе омагьосан да повтаря един и същи ден. Разликата при мен беше, че телефонът ми показваше 6.18 вместо предишното 3.18. Сигурно се чудите как така ме събужда тази песен. От две седмици насам спя на радио "Стар ФМ" - звездното радио :). Заспивам слушайки го и се събуждам от него. Явно тази песен действа по някакъв начин на мозъка ми и го събужда със асоцияцията, че вече е утро, а луната наднича срамежливо от прозореца ми. В края на тази седмица отново ходих на кино сам. Първо най-сетне успях да гледам "Беднякът милионер" в кино "Влайкова" срещу скромната сума от 3 лева. Не зная, дали знаете, но това кино е едно от малкото оцелели в София. Спомням си времето преди години, когато обиколих всички кина в нашата столица, и не пропусках нов филм. От кварталните кина като "Урвич" и това в Дървеница до лятното кино "Мир", Москва, Витоша, Рекс, Европа, Сердика, двете на Славейков, Изток и други. На повечето от тях по едно време започнаха да се появават надписите "Киното не работи" или "Киното в ремонт" и тогава се появи мултиплекса в НДК. Сега и той вече е в историята,а освен двете "Арени" и кината в двата мола останаха само "Домът на киното" и "Одеон", които са филмотечни кина, двата салона на "Европейския културен център" и кино "Влайкова", за което стана въпрос по-горе. А в Пазарджик нече няма нито едно кино. Такъв е случая с доста областни градове. Но да се върнем в София. Доколкото знам "Влайкова" е останало заради изричного желание на неговия собственик, записано в завещанието му, то да се ползва като кино. Намира се на улица "Цар Иван Асен ІІ" в близост до БФС. Като влязох се озовах в едно кафе, където четирима играеха билярд, а други 4 бяха седнали на кафе. Спомних си за предишен път в това кино, когато нямаше други желаещи освен мен да гледат даден филм, и се наложи да платя два билета по 2 лева, за да ми го пуснат само за мен. Този път видях, че са сложили от безжичните звънци, за да позвъниш на чичкото за киното. Иначе тоалетните, до които се стига по едни стълби в подземието, са разделени на "Тоалетна Кино" и "Тоалетна бар" ,а не на мъже и жени и се заключват, а ключ получаваш срещу билета за кино или ако си си поръчал нещо в бара. Малко са гнусни, но се чуват стъпките от минувачите по улицата. Един 88 годишен дядо със слухово апаратче обсъждаше с мен как може да няма хора за такъв филм, спечелил 8 Оскар-а. Съгласих се с него и отвърнах вежливо на опита му за разговор. Освен нас двамата филма гледаха и две приятелки, като едната явно беше от индийски произход. В киното има точно 6 реда седалки, като преди това явно са били 7, но един в средата е премахнат, за да може зрителите да си опънат краката напред (едно от малките удобства тук). Навсякъде имаше надписи "Пушенето забранено", а завесите на екрана не бяха дръпнати докрай и прожектирането на левия край не беше на бялото платно, а на червената завеса. Също в лявата страна имаше и едно триъгълно скъсано парче, което личеше по време на прожекцията. Под облегалките на седалките имаше залепени стари дъвки от предишни посетители. Явно и това е причината да не идват много хора тук, въпреки ниската цена на билета. Филмът страшно ми хареса. Препоръча ми го мой приятел, който наскоро изкара известно време в тази уникална страна (Индия). Преди филма мои колеги ми казаха, че филмът бил тъп и не си заслужавал. Само морската фея го похвали. Явно аз бях единствения, който още не го беше гледал. Хапнах дюнер за вечеря, който по цена беше голям, но за мене си беше среден акто размер. Замислих се за турския емигрант в Германия, който го е измислил през 1962 година. Но да се върна на филма. Единственото нещо, което ме изуми, бе въпросът за най-висока сума, който в България би бил някъде в началото на "Стани богат", но явно в Индия минава за труден. Поне така си мисля. Тримата мускетари са доста познати на българската публика. Всичко в този живот се случва с определена причина. С този лайтмотив излязох от киносалона и се разходих из малките улички край Орлов мост, за да осмисля нещата. Беше ми хубаво в топлата вечер, а луната се прокрадваше през облаците и надничаше любопитно надолу. Прибрах се с автобус. На следващия ден ходих да гледам "Хиндемит" в малкия салон на европейския културен център. Отново броят на зрителите беше четири, а имах чувството, че сезалките от малката зала са взети от мултиплекса. Определено са по-удобни от тези в другата зала. Имаше само 4 реда от по 3-4 седалки. Филмът ми хареса горе-долу, но виждах по интересни начини за завършването му и развръзката, но и така става. Определено се виждаше при горенето на двете къщи в близък план, че това са малки макетчета и това малко ме разочарова. Иначе доколкото забелязах, филмът е сниман в нашия квартал :). За мене от трите български филма, които гледах тази седмица "Светът е голям.." си остава най-качествен. Пак разходка след филма до Орлов мост и автобус до вкъщи. Луната пътуваше заедно с мен и се доближаваше до пълнолуние. Тази нощ тя ме събуди точно в 00:00 като блесна в цялата си светлина от прозореца ми, за да напиша тези редове. Сега ше лягам, че утре ме чака път. Лека нощ!