На чичо Митко

Настъпва първият Димитровден без моят чичо... Дълго време отбягвах да пиша по темата, защото мъката ме сграбчваше за гърлото и думите не успяваха да отразят загубата.

Беше първи септември, първият петък от месец септември. Времето беше слънчево и хубаво. Имах почивен ден и със семейството ми бяхме в Пловдив на разходка. Когато се прибрахме, научихме тъжната вест. Братовчед ми беше там и се беше погрижил за всичко. Аз помогнах само с разлепването на некролозите. Първия сложих на нашата врата... Обява за раздяла, черно бял помен за живота на един необикновено добър човек, моят чичо...

Братът на баща ми беше много работлив и всеотдаен човек. Няма да намерите човек да каже лоша дума за него. Димитър Алексиев бе човек на честта, добротата и труда. Говореше рядко, малко, но казваше точните думи и вникваше в разговора и проблема със съпричастност.

Когато го питах, как е, той  отговаряше, че е добре, защото, ако каже, че не е добре, ще трябва да обяснява много. Имаше страхотно чувство за хумор. Такъв бе моят чичо, един великолепен човек, който обичаше семейството си, родното място и Балкана. Още като малък ме води в планината, за да ми покаже всички пътеки, които познаваше наизуст или да му помогна със събирането на сухи клони и дърва за зимата.

Чичо Митко беше ловец. В детските ми спомени той винаги имаше по едно ловно вярно куче, което го следваше навсякъде заедно с пушката му. Накрая след като се пенсионира и вече не ходеше на лов, той ползваше пушката единствено да стреля във въздуха, когато Новата година настъпи. Ако не чуех този звук сякаш Новата година все още не беше дошла, а неизменно след това той идваше да ни поздрави и види.

Не пътуваше често, но помнеше с подробности всяко свое пътуване, включително и такова с неговия мотор до наш роднина в Скопие, където с плам обясняваше за пътя, сградите, къщата и срещата. Въодушевяваше се да говори за роднините и своя житейски опит, макар да го правеше с подбрани думи и кратки фрази.

Чичо е играл и за местния футболен тим и понякога идваше с мен на мачовете на Зенит, за да гледа как се представят младите и да си спомня за годините, когато той е играл. Затова, когато почина, помолих на първия домакински мач да бъде почетен с минута мълчание...

Чичо Митко работи и като пазач. Всяваше респект и изпълняваше задълженията си с отговорност и любов. Носеше зимна шуба и с колелото ходеше на всяка негова нощна смяна.

Той обичаше животните. Грижеше се за всяко живо същество с любов и му говореше тихо, спокойно и те сякаш го разбираха и му се доверяваха безпрекословно.

Той обичаше да идва вкъщи и аз винаги намирах начин да седна до него и да разговаряме, защото общуването с него бе ценно за мен. Разпитвах за миналото на фамилията, а и самият аз имах спомен за нощи, изпълнени със смях, когато четиримата братя играеха карти на кухненската маса...

След като загубих последователно другите си двама чичовци (чичо Гошо от Велинград като студент и чичо Тошо от София като току що започнал работа), сега дойде време да се разделя и с последния си чичо...

Няма да забравя негова снимка като войник, която бях открил в старите албуми. На нея той блестеше и сияеше спретнат, усмихнат и млад, нахлупил войнишко кепе и с устремен и ведър поглед. Сега тези очи ще ми липсват...

Така и не успях да го попитам и да разбера коя е любимата му песен, къде и кога се е чувствал най-щастлив и да ми разкаже за негово пътуване...

Тъжно е, че със смъртта на човека си отиват и желанието му да пътува и спомените от предишни негови пътувания...

Тъжно е, че оценяваме някого и какво сме пропуснали да си кажем, едва, когато го загубим и е прекалено късно...

Чичо ми беше зодия Скорпион като мен и в началото на ноември трябваше да празнува своя 83-ти рожден ден, а днес неговия имен ден...

Като дете не пропускахме да отидем на този ден у тях, за да уважим името му, а и като по-голям, винаги, когато имах възможност и бях там, неизменно отивах на гости първо на него с моите родители. Този Димитровден ще е различен, поне за мен, защото дори и в годините, които не успявах да отида, знаех, че той е там и се обаждах или предавах поздрави по майка и татко. Днес за първи път от толкова години няма да мога да пратя поздрави...

Не останах за погребението на 2 септември,  не само защото имах планове, билети и резервация за хотели за годишната семейна почивка на море, а и защото нямаше да мога да издържа да видя как ковчега потъва в земята, която той толкова обичаше и обработваше, за да даде плодове и урожай. Разделих се с него онази петъчна вечер на втория етаж...

Двамата му сина и мои първи братовчеди от доста време са предимно в чужбина и рядко се виждаме, но когато се прибират, винаги идваха събота и неделя да го посетят и така се радвах да видя и тях. Сега стринка ми е сама, а моят чичо вече го няма...

Семейни снимки

Случайно открих тази снимка и трудно намерих място, където да я сканирам, защото е А3 формат, но целият труд си заслужаваше. Това е снимка на семейство Алексиеви от 1936 година. 74 години са минали оттогава. 

На снимката са отляво надясно: чичо ми Тодор Алексиев, който почина преди години в София, но винаги е бил много всеотдаен и много ме обичаше. Когато са ме питали като малък, когато порасна, на кой искам да приличам, винаги казвах на чичо Тошо, защото е много работен. И наистина той ставаше винаги в ранни зори. Не обичаше да спи до късно. Винаги бе готов да изрови и земята, за да свърши услуга на роднина или близък човек. Беше много добър и умен, а е бил и съученик с писателя Димитър Димов. По-голямата част от живота си той беше в София в къща на Сточна гара и хиляди пъти ме е приютявал там. На тази снимка той е дете, но си личи благия му поглед и това, че е послушен и е сложил едната си ръка на рамото на баба ми. Има и хубава фуражка. 

Баба ми Ката (както и казваха всички, а истинското и име е Екатерина) е седнала и в скута си държи друг мой чичо, Митко, който на тази снимка е на една година. Той рядко говори, но като го направи, казва много ценни фрази. Има чувство за хумор. Миналата неделя го попитах как е, а той ми отвърна, че е добре, защото ако каже, че не е, ще трябва да дава много обяснения. Такъв е моя чичо Митко, който се е сгушил в скута на майка си на тази снимка. 

В средата, цялата в бяло, е моята леля, която живее във Велинград. Тя е най-голяма от всички и не случайно и на снимката и е отредено централно място. Преди години тя е работила на рецепция в "Двореца", което я прави близка до моята професия, а винаги, когато ходя до Велинград, отивам да я видя. Така направих и тази събота. Разговорът с нея върви леко и приятно. Тя помни доста от историята на нашия род. Всичките и 4 братя винаги са споделяли с нея и са се съветвали през годините и това не е случайно. Тя се казва Мария. 

До нея е дядо Кольо (Никола Алексиев) и това е дядо ми, който не не съм виждал и не помня, защото той е починал през 1976 година, а аз съм се родил през 1977. Изглежда ми сериозен достолепен мъж, а никога не съм чул лоша дума за него. За кратко е бил кмет, а любопитен факт е, че се е родил във воденица. Обичал е да пътува. 

До него е чичо Гошо (Георги), който също бе свързан с Велинград, но докато леля ми живее в Лъджене, той беше в квартал Чепино. Говоря за него в минало време, защото и той не е между живите. Като дете е бил доста палав и именно затова дядо ми го държи с една ръка отзад, за да не мърда на снимката. Той беше много едър и висок мъж и вечно се смееше на висок глас. Знам, че е бил директор на банка ДСК във Велинград, а и от него пазя много хубави спомени. 

Често семейството се събираше по празници и братята играеха карти по цяла нощ и стаята се огласяше от техния смях. Бяха весели времена. Баща ми го няма на тази снимка, защото през 1936 той още не е бил роден. Появил се е на бял свят съвсем случайно 10 години по-късно, когато поради медицински причини, баба ми е трябвало да роди, за да се излекува. Така е и станало. Какви ли не превратности и съдби се решават от наглед случайни и непланирани действия. И ето ме мен внукът и племенникът, който се опитва да запази спомените за своя род. Цели 74 години по-късно...