събота, 27 декември 2014 г.

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

сряда, 24 декември 2014 г.

Ливърпул - емоцията на английския футбол

В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.

Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.

Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и  отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.

Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.

Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.

При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.

За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.

Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и  с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!

петък, 12 декември 2014 г.

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.


Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

понеделник, 8 декември 2014 г.

Кръвна група

Кръвта вода не става. В това се убедих в края на тази седмица, когато жена ми спешно замина, за да дари кръв на баща си поради рядкостта на неговата кръвна група. Парадоксът е, че именно тази група е рядка и наистина в кръвния център я няма в наличност, а издирването на човек с такава група в конкретни градове се оказа по-трудно от очакваното. Също така моят тъст е бил доста търсен и редовно е дарявал кръв заради своята рядка кръвна група. Сега, когато той има нужда от това, се отзоваха четирима души, за което им благодаря.

Това ме накара да се замисля колко ценна и незаменима е кръвта и колко важна всъщност е кръвната група. Именно през тази седмица получих мейл от колежка за акция по кръводаряване в близост до офиса, но по-късно осъзнах важността на този акт. В действителност това може да се окаже животоспасяващо и да помогне на нуждаещ се пациент.

През ученическите и студентските години често дарявах кръв, за да получа шоколад и натурален сок, които раздаваха за възстановавяне на силите, но чак сега осъзнавам какво съм правил. Истината е, че като семеен вече осем години не съм дарявал кръв, но пък са ми източили доста при различни изследвания.

Зная от майка ми, че когато ме е раждала в София е имало вероятност да се наложи да ми сменят кръвта заради кръвната група, но реално не съм обръщал внимание на този факт. Преливането на кръв на хора с различни кръвни групи може да предизвика имунна реакция, която да доведе до усложнения и до смърт. Представяте ли си иронията на съдбата, ако току що си се родил и да може да си отидеш от този свят заради сгрешена кръвна група.

Всъщност за тези, които не знаят има няколко кръвни групи: 0 - нулева, А, Б и АБ. Точно четири на брой. За да бъде още по-сложно всяка от тях може да има различен резус фактор: положителен или отрицателен. И това прави кръводаряването специфично, защото определени групи могат да бъдат донор само на определени други такива. За да е по-ясно прилагам табличка:

Най-рядката кръвна група е АБ отрицателна, следвана от Б отрицателна. Аз лично съм от най-разпространената поне в света група: нулева положителна както подобава на положителен човек като мен ;) Цели 38% по света, но при българите само процентът е 32. Мога да давам на четири типа кръвни групи, но да получавам само от две. В портфейла си пазя картонче с кръвната група и резус фактора, което ми дадоха преди доста време и го имам за всеки случай.

Сигурно сте чували израза "С теб сме една кръвна група.", който се използва, за да подскаже близост на възгледи, възприятия и интереси. Интересно ми е също, дали сродните души също са от една и съща кръвна група?

Разделението по кръвни групи се е ползвало и за политически цели и за касти. Арийците са били с нулева група и тя е била на почит в Германия, а в Япония са формирали бойните групи на императорската войска именно по кръвната група. През 70-те години изследвания са свързвали характера на човек с неговата кръвна група. Така например се е смятало, че хората с кръвна група А са чувствителни, но неспокойни, с група В – весели, но концентрирани, с нулева група – отзивчиви, но упорити, а с група АВ – артистични и непредсказуеми.

В последните години модерна е друга теория, която свързва храненето с кръвните групи като моята нулева група се наричаме ловци и идва чак от кроманьонците и не можем без месо. Така, че ако сте с такава група, въобще не пробвайте да ставате вегетарианци или вегани....

И както е написано на един български сайт за доброволно кръводаряване: "Кръвта няма заместител. Дарете кръв, спасете живот!

Ще завърша с една тематична песен на Бон Джоуви от времената, когато Джон и Ричи все още бяха заедно като кръвни братя, нещо, което и аз съм правил като ученик с мой приятел, но честно да си кажа и до днес не зная, дали сме били от една кръвна група...