Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Пет години

Пет години са много и малко. След като отпразнувах 5 години от сватбата си миналата година, дойде време да отбележа и 5 години от постъпването ми на работа в настоящата ми компания. Пиша поста 5 дни след това, а датата е 5 януари и я помня добре. Имах точно 5 опции за нова работа и мисля, че направих правилния избор. Хубаво е Новата година да я започнеш с едно ново начало и точно такова бе за мен назначаването ми преди 5 години. Няма да прекалявам да пиша похвални слова, но ще спомена, че за тези 260 седмици научих доста, запознах се със страхотни колеги и страхотни партньори. Имах своите хубави мигове и разочарования, но не съжалявам за нито един от 1 825 дни (всъщност вече са 1830, ако трябва да бъдем точни). Ядосвах се, страдах, радвах се и се смях, но всичко си заслужаваше. Тези 2 333 000 минути минаха неусетно и почвам да броя следващите :) Ако се чудите откъде взех цифрите и снимката в началото на поста, ще ви споделя едно доста мотивиращо видео (нищо, че рекламира книга):



Замислихте ли се къде ще бъдете след 5 години? Аз се надявам да съм още тук /България/ и да работя за същата компания и да пиша пост за 10 години (моя колежка скоро ще ги направи ;)). Моят общ трудов стаж също е над 10 години и то все в туризма :) А всичко останало между това е истинско предизвикателство, изненада, непознато и интересно и предстои да се случи. Може би най-важният урок, който научих досега, е да приемам промените, да се стремя да търся решението на проблема, а не виновника за него, да уважавам колегите си, хотелиерите, хората от бранша и всеки ден да научавам по нещо ново. Надявам се най-доброто да предстои, но съм готов и за най-лошото. Дали мога да сведа приоритетите си до 5? Дали хотелите в България ще станат 5 000, а тези в София 500? Не зная, но искам да присъствам, когато това се случва или както цитира Пратчет древно китайско проклятие: "Дано да живееш в интересни времена!" А времената определено са интересни. На самия ден от главата ми не излизаше една песен, която си пуснах 5 пъти :), а сега ще я пусна и тук. Оригиналът е на Еди Бойд от 1950, а са я свирили и Ерик Клептън и Би Би Кинг и още много блусари, но изпълнението на Бъди Гай за мен е най-добро и ще ви оставя с него. Лека нощ!

Моят месец

Винаги се радвам, когато настъпи октомври. Това е моят месец. Не само факта, че съм роден на 27 число през него (ставам на 34 тази година), ме кара да го харесвам. В него винаги ми се случват положителни неща, има промени, има концерти, има запознанства и настъпва най-шарения сезон, есента. Почти винаги напоследък през него има и избори.

Много обичат изборите хората ... през октомври. Ето и някои факти, които касаят въпросния месец:
"Октомври е името на десетия месец от годината според Григорианския календар и съдържа 31 дни. Името му произлиза от латинското October (осми) - немците го пишат Oktober, тъй като е осмият месец според римския календар, който започва през март. Старото славянско име на месеца е било листопад, тъй като през този месец листата на дърветата започват да падат (моля без асоциации с турски сериали :). Прабългарите наричали този месец Елем." Това казва Уикипедия по въпроса, а аз съм склонен да вярвам. И видяхте ли каква стана тя. Горкия месец. От осми, та чак десети. Изместили са го. Или пък е отстъпил място на някоя дама (март). Кой знае? А обратното на Елем е меле. Какви имена, какъв месец само!

Този път осмият месец (сега десети) ме прати на осмия етаж на нова страхотна бизнес сграда, което е и новото ми работно място. От стария офис на фирмата, който беше на втори етаж, сега се издигнах до осми (дори и вкъщи съм на седмото небе, пардон, седмия етаж). Над нас в сградата има страхотна тераса и простор и изглед към летище. Освен тази промяна най-после ще си намеря и помощник в работата да ми помага. Което не е никак малко. Спрял съм се на 8 за първоначално интервю. 8 минути е и времето, за което стигам до работа с колата, ако няма задръствания.

На пето число в същия този месец синът ми стана на 8 месеца, а дни преди това пак през октомври му излезе и първото зъбче. Точно до 8 октомври на осмия месец пък се задържа хубавото време. Осем е ключова дума в този пост (ще я добавя в етикетите:)

През моя месец сменят и времето. Смяна и промяна е мотото на времето и на изборите. Дано промяната обаче се случва вътре в хората, а не само привидно.

Оказва се също така, че и през този месец има градско футболно дерби в Пазарджик. Сегашното няма да пропусна, защото за първи път ще гледам Хебър срещу Хебър. Няма да пропусна и концерта на Жан Мишел Жар довечера, а кой знае още какво ми предстои до края на любимия ми месец...

Бягството на заека

Всяка книга има своето време и място, когато трябва да бъде прочетена и разбрана, както казва Георги. Така се случи с мен и книгата на Ъпдайк "Заеко,бягай". Цели четири пъти я започвах, но така и не можех да продължа и нещо не ме грабваше и не я разбирах. Този път я сложих в багажа за морето, за да направя още един последен пети опит.

За щастие той се оказа успешен и тя много ми хареса. Запалих се и започнах вече и продължението и, "Заека се завръща". Разбрах защо не съм я разбирал при първите ми опити, а препоръчвам на всеки, който е създал вече свое семейство и има деца, да я прочете. Разбира се, това не е задължително условие, но помага.

В ежедневието на брака и залисани от деца, проблеми и работа виждаме как нещата се променят, а в книгата чудесно са описани и отношенията между родителите на мъжа и жената към семейството, техните страхове, предрасъдъци и проблеми.

На всеки му се иска да избяга поне за малко и да се откъсне от всичко това, но в един момент разбираш, че няма къде да бягаш освен от самия себе си, а нещата, от които бягаш, са само в твоята глава и ти сам трябва да решиш как да действаш.

Харесвам Ъпдайк отдавна, но чак сега подхващам поредицата му със зайците, а предишните книги са оставили отпечатък и не мога да ги забравя. Хубавото е, че това остава. Всичко написано, макар и писателят вече да не е сред нас, е част от него и чрез думите той продължава да живее.

За десерт оставих връзката между Ъпдайк и Пинк Флойд с песента "Дишай" от "Обратната страна на луната", която е вдъхновена от книгата, която прочетох, и съдържа в себе си заглавието "Run,rabbit,run!"



Breathe, breathe in the air.
Don't be afraid to care.
Leave but don't leave me.
Look around and choose your own ground.

Long you live and high you fly
And smiles you'll give and tears you'll cry
And all you touch and all you see
Is all your life will ever be.

Run, rabbit run.
Dig that hole, forget the sun,
And when at last the work is done
Don't sit down it's time to dig another one.

For long you live and high you fly
But only if you ride the tide
And balanced on the biggest wave
You race towards an early grave.

Времето днес

Събудих се точно в 3.18, а по радиото звучеше Юрая Хийп. Беше любимата песен на двама мои съученици от немската. Единият от тях се самоуби и до днес още не съм разбрал причината, а другата е в Германия и имаше афера с наркозависим кубинец. Помня, че навремето ме караха да им вадя текста. „She came to me one morning.....” Събудих се с чувството за несвършена работа и със спомените от вчерашния ден. Той започна с леличката на павилиона на спирката, която не можа да ми развали 50 лева, но ми даде вестниците за деня. Тя ми пази вестници и понеже съм редовен клиент се ползвам с уважение. Русата мацка в новото кафе също не можеше да ми ги развали и така провали сутрешното ми кафе и го отложи за след пътуването с градския оранжев 76. Пичът на клек шопа ми развали парите и ми приготви ароматна дълга Лаваца със сметана и принцеса със шунка и кашкавал, обилно поръсена със шарена сол. Цялото удоволствие за по-малко от 2 лева. Принцесите иначе никак не са евтини особено сутрин. Над клек шопа отново видях готините маратонки и реших, че днес ще е деня, в който ще си ги закупя. Платих тока и водата, възползвайки се от липсата на опашки в пощенския клон. До работа в трамвая пътувах с Нефертити. Почнах от отхвърлям задачките от деня и някак си неусетно стана обяд. Студентът не беше закусвал и отидохме в станалото ни вече любимо място за обяд с две имена. Ние си го знаем като „Мечата дупка”, а иначе вече носи името „Извора”. Там хапнах боб чорба и картофи по карабунарски. Питах сервитьора, дали готвачът не е от Карабунар, а той не ме разбра и се отказах да обяснявам. Облизах си пръстите от вкусните картофи и оставихме бакшиш на момчето, което се оплакваше, че всеки ден е на работа. Ходихме със Студента да си купя желаните маратонки, а той си взе две шапки с козирка. На Графа видях приятел от Студентски град, който не бях виждал от 4 години. Работил в радио и ме покани на концерт някоя вечер на алтернативна музика за ценители. Преди обяда дадох на DVD на Морската фея българския филм „Дзифт”, че не беше го гледала. Следобеда ме изкараха извън нерви разни жени. Първо по работа една доказа, че не умее да изслушва и да вниква в това, което и казвам, а си мели като развалена плоча. Като затворих телефона бях бесен и излязох от кожата си буквално. В същото време майка ми и жена ми избраха да ме търсят и си го получиха. Лош момент улучиха. Излязох на въздух да се отърся от проблемите и пих кафе отново. Пропаднаха плановете ми да гледам „Беднякът –милионер” в кино „Влайкова” и се прибрах с такси за по-малко от 30 минути в натоварения трафик. Вечерта не беше нищо особено като дори не изгледах мача от Шампионската лига до края и заспах. Времето днес ще бъде слънчево както вчера и утре и се очертава безоблачно. Навън София все още спи, а само малкият светъл прозорец говори за наближаването на деня. Добро утро!