сряда, 17 януари 2018 г.

Дъвка за балончета - копнеж по неизживяното

В навечерието на 103 годишнината на българското кино гледах съвременен български филм, който много ми хареса и ме грабна, а и играта на главните актьори беше на ниво. Заглавието му "Дъвка за балончета" предполагаше, че може да се гледа  и от деца и след запитване в съобщение до фейсбук страницата и на касата на киното разбрах, че той е без ограничения в показа, заведох и двете си деца на него (7 и 10 години). Така реално за първи път цялото семейство бяхме заедно на кино на филм, който не е анимационен...

Бях гледал трейлъра, но за тези от Вас, които не са го видяли още, ще го пусна и тук:

Беше хубаво да се върна обратно в детството и в ученическата стая, в която също и ние като ученици сме вършели доста пакости и бели, които сега възприемам с усмивка. Помня, че мой съученик си беше вързал пионерската връзка на крака, за което беше наказан. Имахме свои скривалища, свои тайни, своя тайфа и собствен интересен живот и игри без телевизия, телефони и електронни игри (като изключим играта на "Ну погоди" с яйцата, разбира се). Всичко беше истинско, неподправено, наивно и незабравимо. Детството ни беше изградило част от нас като личности, а и ни научи да мечтаем.

Дъвките също бяха част от нашето ежедневие. Редувахме "Идеал" с "Турбо" и събирахме картинки като първи опити за колекционерство. За мен беше истинско откритие да видя, че все още има дъвки "Турбо" в едно заведение за хамбургери и винаги при възможност носих такива на сина ми. За прожекцията на филма също бях взел четири дъвки с различен цвят: зелено, червено, жълто и синьо. Реших да ги дам на всеки от семейството ми след прожекцията.

Самият филм леко ни водеше за ръка през спомените на двамата герои и техните места от детството. По случайност или не улиците и училището се намират близо до настоящата ми месторабота и ги виждам всеки ден, а това направи възприемането на лентата още по-лесно. Детските преживелици и емоции в периода на порастването са незабравими, а такава разбира се и първата любов.

Всеки има своята неизживяна любовна история и когато я срещне в период на живота си, когато има свое семейство и деца, кръстопътят и изборът са ужасно трудни. Поздравления за авторите на филма, които не са се полакомили да направят холивудски хепи енд, а са сътворили страхотна любовна история с привкус на детство, чийто сок е по-траен от този на дъвката, а балончето не се пука тъй лесно...

Най-любопитна беше реакцията на сина ми след прожекцията, който поиска да отворим всички дъвки в търсене на номер 109, а после и вкъщи търсенето на заветния номер продължи, а аз се опитах да му обясня, че за всеки номерът е различен и, че най-желаното в живота е именно това, което ни липсва. Днес може да е номер 109, друг път 42, е трети дори единица. Интересно беше за мен поне, че в две от дъвките "Турбо" картинките с коли бяха с номер 115, номерът на стаята ми в Студентски град, където преминаха 5 години от живота ми... А казват, че няма случайности... Няма да сгрешите, ако гледате филма, а аз съм длъжен да Ви предупредя, че има опасност в края му очите Ви да се насълзят и да кажа на създателите му, че има по-подходяща песен за край и тя е тази на Валди Тотев - "Ако си представиш", но цитатът който са избрали за финал е повече от подходящ: 

"Болезненият спомен за неизживяното ни преследва цял живот." Александър Блок


вторник, 16 януари 2018 г.

Боровинкова смърт

Беше понеделник, най-натовареният ден в седмицата. След работа закарах дъщеря ми на рисуване и отидох на зъболекар. Когато подраних при връщането си, отворих туитър да проверя за новини и тогава видях тъжната вест за смъртта на Долорес.

Кренбърис бяха любима и лична група, свързана с безгрижните ученически години. Толкова много спомени, толкова много текстове и толкова много качествена музика... А нея вече я няма... Мислех, че ще успея да я видя поне веднъж на живо на концерт, но това вече е невъзможно. Както при друг ирландец, Гери Мур, смъртта е в хотелска стая и отново е необяснима... Когато умират героите от твоето детство, осъзнаваш с пълна сила, че остаряваш...

Шест години, само шест години е тя по-голяма от мен. Толкова хора си тръгват преди да навършат 50. Няма сделка, няма година, няма значение. Стоях сам в тъмната кола на празния снежен паркинг и слушах гласа и в слушалките. Разплаках се. Не успях да се сдържа. Не и този път...

В училището на сцена с наша приятелка направихме кавър на "Zombie", а миналата година, когато ходих на уроци по барабани, научих и как се свирят ударните, които са ми любими.

За първи път чух тяхна песен по MTV през 1994, а на морето в Китен през 1995 на морския бряг в тишината на нощта едно момиче изпя "No need to argue"... Красиво, тъжно и подходящо.
Точно от тази песен пуснах статус в туитър по повод тъжната вест:

"There's no need to argue anymore. 
I gave all I could, but it left me so sore. And the thing that makes me mad,
Is the one thing that I had, 
I knew, I knew, 
I'd lose you. 
You'll always be special to me, 
Special to me, to me." RIP Dolores O'Riordon!