четвъртък, 30 април 2015 г.

307

Когато от Новогодишната баница ми се падна късмет "Нова кола" не вярвах, че точно през тази година ще се сдобия с такава. Но понякога късметът ти излиза и ето, че три месеца и половина по-късно това стана факт.

Има някакво знамение и във цифрите, защото точно на 37 години получих Пежо 307 като подарък изненада от сестра ми. Но нека започна разказа си отначало, защото си заслужава да проследите хронологията.

Още миналата година сестра ми, която живее и работи в Германия ме попита, дали не искам да отида и да си харесам кола оттам, защото имало доста запазени автомобили. Изкуших се от идеята най-вече заради пътуването, но истината бе, че нямах достатъчно средства за такава покупка. Въпреки всичко тя почна да ми пуска връзки към коли, които е харесала и ме питаше, дали ми допадат. Разбра, че от марките коли най-много харесвам Пежо, може би поради факта, че първата ми кола е също такава.

Когато преди години като студенти пътувахме на автостоп с най-добрия ми приятел веднъж ни качи едно сиво Пежо 206. Тогава му споделих, че такава кола искам да имам, когато порастна. Понякога наистина трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото мечтите се сбъдват.

След сватбата си през 2006 купих първата си кола и по една случайност тя беше точно Пежо 206. Търсихме и гледахме различни автомобили с жена ми, но когато жената на неин колега ни предложи пежото, изборът бе направен. Взехме я на 70 000 км. и досега за близо 9 години я докарахме до 155 000 км. и свикнахме с нея, въпреки, че с две деца и много багаж, тя определено ни стана тясна, но пък имахме много хубави пътувания и преживявания с нея.

Връщам се обратно в днешни дни, когато очаквахме сестра ми да се прибере в България за Цветница, когато дъщеря ми има имен ден, а това съвпадаше и с немския Великден и затова те можеха да ползват отпуск и да дойдат на гости. По програма те трябваше да пристигнат в петък със самолет и бях организирал посрещане в обедната си почивка поради близостта на офиса си до летище София. В четвъртък обаче ми се обади техният кум, който трябваше да ми предаде нещо за нея лично и аз слязах на улицата, но не успях да го видя.



Вместо него до сградата беше спряло черното пежо от снимката горе и от него излязаха сестра ми и мъжът и, който с камера снимаше моята реакция при получаване на подаръка. Не можех да повярвам, че това се случва и дълго време бях като ударен и шокиран от това, което ми се случи. Моята сестра ми направи страхотен подарък, а дори нямах рожден ден...

Наложи се да си взема отпуск за следващия ден, за да регистрираме и застраховаме колата, процедура, която отне два часа в Пазарджик и когато всичко беше готово, нямаше за какво да мисля, освен да карам новата си кола.

Влизането ми в болница отложи с две седмици ползването на колата, а преди да я докара сестра ми, тя е пробвала и там, за да не излезе нещо, което не са видяли при покупката. Трима специалисти в автомобилния бранш са я гледали подробно, търсейки нещо, с което могат да свалят цената, но не открили такова и се наложило да изпразнят банкомата в отдалеченото селце в германската провинция, за да ми донесат такава радост и тя да бъде в отлично състояние.

Предимствата, които 307 има пред старото ми 206 са повече простор, огромен багажник, лети джанти, нови зимни гуми, спортно окачване, по-голяма мощност (109 конски сили срещу 75 преди), по-голям резервоар - 60 л., по-голям двигател - 1,6, повече комфорт, четири ел.стъкла вместо две, сензор за дъжд на предното стъкло, автоматично включване на фаровете при стъмняване, жабка с климатик за съхраняване на сандвичи, волан от естествена кожа и много други екстри, които правят пътуването още по-приятно. Колата е от август 2002 и е на 105 000 км, но доста запазена.

Сестра ми специално е търсила колата да е запазена, да е от непушач и да не са возени домашни любимци в нея, заради космите, които оставят. Оценявам всички нейни усилия и не мога да намеря подходящи думи да изкажа огромната си благодарност за жеста и подаръка.

Сега ще се наложи да продам старото си пежо, въпреки, че не ми се разделя с него. Но ако има желаещи, може да ми пишат. Аз пък ще карам новото си 307 по пътя и ще си пускам любими песни, а  сигурно като стана на 47 ще се сдобия и с 407 ;)


сряда, 22 април 2015 г.

Болнични дни

Не съм си представял преди, че някога ще вляза в болница. За мен това винаги е било място, което приема тежко болни хора, които имат нужда от сериозно лечение. За мое щастие до 25-тата си годишнина аз се радвах на чудесно здраве и единствените ми посещения на болници бяха свързани със свиждания на роднини, приятели или познати, а след това и с раждането на двете ми деца.

На 6 април тази година, ден преди празника на лекарите, аз се озовах в болница по клинична пътека с номер и за цели 6 дни. Вярно, че това не стана от първия път, защото при първия ми опит се оказа, че направлението за хоспитализация не е с правилния номер на клинична пътека. Точно тогава бях изненадан от желанието на някои хора да влязат в това заведение, защото видях как мъж и жена се бутат пред вратата за прием с огромно желание да влязат първи, което доведе до скандал и реплики на висок глас.

Аз бях на обратния полюс и дори малко се зарадвах, че пътеката ми е сгрешена и може би ще избегна болничния престой. Но както в известната реплика лекар забавя, но не забравя и не случайно заменям Бог с тази професия, защото именно докторите имат също власт над живота, здравето и смъртта на пациентите.

За добре дошъл в първия си ден получих мускулна инжекция в дупето, която бързо ме ориентира какво ще се случва оттук нататък и още преди да се освестя от първоначалния шок, вече втора игла прониза вената ми и след слагането на абокат, се озовах на система с вливания на лекарство в черен пластмасов плик и тънка тръбичка, която усещах реално как се движи по лявата ми ръка и пълзи из вените ми.

Над 10 души се изредиха в стаята в този първи за мен ден и всичко беше много интензивно. Снимки на скенер, преглед от невролог с прословутото чукче, ЕМГ, което си беше пускане на променлив ток по нервните окончания на краката и ръцете ми в рамките на половин час, които доцентката наричаше стрелкания. Меко казано бях ошашавен и добре, че беше моят събрат по съдба в стаята, който идваше между 8 и 10 за самите вливания, за да ми обясни как стоят нещата. За подобрени условия, които включват право на дистанционно за телевизор с над 100 програми, собствен санитарен възел в стаята с три легла, парола за безжичен Интернет достъп си платих по 5 лева на ден, а до края на деня платих също и за избор на лекар, въпреки че не го бях избрал аз, а също така и за копия на изследванията, което ми правиха и така след платени 65 лева бях оставен да почивам. Всичко друго се покрива от здравната каса.

На втория ден вече имах право на закуска, обяд и вечеря, които бяха точно по часовник съответно в 8, 12 и 17 часа (първият ден имах само вечеря) и тогава разбрах, че съм девятка. Зад тази цифра се крие диета за диабетик. Металните канчета и чаят без захар ме върнаха обратно години назад в казармата, а така си спомних, че тогава също лежах във военна болница в Плевен за два дни и също бях на определена диета, която ни накара късно вечер да поръчваме пици, които доставчикът оставяше на оградата, тъй като нямахме право да излизаме цивилни из града. Но да се върна на храната. Тя бе достатъчно, но понякога еднообразна, а хубавото беше, че в самата болница освен кафене имаше и ресторант, където можеш да си вземеш допълнително хапване, нещо, от което до края на престоя си не се възползвах.

Възползвах се обаче от функциите и дистанционното на болничното легло, с което може да се вдига и сваля нивото и да седнеш в изправено положение. Такива легла видях първо в столичен хотел, на който ще спестя името, но сега имах възможност и да го пробвам. Друго положително нещо беше шкафчето, което се заключваше, както ни предупредиха в него да оставяме ценните си неща, когато напускаме стаята, защото всичко може да изчезне. Като практични съвети за постъпващи в болница мога да дам да си носят прибори (вилица, нож, лъжица), чаша, сапун, тоалетна хартия и хавлиена кърпа. Топла вода имаше но само веднъж си взех душ там, поради факта, че можех да се прибирам вкъщи.

Вторник бе ден за визитация, която включваше над петима лекари в различни престилки, които с нескрита радост отделяха време за новобранците и ме прегледаха, разпитваха и изучаваха моя медицински картон. Поздравих ги за професионалния им празник, за да спечеля симпатиите им, но това не ги трогна особено. 

Вторник бе и денят, в който разбрах, че мога да излизам вечер и да се прибирам да спя вкъщи. Казваха му градска, също като в казармата, но за нея вместо подпис от капитана във военната книжка, се подписах в една декларация, че не нося отговорност, ако нещо ми се случи извън болницата за времето от 18:30 и 7:30 часа, когато се връщах обратно в болничното си легло.

Разбрах също, че само първия и последния ден задължително трябва да съм там заради проверки, а при постъпване и изписване личната карта е светиня, без която си нищо, а успях да видя и устройството, което я прочита, за да докаже, че ти наистина си бил там.

Няма да се спирам на подробности от следващите дни, защото освен инжекцията и вливанията сутрин, останалото ми време премина в гледане на Nat Geo Wild, която се оказа добър избор за успокояване на нервите в тази неврологична клиника, четене на книги и разговори с моите съквартиранти. Сутрин с възрастния колоритен побелял мъж с име на гръцки пълководец с моята диагноза, и от сряда натам следобяд и с момчето, набор 88, което се оказа, че е завършил Международен туризъм и с когото намерихме доста общи теми за разговор.

За съжаление началото на Великденските празници за мен започна в болницата, а именно в петък и събота, когато там все едно беше паднала бомба. Минимален персонал, един дежурен лекар и почти никакви хора в коридорите. Изписването ми в събота мога да го сравня само с уволнението си от казарма, а премахването на абоката ми даде свобода, за която мечтаех.

Малко съжалявах единствено, че никой не дойде на свиждане, но достатъчно хора се свързаха с мен, за да ме питат как съм, а и времето на престой бе малко и бе последвано от 10 дни болнични вкъщи (по принцип имам право на 30, но отказах). Като разултат от престоя отслабнах с още 5 кг., свалих нивата на кръвно налягане и кръвна захар толкова ниско, колкото отдавна не са били и се обзаведох с нови медикаменти, които да пия три месеца.

Това, което предстои след това е нова образна диагностика, известна като КАТ, но нямаща нищо общо с пътна полиция, ядрено магнитен резонанс и пансион в избран курорт (Сандански, Павел баня и др.) за 10 дни, от които 7 лечебни.

Съветът, който ми даваха всички в бели или сини престилки за спокойствие, липса на стрес, напрежение и тревоги, едва ли ще мога да го изпълня, но се надявам да намеря лечител, който да се справи с моите проблеми и отново да бъда здрав и да не се налага отново да влизам в болница.

петък, 17 април 2015 г.

Аз бях Джек Керуак - филмът

Аз бях Джак.

Аз бях Керуак.

Аз ще бъда и Джек.

И пак ще чета kerouac.


Аз гледах филма, но не открих Керуак в него, нито нишка дори. Но нека започна отначало.

Претърсвайки киноафиша на мобилния си телефон, търсейки интересно заглавие за киновечер, погледът ми се спря на името на мой любим писател от ученическите години. Веднага възникнаха въпроси. Дали бях гледал филма? Защо Джек, а не Джак и кой е този, който се асоциира с автора на романа "По пътя"?

Като студент бях гледал документален филм за Керуак в учебната зала на Натфиз, но това няма нищо със сегашния филм. Кратка справка ме осведоми, че това е български филм от 2014 година, като премиерата му се е състояла на 16 декември. Срещнах и името на Ицхак Финци и Лиза Бонева, която е режисьор на лентата.

Гледах тяхно гостуване в сутрешния блок на БНТ и придобих някаква представа за това, какво да очаквам в обновения киносалон "Одеон" на Попа, където в студентските си години имах навика да не пропускам прожекция.

Филмът е български, документален, дължина 75 минути. Чудесен избор на музика и преливане между отделните части. Страхотни картини и кадри. Едно интервю в кола и едно на откриването на музея на битниците миналата година в Сан Франциско. Това е.

Ед Дънкъл и Камий от "По пътя" или реалните Ал Хънкъл и Каролайн Касиди разказват своите спомени от преди 64 години. Няма снимки на Керуак, няма негови обложки и книги, няма и толкова много за неговия живот. По-голяма част е за неговия герой и приятел Нийл Касиди (не, че имах нещо против това, но филмът може би трябваше да се казва Аз бях Нийл Касиди) и техните пътувания и преживявания.

Замисълът е добър, но като голям фен на Керуак, той определено ми липсваше. Иначе ще разберете кога точно се е появил термина битник и как е възникнало това движение, което е любопитно. Мен лично обаче лентата ме накара да гледам отново филмите Big Sur  и On the road, за да попия повече от образа на Джак Керуак.

И накрая с два съвета: 

1.Гледайте филма все пак.

2. "Не използвайте телефона! Хората никога не са готови да отговорят. Използвайте поезия! - Jack Kerouac