неделя, 4 декември 2011 г.

Back in the game

Не бях играл активно футбол повече от 10 години. Футболното дерби между офисите на фирмата от Пловдив и София ме върна обратно в играта като участник. Иначе през тези години съм наблюдавал, коментирал и писал за футбол доста, но чувството да си на терена е различно. Преди да разкажа за самата среща ще се върна назад във времето, за да си спомня за моите скромни изяви на зеления килим.

Не мога ясно да си спомня кой ме запали по футбола, но вероятно това е бил дядо ми, който беше отявлен цесекар и все ме караше да пускам радиото, за да видя какво са направили "червените". Някъде по това време те играха с Ливърпул и оттогава датира уважението и любовта и към английския тим, а след него и към италианския Рома. По това време помня, че братовчед ми играеше за Зенит (Ветрен дол) и за мен бе много интересно как той се готви да ходи на стадиона и винаги съм искал да го последвам. Това направих един път и бях впечатлен от истинската игра на живо. Скоро след това започнахме да играем по поляни в махалата с два камъка вместо врата и с много ентусиазъм. Помня, че съм играл и по лагери на поляни с наклон и забавата беше пълна. В училище играхме футбол на асфалт и железни врати, а доста от съучениците ми влизаха грубо, и веднъж ме контузиха доста сериозно. Това не ме отказа, а продължих да играя.

В немската гимназия в Пазарджик любовта ми към футбола разпали тогавашният ни учител по физическо Кирил Въгларов. Именно той е треньора, вкарал Хебър за първи път в "А" група. Играехме в салона и на асфалт навън, а мачове срещу други училища провеждахме и на истинско тревно игрище зад училището. Там беше и първия ми официален мач. Тогава Въгларов ми каза да играя отдясно като десен бек и да се включвам напред. Щях да изора тревата от радост. Тичах като конник без глава по цялото протежение на игрището с много желание и с топка в крака и дори асистирах за едно от попаденията на нашия тим. Не помня резултата, но помня, че победихме и аз бях много щастлив. Веднъж Въгларов ни заведе да гледаме и мач на Хебър и тогава ми се прииска да играя в този отбор, но както се сещате това не се случи :)

В университета освен тенис на корт бях записал и футбол и бях част от отбора на ГГФ (геолого географски факултет). Тренирахме и играхме на стадион "Академик" до зала Фестивална. Помня съблекалните, терена и чувството да играеш в официален мач. Това се случи на малко игрище на същия терен срещу колегите английска филология и аз записах едно полувреме на поста десен бек, но паднахме с огромен резултат и отпаднахме от борбата за призови места. Въпреки това бях щастлив, че бях част от един отбор. След това вече наблегнах на тениса и футбола ми остана само като страст и ходене на мачове като зрител.

Но нека се върна към мача преди седмица. Идеята за него се роди в кухнята на новия ни офис и момиче пое инициативата да го организира. Колегите от Пловдив резервираха терен до мебелната къща в Тракия, направиха си специални фланелки за мача и организираха агитка с плакати и песни. Тръгнахме от София с няколко коли и скромна агитка от колежки, но с много желание. В крайпътен ресторант обсъдихме тактиката и пристигнахме на уреченото място половин час по-рано и започнахме да разгряваме. Нашият треньор и колега Марин ни даваше напътствия и съвети. Тъй като домакините бяха с бели фланелки, ние трябваше да изберем друг цвят. Колега, играл в Левски ни даде стари екипи със син цвят и аз си избрах този с номер 17 и с логото на ВИС 2 на гърдите, за да всявам респект :).


За първи път обличах синя фланелка на Левски (все пак съм от ЦСКА), но го направих заради отбора. Друг мой колега, участвал в срещата и отбелязал два гола ми сподели, че той никога и при никакви обстоятелства не би облякъл екип на ЦСКА дори и пари да му давали. Аз го направих заради отбора и мисля, че така е редно. Колегите от Пловдив дойдоха минути преди срещата и почти без да загряват започнаха мача. Те отбелязаха и първия гол и имаха по-голямо самочувствие. Това, което нямаха обаче бяха резерви и треньор. Аз започнах мача отдясно в защита като първата ми проява бе доста комична. В средата на игрището, отнех една топка и тръгнах на скорост по фланга с топката като пред мен нямаше никой. Тогава се спънах и паднах сам и както се оказа след това яко съм си натъртил ребрата и ще ме болят поне месец-два. Ако сте гледали мача на Ливърпул с Манчестър Сини, Балотели падна по подобен начин, но по лявото крило. Все пак ние изравнихме резултата. Излязох от игра, а като влязох смених адаша на вратата и допуснах гол, малко преди да дам ръкавиците на някой друг.


Третата ми проява бе през втората част (играхме две полувремена по 30 минути). Тогава отнех една топка и опитах да подам на свободен колега напред, но ми пресякоха удара и направиха опасна контра, която завърши без гол. Адашът обаче спаси дузпа, а най-добрият ни играч на два пъти бе принуден да почива извън игрището за по 2 минути. Играта загрубя и прехвърчаха искри между някои колеги, а един дори се разсърди и напусна мача преди да е свършил и така остави отбора си от Пловдив с човек по-малко. Това наложи включването на съдията към тях (не че до тогава и той не свиреше в полза за своите колеги от Пловдив :)) Към края на мача домакините отпаднаха физически и ние се възползвахме и вкарахме голове. Хеттрик в мача направи колегата Тони, който се оказа, че е играл в Миньор (Перник) и Славия. Два вкара Георги, а последния шести гол бе мое дело след асистенция на Георги. Бях много щастлив, че вкарах и че победихме с 6:3. Един от нашите изпълнителни директори бе на вратата, когато вкарах, но прие с достойнство поражението и ме поздрави. Направихме си общи снимки и завършихме празника подобаващо вечерта в ресторант "Воденицата" и дискотека "Паша". А колегите от Пловдив чакат реванш в София, защото не очакваха, че ще загубят на своя терен. Аз пък се радвам, че отново се върнах в игра и с 4 прояви участвах активно в срещата. С песента по-долу поздравявам победителите в мача, а именно колегите от София :)




P.S. След моите изяви на терена получих покана от номинирания за футболист номер 1 на България Васил Лукаев да се присъединя към Шипка (Драгор). Все още обмислям предложението...