вторник, 25 ноември 2008 г.

Писмо до “Щурците”

Никога няма да забравя как братовчед ми ме заведе на моя първи рок - концерт. Годината беше 1987, а аз бях едва на 10 години. Седяхме заедно с него на кафето пред хотел "Елбрус" в Пазарджик и чакахме да стане време да влезем в спортната зала и да присъстваме на нещо уникално: концерт на Щурците. Като си седяхме и разговаряхме разпалено, видяхме как те слизат от една кола и съвсем спокойно се отправят към залата. Не можехме да повярваме. Преди този концерт бях слушал на касета албума им "Мускетарски марш" у братовчед ми и бях запленен от една песен за призрачен замък. Самата зала беше претъпкана с войници, ученици, студенти и хора от всякакъв вид. Никога не бях виждал нещо подобно. Така ми се е запечатал този спомен за Щурците. Цялата зала скандираше името им и всичко вреше и кипеше. Като започнаха с първата си песен, всички бяхме на крака и се възхищавахме и преживявахме тяхната музика. Години по-късно отново бях в тази зала на концерт на "Щурците", като този път бях със сестра ми и приятели. Изчакахме ги след концерта и им предложихме да отидем в някое заведение, но те бързаха за Пловдив за друг концерт, но се разписаха на плакат и тяхна снимка. След това ги гледах за 30 години "Щурците" в зала 1 на НДК и понеже братовчед ми не можеше да присъства аз му се обадих и го направих съпричастен поне към една песен, в който се пее "Препускай тогава за чест и за слава!" Винаги е имала тази връзка между нас, а като си купих билетите за концерта на 12-ти декември отново в зала 1 за тяхната 40-годишнина се замислих, дали той ще успее да дойде този път. Не само това, той написа страхотна статия в Стандарт тази събота, която си позволявам да публикувам цялата тук. От вестника са му осигурили два билета и няма нещо, което да ме радва повече, че ще бъдем отново заедно в една зала на концерт на нашата любима група Щурците 20 години по-късно....

"По пример на други величия на рока - "Ролинг Стоунс", и родните рокаджии "Щурците" ще отбележат 40-ата си годишнина на сцена подобаващо. Кирил Маричков и компания подготвят грандиозен концерт в зала 1 на НДК за юбилея си. Събитието ще е на 12 декември, а феновете ще могат да се порадват на групата в пълен състав - Кирил Маричков, Пепи Гюзелев, Георги Марков и Валди Тотев. Годишнината ще бъде белязана и от излизането на най-новия студиен албум на бандата "На прага на сърцето", който ще бъде представен на концерта, заедно с още много от най-любимите хитове на Щурците. Сред най-запалените фенове на групата е нашият колега Борислав Петров.

Здравейте, Киро, Пеци, Валди и Жоро!
Пише ви Борето Щуреца. Този прякор го дължа на вас и някога в студентските години повечето хора ме наричаха така. Сега е друго време и в динамиката му много хора си забравят имената, камо ли да помнят прякори. Докато слушам парчетата ви, за хиляден път може би си задавам един и същи въпрос: Кое във вашата музика е толкова силно, че може дори да повлияе на съдбата на такива като мен - и по-стари и далеч по-млади от поколението, родено през 60-те. Ако си отговоря, може би ще стане ясно и защо "Щурците" се превърнаха в легенда, в сакрална част от съкровищницата на българската рок- и поп музика.
Без излишна дързост ви пиша и от името на милионите ви почитатели, някои от които изкарват хляба си и далеч от нас. Тръпката, че отново сте на сцена, уверявам ви, е споделена с тях. Някои от нас някога бяха членове на прословутия клуб "Приятели на "Щурците", други просто бяха и остават ваши почитатели. Казвам го така, защото тогава фенклубовете звучаха по този начин. Може би загадката, с която разплитам мита, се крие именно в този клуб. Където и да бяхме - в училище, на работа, в казармата или у дома, каквито и да бяхме - болни, страдащи, влюбени и щастливи, до нас достигаха вашите отговори на писмата ни. Понякога за празници и концерти идваха като приятна изненада, без да сме ги очаквали. Сигурен съм, че тази споделена обич ще продължи докато ни има, докато я има и рок музиката.
Другият ключ към енигмата "Щурци" може би е в чисто българската ви визия, в трансформирането на поп- и рок парчетата в песни с родна закваска, заредени от недрата на нашия фолклор. Бях на 5 или 6 години, когато баща ми ме заведе на гости у негов приятел в Станке Димитров, сега Дупница, където двамата учеха. Спомням си, че ме сложиха да спя на легло, над което на стената имаше плакат, а на него личаха битълсовите физиономии на четири момчета: Кирчо Маричков, Петър Гюзелев, Веселин Кисьов и Петър Цанков. Не запомних лицата, а само оригиналните фолклорни костюми с шевици по тях. Приятелят на баща ми на следващия ден на някакъв измъчен магнетофон ми пусна за първи път "Веселина" и "Звън", разказа ми за "Бъндараците" и "Щурците", както и за "Огнените момчета". Доста по-късно, когато започнах да събирам всичко за групата, да ходя на концерти и тя да стане част от живота ми, възкресих този първи спомен за вас, спомен за "Щурците"... Сега спомените валят като новогодишен сняг, един след друг. Имаше една среща в Пловдив, просто разговор с вас. След майтапите на Жоро Марков и Валди Тотев дали "Среща" е най-популярното парче на групата Кирчо направи викторина. Отговарях пръв естествено и при втория плакат Валди ми каза, че той е за гаджето ми. А после при третия ме помоли да го дам на второто си гадже.
Помня колко ви харесваха девойките но нас, момчетата, привличахте с нещо друго: Може би с тази отчайваща отдаденост към истинския приятел, с жаждата за свобода и със здравите китари, разбира се. И с тази увереност, че все някога ще дочакаме последния милиционер, който ридае върху Омир. Това стихотворение на Миряна Башева, направено от Валди Тотев, беше поредното доказателство, че не само с музика, но и с текст вие отправяхте точните послания. Това дразнеше конюнктурата, а оттам тръгваха и митовете, че или сте избягали някъде, или властта ви е запряла в най-тъмния затвор. Музикалните критици сигурно много са се чудели как и защо една група, тръгнала от "Хедоуз", "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", може да свири и съвсем различни неща - първо с Косьо Атанасов, после и с Боби Панов. И как същата група има в репертоара си парчета като "Някои от вас" и "Стълбата", например. Но това са "Щурците". Така обясни вашето дълголетие и любимият ни Георги Минчев, който няма забравяне. И не само заради неговата, вашата и на Борето Карадимчев "Бяла тишина", а и заради вечното момчешко упорство да съхраним българския рок
Преди Стената да падне, руснаците имаха своята "Машина времени", източногерманците - своите "Карат" и "Пудис", а унгарците - своите "Омега" и "Кастаго". Ние бяхме горди, че имаме вас. Спомняте ли си финала на един филм за вас? Там едно момиче в писмо до групата ни казваше: Ние слушаме "Рейнбол" и "Пинк Флойд". Но те са някъде далече, не можем да ги усетим и да ги пипнем. Затова не се отказвайте и свирете!"
Горе-долу на нейната възраст бях написал едно стихотворение за вас. Ръката с листа трепереше, затова, когато ви видях в един ресторант след един концерт, дълго се колебах. Трябваше ми малко помощ от моите приятели, а те се оказаха целият клас. И така успях да връча листчето на Кирил Маричков. А на него пишеше:

"Щом мъка те обхване днес,
или глава боли те,
не се коси, навън излез,
спомни си за "Щурците".

Приятел ли те нагруби,
и скучни станат дните,
недей си вярата губи,
запей като "Щурците".

Момиче ли ти каже "не",
или сълзят очите,
недей прегъва колене,
мечтай като "Щурците".

В пролет, лято, есен, зима,
там някъде в тревите,
търси другари четирима,
търси, момче, "Щурците".

Сега след няколко книжки зад гърба си, с малко по-други стихотворения, това ми се вижда доста смешно, но и много мило. Затова се радвам, че отново сте на автостоп, момчета. Защото такъв е вкусът на времето. И защото го знаят и дъщеря ми, и всички синове и дъщери на вашите фенове.
С обич,
"
Борислав Петров



След това мога само да ви пусна това:

Препускай тогава, за чест и за слава!