вторник, 7 февруари 2012 г.

Година по-късно или рожденият ден на сина ми

Неусетно мина януари. Също така неусетно измина и година от раждането на сина ми. В неделя празнувахме неговия първи рожден ден. Спомням си, че при дъщеря ми празнувахме всеки месец до първата годинка, на на рождения и ден направихме и кръщене. Сега нещата са по-различни. Такъв беше и празникът.

И двете ни деца бяха болни и поради тази причина празненството с наши приятели с деца бе отложено. Все пак имаше празничен обяд и торта за най-близките. Тортата бе във формата на кола, а регистрационният номер бе първата буква на сина ни и годината, в която се роди. Той получи подаръци, внимание и снимки, но не съм сигурен, че осъзна какво се случва наистина. Музикалната свещичка го заинтригува и дори и ръкопляска, а сестра му духна пламъка на няколко пъти, защото той все още не знае какво точно трябва да прави. Все пак опита малко от тортата и се намръщи. Явно не харесва сладко. Денят бе специален, но мина бързо и се върнах в ежедневието като в понеделник почерпих колегите с бонбони по случай повода.

Все пак нещата се промениха. В малкото дни след празника, Момчил показа упорство в желанието си да ходи и да тича с някой, който го държи за две ръце, а и подава топка и играе със сестра си и разбира всичко, което му се казва. Явно и вирусът вече го напуска и той е по-весел и диша свободно. Сестра му проходи на година и три месеца, но по всичко личи, че той ще го направи по-рано. Момчето ми порасна. Неусетно...

Надявам се той да расте свободен и да се научи да дава преди да получава, да се учи, да греши, да се радва, да плаче, да обича, да мечтае и да пътува, да вижда, да слуша, да бъде смел, да бъде разумен, да действа и неразумно и да има интересен и разнообразен живот. И най вече да бъде син на баща си...