Без ехо

Чували ли сте ехо в София? А дали сте го виждали? И какво представлява ехото на София? Всички тези въпроси имат едно логично обяснение. София ехо или the Sofia Echo беше англоезичен вестник, който се разпространяваше безплатно в столицата близо 15 години. Казвам беше, защото новите (от няколко години) му издатели от Икономедия решиха да спрат издаването му като вестник и да оставят само Интернет версия със сайт и бюлетин/newsletter, като за последния съм абониран и аз и го чета с интерес. Това беше обявено в статия, озаглавена Going online един петък през този месец, а именно 2 март 2012 г. Ако бяха изчакали още точно месец вестникът щеше да навърши точно 15 години, но явно на никой не му е до рожден ден.

Както пише в статията вече 10 години вестникът е онлайн на http://sofiaecho.com и сега той ще поеме флага на утвърденото издание. Историята на вестника може да се раздели на части и почвам с първата :)



Първото ехо

Беше време, когато Пинк Флойд не излизаше от уолкмена ми, който купих с първите си изработени пари, и някъде там в студентските ми години при посещение на луксозен столичен хотел (мисля, че беше Шератон) видях Софийското ехо. Пиейки кафе отгръщах с любопитство страниците на безплатното копие на вестника и бях впечатлен от изказа и перфектния английски. Във времето започнах да го срещам все по-често и да го чета с интерес. На един инфо тур до село Ковачевица имах удоволствието и да се запозная с англичанката Кристин Милнер, която го списваше и една приятна вечер край камината в механата историите се редяха една след друга и спомените ми от тази вечер остават хубави. Вестникът беше почти във всеки столичен хотел, изискан ресторант или бар и го получаваха всички посолства и чуждестранни фирми и представителства. Ето и историята от сайта на медията, сполучливо озаглавена Echoes of a newspaper. Признавам си, че първата част и на песента на Пинк Флойд и на вестника ми допадат повече. Днес вече нямам уолкмен (откраднаха го преди години крадци от апартамента ми), а и вестникът също го няма...

Второто ехо

Една вечер, пътувайки с приятел обратно към София, разбрах една друга история за вестника, където той беше работил дълги години, а раздялата му с него му беше донесла много горчив вкус и разочарование. Няма да намерите името му сред благодарностите в края на едната статия или сред снимките на екипа през годините, но той е дал душа и сърце за разпространението и рекламата на тази медия и си мисля, че и него го боли, че днес вече я няма в хартиен вид. Ако погледнем реално, вестниците ще спират да излизат един по един и това е техния естествен ход, но все пак поне за мен си остава един романтичен ритуал да прегледам сутрешния спортен вестник, пиейки кафе или чай и наслаждавайки се на отгръщането на страниците, но вероятно в това отношение съм старомоден и търся все още своето ехо номер 2...



Снимка: http://sofiaecho.com