Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.
За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.
За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.
Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.
След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар