Какво се случи в моят свят през 2013

В последните часове на 2013 за трета поредна година ще се опитам да обобщя какво ми се случи като отсея най-важните неща, но ще бъда силно пристрастен.

Зная, че е банално да се прави равносметка в последния ден от годината, както и факта, че някаква дата ни ръководи и е граница на старото и новото, но няма да се цепя като метилова овца (израз на баща ми).

За мен лично 1 юли е по-скоро символ на ново начало, но виждам, че 1 януари няма как да бъде изместен от първото място каквото и да става. Доста са хората, които чистят жилището, мият колата (дори аз го направих вчера), къпят се, слагат нови дрехи, за да посрещнат чисти Новата година с нови надежди, нови илюзии и нови обещания, но със същите стари пожелания.

Реално нещата не се променят от датите, годините или деня от седмицата, а от нас самите и, който няма воля за промяна и десет първи януари няма да му помогнат. Но време е да престана с уводните думи и да се насоча към същината, а именно какво се случи с мен през 2013.

Годината не бе така фатална като предишната и не ми откраднаха или отнеха нещо, но получих повече неща под формата на подаръци, изненади, приятни изживявания и хубави моменти, които ще се опитам да синтезирам по-долу:

Концертите

Тази година беше доста богата на концерти като за първи път гледах на живо Роджър Уотърс и Бон Джоуви, като вторият бе и първи рок концерт на дъщеря ми. Въпреки, че не идваха за първи път Марк Нопфлер, Скорпионс, Мано Чао и Юрая Хийп също ме зарадваха с изявите си.

Децата

Децата ми пораснаха. Синът ми тръгна ясла, а жена ми на работа, а дъщеря ми е последна година в детска градина и догодина ще бъде ученичка. На нея и паднаха 4 зъбчета, а на сина ми му растат нови. Радости, бели, изненади, рождени дни и много пътувания заедно правят ежедневието по-шарено и весело.

Мобилен

През тази година се снабдих с нов смартфон и с нов лап топ, който да замени откраднатия. Благодаря на всички приятели и роднини, които помогнаха, но и двете придобивки ще ги изплащам и следващите две години. За сметка на това нещата се получават по-лесно особено с телефона, защото имам всички необходими и желани приложения, които исках, а на стария не можех да инсталирам поради липса на място и памет.

Норвегия

Тази година посетих нова страна и съм очарован от преживяванията си през тази една седмица. Надявам се всяка година да имам възможност да посещавам по една нова за мен страна дори и за по-кратко, за да се запозная с културата, забележителностите и хотелите ;)

Бяло е морето

Всъщност е черно, но за първи път ходих семейно на море в град Бяла и ми хареса. Лагерът като ученик не се брои, защото беше много отдавна и за кратко. Морето край нос Свети Атанас и морския фар там е очарователно и със страхотна гледка. Всички останахме доволни и изкарахме чудесно.

Разделих се с 12 килограма и сладките неща, захарта и безалкохолните, както и с охраняемия паркинг, но тези раздели бяха за добро.

За първи път водих сина ми на кино и на концерт, а и за първи път посетих Делфинариума във Варна. Сигурно има и много други малки, но важни неща, които пропускам, но Новогодишната трапеза ме зове, а и Новата 2014 вече чука на вратата. Ще отида да и отворя след няколко часа и ще пиша повече през Новата година. Обещавам! А Вие какво ще си обещаете за Новата 2014?

Късметът на смотаняка

Когато днес паяк ми вдигна колата в Пазарджик, и това мое първо удоволствие ми струва 50 лева, бе логично да се сетя за българското заглавие на книгата на Кърт Вонегът, която завърших тази сутрин.

Какъв ли е късметът на смотаняка и що за късмет е това и кой е този смотаняк? Ето тези въпроси ме вълнуваха преди да разлистя купената на Панаира на книгата неиздавана досега творба на моя любим писател.

Бял свят книгата вижда на 20 март 2013 г. и включва шест неиздадени разказа, едно есе и едно приложение, което е недовършено. Оригиналното заглавие е Sucker's portfolio и корицата, която ще поместя по-надолу силно напомня рисунките на Кърт. 

Шест разказа са озаглавени епизоди, а седмият е есе, което силно се различава от предишните. Вонегът е бил винаги наслада за моята душа, а първите шест напомнят поредицата "Разкази с неочакван край" на неговия колега фантаст Роал Дал, която бе филмирана и мнозина помнят от малкия екран в края на 80-те и началото на 90-те. Реално интригуващите епизоди бяха с времетраене от 25 минути и са снимани от 1979 до 1988 г., и винаги завършваха с неочакван обрат. Същият похват е ползвал и Вонегът в тези свои непубликувани разкази.

Определено те ми допаднаха, а седмият епизод/разказ е дълго есе в негов стил, което борави с дати, тръгвайки от 1492 и Христофор Колумб и покривайки доста голяма материя до 1992, когато го е писал, но въпреки разликата в него има доста неща, над които да се замислим.

Последното приложение, което има присъдата недовършено ни води в един фантастичен свят, но на мен силно ми напомни на момента, в който решиш да посетиш своето родно училище като възрастен и да видиш, дали всичко все още е същото.

Не вярвам всеки смотаняк да може да се похвали с такова богато портфолио, но всеки е имал смотаняшки изпълнения като това на пазарджишкия паяк, отмъкнал колата ми, и който се опита да развали празниците ми и почивката ми като ми бръкна дълбоко в джоба. Подобно бръкване ми предстои отново с моя късмет, защото се оказа, че антифризът на колата ми е изтекъл под педалите на шофьорското място. 

Ей това е късметът на смотаняка, а за другото препоръчвам да прочетете книгата на Кърт Вонегът от издателство "Ера" и поне за малко да поискате да се почувствате специални... смотаняци ;)

Зимни мечти

В зимата на моите мечти,
намерих слънце на земята,
мъничко и топло почти
огря снега над цветята.

В зимата на моите деди,
традиция и труд се сливат
и всичко е както преди,
птиците сами умират...

В зимата на моите деца
искрят очи, пълни с радост.
навред пак властва любовта
и устните са само сладост.

Мистерията "Еньовден" дни преди Коледа

Еньовден е празник, който се празнува на 24 юни при летното слънцестоене, но премиерата на спектакъла със същото име на Нешка Робева в София стана 5 дни преди друг празник, Бъдни вечер, който предстои на 24 декември.

За първи път чух за Мистерията "Еньовден", когато моите родители решиха да направят подарък на сестра ми за празниците и ме помолиха да взема билети. След това се зачетох и видях и отзивите от предпремиерата във Варна, които бяха чудесни.

По чудно стечение на обстоятелствата и както стана за пореден път тази година мой добър приятел от студентските години ме уреди с пропуски за мен и цялото семейство, за което съм му признателен и благодарен.

Това се оказа първия концерт за сина ми, който миналата седмица за първи път ходи и на кино. Дъщеря ми вече беше на концерта на Бон Джоуви и вече като по-опитна съветваше малкото си братче как да се държи и какво се прави. При първите аплодисменти и синът ми се включи сякаш винаги го е правил и ръкопляскаше след края на всяко изпълнение наравно с другите. След първия изминал час също както и при киното, той поиска да си тръгне, но издържа стоически до края.

Самото представление беше сплав от рок, рап и народна музика, гарнирани с визуална анимация и исторически кадри като водещ си оставаше празника Еньовден и най-хубави бяха балканските ритми, носии и пеенето на Деси Добрева. Масивно бе и откриването на Васил Михайлов, който с неповторимия си дрезгав глас раздираше въздуха в залата със силни думи. Звезди от Ахат също внесе силна емоция в началото и края и зарадва доста зрители.

Съхраняването на българското и неговото модерно звучене си остава основна мисия на треньорката на "Златните момичета" по художествена гимнастика и в този спектакъл също имаше елементи от този спорт, а влизането на моторите и рокерите в залата разпалиха любопитството на сина ми.

Със сигурност давам добра оценка на усилията на всички хора пред и зад сцената за реализацията на тази мистерия, която завърши не с един, а с цели три биса, но за мен ще си остане мистерия избора на време за премиера, защото тя трябваше да съвпадне с празника, на който е кръстена, както и въпроса, защо не използваха песента със същото име на "Щурците". Точно поради тази причина реших именно с нея да завърша поста си и с препоръката да гледате това представление.

Все още обичам Скорпионс

Все още помня първия концерт на Скорпионс в България преди 20 години на стадион "Васил Левски" и как на първия си рокконцерт на любима чужда група бях на първия ред точно под сцената и шеметното откриване с "Alien nation" ме впечатли и развълнува. Този път на моя трети концерт на любимата ми немска група от Хановер нещата бяха различни.

Странното при някои концерти е, че след края им ти се иска да слушаш песните, които твоите любимци не са изпълнили. Хубавото е, че може да си ги пуснеш дори и на телефона си, а дискографията на Скорпинс е толкова богата, че няма как да може да изпълнят всичко в рамките на час и 40 минити. Точно толкова с биса свириха те пред българската публика в понеделник вечер в зала Арена Армеец в София. Този път не бяха по немски точни и вместо в обявения час 20:00, изпълнението им започна с песента Sting in the tail в 20:35. Хората около мен на терена сякаш не познаваха началните песни и се оглеждаха, дали и с другите е така. Разбира се в залата присъстваха и заклети фенове на групата като мен, които пяха с пълно гърло и танцуваха и на бързите парчета и на мелодичните балади, на които едва ли има някой, който да не ги свързва с някоя романтична своя любов.

През целия концерт обаче не ме напусна чувството, че това е същия концерт от преди 3 години но вместо на стадиона е преместен 500 метра на изток в зала. По-голяма част от парчетата бяха същите, а и видеото, което вървеше на три огромни екрана над изпълнителите, не беше променено от тогава. Предпологам, че това се дължи на  факта, че времето е малко и не са имали нов албум, който да ги вдъхнови и промени репертоара им. Въпреки това звукът беше на ниво поне на терена и не се разпръскваше като на стадиона на открито. Чух любими песни, но тръпката беше различна. Сякаш нарушеното обещание, че спират с концертите, тегнеше над вечерта и беше изпълнила залата, знаейки, че и това май няма да е за последно.

Този път няма да спазя традицията да публикувам сетлиста накрая на поста, а ще го пусна тук с помощта на сайта werock.bg:

Ho01. Sting in thе Tail 

Животът е лесен с Юрая Хийп

Четвъртък вечер е необичайно време за купон или концерт, но когато не робуваш на времето, всичко е позволено. По едно щастливо стечение на обстоятелствата буквално в последния момент се снабдих с билет за концерта на Юрая Хийп в новия клуб на веригата Фантастико, Joy Station в Студентски град.

Въпреки, че бях сам, не бях самотен, защото на сцената само на метър пред мен стоеше групата, която ме вдъхновяваше в ученическите и  студентските години. За първи път гледах техен концерт през 1998 година в зала 1 на НДК на първи балкон, а точно до мен седеше Васко Кръпката, който също им е фен. Тогава много се вълнувах защото за първи път чух любимата July morning на живо.

Последваха още концерти на групата и не нейни самостоятелни членове, като в Банско бях от организаторите на концерта на Кен Хенсли, а в Бургас на плажа гледах и Джон Лоутън на първи юли. Групата е идвала в България още през далечната 1988 година, а както споменах по-горе 10 години по-късно и аз я гледах в София. Концертите през 2003 във Варна и турнето през 2006 във Варна, Ловеч и Стара Загора не успях да посетя, а през август тази година пропуснах и концерта им във Велико Търново, където се е включил и Джон Лоутън. 

Но да се върна на последния концерт, който взриви публиката в новия столичен клуб. Въпреки, че бе обявен за 21:00 часа, концертът започна в 21:30 и продължи до малко след 23:00. Причината се оказа ранен полет, който музикантите трябва да хващат на следващата сутрин. Но както казах и преди времето няма значение и трябва да ценим и малкото, което получаваме, защото е важна емоцията и музиката. До мен пред сцената стояха мъж с бяла коса и младо момиче, които бяха посветени в магията на групата, която е кръстена на герой от романа на Чарл Дикенс "Дейвид Копърфийлд".

Самите магьосници бяха в състав: Бърни Шоу - вокали, който едва ли можеш да предположиш, че е вокал само от 1986 година, защото има страхотна харизма, глас, дълга коса и всичко, което е нужно за вокал на един рок динозавър; Мик Бокс - китара, единственият член на групата, който е на линия от 1969 година, когато я е създал, до днес;  Фил Ланзън - клавишни, който владее добре звука от 70-те, който е типичен за групата, а също и за Дийп Пърпъл, Ръсел Гилбрук, гологлавият набит мъж, който движеше ритъма на барабаните с две каси и силни палки и новото попълнение Дейви Римър на бас китарата, който беше уникално слаб и с дълга черна коса и татуирани ръце.

В началото публиката беше стъписана защото концертът започна с непознати песни от 1995 година, но после всичко си дойде на мястото, когато се върнаха назад във времето с любимите Traveller in time и Sunrise за начало и продължението от Gypsy, Look at yourself и Lady in black, която беше любима на моя съученик от Пазарджик Виктор, който сложи край на живота си и явно тя винаги ще ми напомня за него и младостта му.

Старите, но златни песни завършиха с July morning, която бе в нов аранжимент и леко съкратена, но и така също носеше емоцията на юлското утро в студения декември. Мик Бокс благославяше публиката с дясната си ръка като един модерен проповедник на праведната музика, докато с лявата вадеше звуци и тонове, които продължаваха според настроението му. Усмивката му стопляше душите на дошлите в студения 5 декември да гледат уникалните му изпълнения и никой не си тръгна разочарован.

Репертоарът продължи с няколко нови песни от последния албум "Into the wild", включвайки и едноименната песен, преди да се върне отново на класическите песни. На една от песните Юрай Хийп поканиха красивите момичета на сцената и за секунди на нея се качиха около 30 девойки, които куфяха на една песен и имаха удоволствието да стиснат ръцете, да прегърнат и целунат любимците си. Настроението беше на ниво до самия край на концерта. Единствените песни, които ми липсваха таза вечер бяха The wizard и Free me, но и без тях концертът си заслужаваше. Догодина очаквайте и техен нов албум, който ще бъде 24-ти поред студиен албум!

В края на вечерта британците изпълниха две песни на бис, като последната беше Easy living, моя любима песен, която бях сложил на телефона си да звъни в студентските години, когато животът наистина беше лесен. Лесен може да бъде и сега само с Юрая Хийп ;)

Хубаво ревю за концерта от Нуша може да прочетете тук

Снимки от концерта може да разгледате тук

Дарик 18 - радио за възрастни

Една зимна вечер шофирайки към вкъщи съвсем случайно попаднах на радиостанция със стара музика, която пасна идеално на моето настроение и нагласа и в студеното време стопляше душата ми. Странното в случая беше, че нямаше нито една реклама, нито се чуваше водещ или пък сигнал, който да рекламира станцията. 

Така любопитството ми бе провокирано и оставих станцията в колата ми да свири и в следващите дни с надеждата да чуя нещо, което да ме насочи към името и идеята на радиото. Единственото, което чух бе Дарик 18. Първоначално не схванах защо са кръстили така станцията и дали има нещо общо с Дарик радио. Не открих информация и на сайта на медията и в крайна сметка единствено се наслаждавах на песните на Франк Синатра, Елла Фицджералд, Дизи Гилеспи, Чарли Паркър, Луис Армстронг и много други изпълнители от 20-те до 50-те години на 20-ти век. Рядко можеш да чуеш такава музика по комерсиално радио и затова в крайна сметка оставих моето проучване и слушах радиото всяка зимна вечер на път за вкъщи.

Както често се случва намереното бе загубено и почнах да слушам други станции и постепенно забравих за невероятната си находка.

Година по-късно отново студена зимна вечер ме върна към нея. Тромпетът стигаше своите височини, когато прекъснат от джингъла Дарик 18 ме накара да се сетя за моето търсене. Първата ми хипотеза бе, че 1 и 8 прави 9 и понеже станцията е на 90.00, където преди се подвизаваше Сигнал плюс, бълващо чалга и карайки ме да въртя копчето в търсене на нови станции, сега това е идеята да се рекламира това радио и неговата честота.

Всичко това беше грешно. В търсене на истината попаднах на статия в Интернет, която надлежно обясняваше всичко.

Дарик радио решава да прави младежко насочено радио и затова се спира на името Дарик 18 с идеята да излъчва актуални хитове и да обхване младежката аудитория. Така започва ударно и радиото докато Профон не поисква огромни суми за авторски права. Тогава Радосвет Радев започва да пуска само музика от преди 1 ноември 1963 година понеже за нея не се дължат пари за авторски права, защото е изтекъл срокът от 50 години. По този начин той не плаща милиони за песни на актуални музиканти, а в София може да слушаме качествена музика на честото 90.00 поне дотогава, докато не се уреди въпросът и спорът за авторските права и отчисленията, които плащат медиите.

Странно нещо се случва с радиата в България. СЕМ масово закрива регионални радиостанции, включително и радио Пазарджик и Деж и Оберон, за които съм работил две години като ученик. Същото се случи и с радио Лиани в Ловеч. Последно институцията отказа лиценз за София и на Classic FM, радио, което вече е под шапката на BTV Radio Group.

Има преструктуриране в тази сфера и поне аз помня и закриването на радио Спорт и радио Гонг и още куп други качествени радиостанции. Но да не навлизам в дълбоките води.

Докато не съм забравил да Ви дам линк към прекрасната статия на Тема Daily, "Другата душа на музиката", която казва всичко за радио Дарик 18. За съжаление то няма мобилно приложение и не може да се чуе онлайн, но въпреки това си заслужава да се слуша.

А ако не знаете песните, ползвайте приложението Track ID на смартфона си и ще видите, че всяка от тези песни я има в библиотеката на златните години на джаза. Текстовете също си заслужават, но като финал на поста си реших да пусна парче с малко текст и много музика, което е включено и във филма "По пътя" по книгата на Джек Керуак.

Яжте солени фъстъчки и слушайте Дарик 18 в София ;)

36

За последен път рожденият ми ден се падна в неделя през 2002 г. 11 години по-късно не мога да си спомня какво правих тогава :(

Като преглеждах постовете за изминалите лични празници, забелязах, че съм започнал да пиша от своя 30-ти рожден ден, но съм пропуснал да напиша нещо за изминалия 35-ти миналата година. Реших да не допусна същата грешка и сега и ще споделя накратко своите преживявания от неделния ден.

Не мога да кажа, че денят започна празнично, защото синът ми се събуди в 1:30 не за да ми честити първи, а за да плаче с прекъсвания до 5:30, когато вече и той и аз заспахме. Заради недоспиването и смяната на времето денят започна с главоболие и с трудна подготовка за гостите. Все пак успях да си направя кратка разходка в квартала, за да си купя вестници, кафе и да пусна тото с цифрите от датата на рождения ми ден. Не спечелих ...

Жена ми се беше постарала доста с две различни менюта за обяд и вечеря, домашно приготвен хляб, сладкиш, торта и печени ябълки за десерт. Най-голямата изненада от нейна страна обаче беше торта с моя личен герб, която тя тайно е поръчала и успя да ме зарадва.

Първите гости дойдоха на обяд и приятната компания ми повдигна настроението и влязох в тон с празника. Разговорите бяха оживени, а купонът започна при духането на музикалната свещичка, която донесе много радост на децата и много смях за възрастните.

Неусетно мина времето до вечерните гости, които уплътниха времето от 18 до 23 часа с приятни разговори, смях и забавни случки, много настроение и хубави пожелания.

Гостите бяха точно на половина на годините, на които ставах, а един от тях ми каза, че вече половината ми живот е минал. Надявам се да ме очаква още по-добра половина през следващите 36 години.

В колекцията от български филми на 24 часа под номер 36 бе филма "Не си отивай" с Филип Трифонов и Невена Коканова, който е продължение на "Момчето си отива". Изгледах го и съм очарован от добрата игра, хубавия сценарий на Георги Мишев и чувството за хумор в него.

Минути преди полунощ, използвайки времето, което бе с час повече на този мой рожден ден, прегледах поздравленията и пожеланията на мейлите си, в скайп, фейсбук, съобщения, а през деня получих и доста обаждания. Със сигурност бяха повече от 360, но не успях да отговоря на всеки индивидуално, но им благодаря за това, че по един или друг начин са се сетили за мен в празничния ден и са отправили много мили и хубави пожелания и доста позитивна енергия.

Зареждащо ми действа всеки рожден ден и не мисля да спирам да ги празнувам, защото за мен това е специален ден и винаги ми носи хубави емоции и чудесни подаръци ;)

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Отличен рожден ден

Понякога нещата просто се получават. За наша голяма радост миналата събота се получи отличен рожден ден на дъщеря ми. От месеци тя говореше и очакваше с нетърпение деня, в който щеше да навърши 6. 

Този път решихме да разнообразим празника и поканихме избрани от нея деца на куклен театър. Спряхме се на столичния куклен театър на Гурко, а представлението беше точно на обяд и носеше интригуващото заглавие: " О, колко е хубаво в Панама!" с Мая Бежанска и Мила Коларова. Случайно или не, когато се обаждах през седмицата и по погрешка се обадих в дирекцията се оказа, че жената, която ми отговори, също има рожден ден на 21 септември. Тя много се зарадва, че сме избрали този начин за отпразнуване на специалния за нас ден. Не беше никак случаен избора ми на ред номер 6, а в крайна сметка и сумата, която платих на касата беше 66., а и представлението траеше 60 минути. Аз не го гледах, защото бях с Момчил в Градската градина, тъй като постановката не беше за неговата възраст, а и той бързо се разсейва и не може да стои на едно място повече от 10 минути. От дъщеря ми разбрах, че идеята на представлението е, че най-хубаво е вкъщи, когато обиколиш почти целия свят и се завърнеш на мястото, което си търсил, а то се оказва под носа ти.

Под носа ми гъмжаха весели деца, а Калина получаваше подарък след подарък. Кулминацията на празника се случи в градинката пред Народния театър, където окупирахме три пейки и нахранихме децата и техните родители с весели и вкусни сандвичи във форма на животни, пихме сок и минерална вода и отделихме внимание на направената от жена ми вкусна торта с феи и духане на свещи. Всички желания на децата бяха задоволени с игра на площадка и тичане из парка. Дъщеря ми грееше от щастие и се прибрахме уморени, но доволни след близо 6 часа навън.

Мечтата и за подарък диск с Пинко Розовата пантера се сбъдна точно на деня след безуспешно търсене на доста места, където бе изчерпан. В точното време и на точното място. Нямам намерение да описвам всички останали подаръци в детайли,но всичко за дъщеря ми бе чудесно и прекрасно, а за мен бе важно, че денят и бе празничен и щастлив.

Продължението на рождения ден беше в детската градина, където вече имаше втора торта, поръчана с Камбанка и тайната на крилете, а за случая тя беше облякла подарената в събота страхотна рокля, която виждате и на снимката. Както казах в началото това беше един отличен рожден ден, за една бъдеща отличничка, която точно след година тръгва на училище...

Честит рожден ден, моя малка принцесо, моя вълшебна фея! Бъди щастлива и здрава!