Денят на победата

Четох някъде, че Левски и ЦСКА са изиграли само три мача през февруари и в трите мача Левски бие. Тъкмо гледахме стартовите състави с баща ми по телевизията и видяхме, че Мишел Платини е титуляр. Баща ми каза, че той е слаб и едва ли ще вкара гол. Аз пък имах предчувствие някакво и му казах, че като нищо той ще вкара гол и ще реши дербито и после медиите ще си обърнат мнението за него на 180 градуса. Точно така и стана.

Тази вечер Мишел Платини записа името си в историята на ЦСКА. Няма само президента на УЕФА да е известен :) Жалко само, че не вкара хеттрик. Определено ЦСКА ми напълниха сърцето и душата тази вечер. Головете не бяха от дузпи или спорни положения, а бяха вкарани с такава лекота, че да им завиди човек. Ако не бяха червените картони в 68 минута, можеше и по-изразителен да е резултата. Всъщност те Левски така и не вкараха на Герена. Костадин Стоянов не може да бъде винен за автогола, защото това бе един рикушет и случайност. Не беше случайност заученото положение за третия гол на Апостол Попов, а двата на Мишел няма какво да ги коментирам. Жалко само за бавенето на играта и страха у някои играчи след падналия почетен гол. Трябваше още голове, още атаки и още натиск.

И публиката ни изгониха, но и това не попречи да вземем победата. Друга сладка победа бе със Стойчо Младенов с 3:0. С такива игри ЦСКА има и бъдеще, а не само история. В 127-ия мач за първенство "червените" взеха своята 41 победа. Това е пътят. Ще ми се дядо ми да беше жив, за да види и той тази победа и да се зарадва.

Голяма грешка бе изтикването на феновете от сектора. Първо като липса на организация отчитам да настаниш 3 000 души в сектор, който побира едва 1 000, а после да ги изтикаш навън, без да отчиташ случилото се в Хейзъл. Сигурно е имало хулигани, сигурно е имало провинили се. Но досега такова безумно решение не се бе вземало. А тръните и сектор Г отзад ме карат да се чудя как се е дал лиценз на този стадион, а на Армията и на този в Надежда не. Тръни, пущиняци, търкалящи се хора и остра опасна ограда. Жалко, че накрая играчите поздравиха един празен сектор. Защото тази победа е за феновете. Денят на победата е за феновете, за феновете на ЦСКА...



Снимка: БГнес

Моят син

Моят син се роди една съботна февруарска сутрин в болница "Шейново". Казаха ми, че е хубаво да се родиш в събота. Аз съм се родил в четвъртък. По принцип с жена ми искахме да имаме второ дете, но мислехме да изчакаме още малко, за да дойдат по-добри времена. Да но явно на моя син не му се чакаше :)

До 1 октомври миналата година трима лекари твърдяха, че бебето ще бъде момиче. Само дъщеря ми беше убедена, че ще бъде момче. Явно има силно развито чувство и позна не само това. Повечето от моите приятели имаха все момичета и всеки ми казваше, че все повече момичета се раждат и явно аз се бях примирил с това. Много исках момче, но и момиче щях да го обичам както дъщеря ми. Дори бяхме харесали името Яна.

На 1 октомври (моят месец) жена ми ходи на фетална морфология и на 3Д или 4Д видеозон доцент Томова е видяла всички органи на бебето и някак си небрежно е подхвърлила: "Знаете, че е момче, нали?" Не. Не знаехме. Бяха ни казали, че ще е момиче. Когато жена ми се обади по телефона и ми каза, нещо ми стана. Бях толкова щастлив и веднага намерих подходящата песен. The boys are back in town на Thin Lizzy с Гери Мур ми напълни душата. Не можех да си намеря място в офиса от щастие. Момче. Наследник. Син. Пуснах и откъса от рок операта на The Who - It's a boy, но малко хора се досетиха за какво става въпрос.

Времето мина много бързо и на 5 февруари Момчил се появи на бял свят със своите 50 см. и 3,200 кг. За него писаха и вестниците. Меридиан мач и Пазарджишка Марица ме поздравиха, за което им благодаря. Поздравления имаше и в сайтовете pzsport.info и hebarfc.com.

Тези дни бях зает да организирам всичко и да тичам от място на място, защото моите хора ги изписаха на 8 февруари. Успях да почерпя в офиса и на работното място на жена ми и се възползвах от новата промяна в закона, която дава 15 дни бащинство. При Калина това го нямаше, но явно хората са знаели какво е с две деца вкъщи в двустаен апартамент под наем. Изведнъж стана доста тясно, но и по-уютно и по-весело и щастливо. За разлика от дъщеря ми, която нощем спеше още от първите седмици, брат и реве та се къса. Буди ни по всяко време.

Къпането на двете деца между 8 и 9 вечер не ми тежи, а и плачът до 12 също не е проблем, защото съм свикнал да стоя до 0 или 1 часа. Лошото е към 3, 4 и 5 часа. Тогава ти се затварят клепачите, но трябва да си на смяна и да приспиш бебето, да го успокоиш, да го оригнеш и такива ми ти работи. Почнах да се будя всяка сутрин с главоболие и да не мога да си свърша заплануваните през деня неща. Не успявам и да спя. Разби ми се режима, а не ходя на работа.

Но това, както се казва, са бели кахъри. Важното е той да е жив и здрав и да расте спокоен, обичан, разумен. За две седмици беше качил 700 грама и е голям лакомник. Излющи се целия и се променя всеки ден. Разходите по него са повече, отколкото бяха при Калина, но пък тя помага много като носи памперси, пее му приспивни песнички, успокоява го и се грижи за него. Това ни радва изключително много.

Искахме името да е българско и се колебаехме между няколко и накрая Калина избра името Момчил, а и буквата "М" идва след "К". Името е юначно и българско и благозвучно.

Откакто се роди една песен е все в главата ми и думите в нея са много точни, защото наистина животът е това, което ни се случва, докато сме заети да си правим други планове...

Представям си след години как синът ми чете този пост и какво ли ще си помисли. Затова го поздравявам с песента на Джон Ленън - Красиво момче. Обичам те, Момчиле!

Туристът на Олен

"Какво е туризма? Наясно сме какво гласи рекламата. Ние, туристите никога не успяваме да се издигнем достатъчно високо над хаоса, за да открием реда в него!" Тези култови думи се намират едва на последните страници на книгата "Туристът" от Олен Стейнхауър.

Първоначално погрешно смятах, че по тази книга е направен филма с Анджелина Джоли, който гледах наскоро. Все пак има съвпадения. И тук във Венеция почват и свършват някои неща. И тук има агенти, туристи, конспирация, обрати и куп други неща. Правата за филмиране на тази книга са закупени от продуцентската компания на Джордж Клуни, а аз лично виждам него в главната роля.

Не мога да подмина множеството правописни грешки в книгата, което не говори добре за издателство "Бард". Вярно, че книгата е близо 500 страници, но все пак можеше още да се постараят. Корицата ми харесва. На нея има печати от летища и страни и явно след тази книга и другата на Богдан Русев и филма ще се правят все повече асоциации за туристите като агенти и обратно. Във всичките книги и филми личи пренебрежение към редовите туристи като те винаги са потни, неориентирани, много и неразбиращи.

Самата книга си заслужава. Има хубави моменти и послания. Може да се види, че в плетеницата от агенти, полотика и държави вече не се знае кой кой е и за какво работи, а политиката е водеща както и икономическите интереси. Може да се замислиш, защо се случват всички тези протести сега в Африка и дали зад тях не стоят други интереси и държави. Прочетете книгата, а аз ще очаквам следващото предизвикателство по темата. Накрая ще седна да напиша и аз една книга, където туристите ще са си само туристи, защото това ще бъде неочаквано и нестандартно :)

Виж пилето на Кърт

Обичам да чета разказите на Ъпдайк, О'Хенри, Бредбъри и Вонегът. Последният занимаваше безсънните заради сина ми нощи. 14 разказа за 14 лева прочетох за 14 дни между нощното хранене на детето ми и неговият плач и приспиване. Разказите са идеални за тази цел. Четат се лесно. Кратки са. И са различни. И са хубави.Тези разкази във "Виж пилето" се издават за първи път на български език от издателска къща Прозорец и са по-различни от другото творчество на автора. Повече ми приличат на една телевизионна поредица от началото на 90-те години на 20 век "Разкази с неочакван край" по книгата с 25 разказа на Роалд Дал. Но са хубави. Доста хубави. Хубава е и оригиналната корица. Издадени са през 2009 в САЩ и през 2010 у нас, но всъщност самите разкази са от 1951 година. Спомням си, че преди години Кърт Вонегът бе поканен да дойде в България от едно издателство, но заради простудно заболяване той не успя да дойде и не успях да го видя на живо. За съжаление той почина през 2007, но творбите му продължават да ни радват.

Последният разказ е едноименния и там всяка снимка е фатална. Само ако нямате пари. Надявам се да съм възбудил любопитството ви и да си купите и прочетете книгата. А ако не сте чували за Кърт Вонегът, от Прозорец са преиздали още и "Галапагос", "Закуска за шампиони" и "Котешка люлка".

Вижте и чуйте пилето на Кърт-а :)

Влюбен ден

Понеделник беше празник отвсякъде. Въпреки че е първи ден от работната седмица, за доста той бе продължение на уикенда заради датата 14 февруари. Православната църква почиташе Успение на Свети Кирил Философ, католическата Свети Валентин, а народът масово празнуваше Трифон Зарезан :)

Пренебрежимо малък е броя на хората, които знаят първия празник, а също така и мъжете с името Кирил празнуват на 11 или 24 май. Последният празник се празнува и на 1 и на 14 по нов и по стар стил и за по-сигурно по два пъти, за да не се пропусне зарязването на лозята и пиенето на вино. А и мъжете с името Трифон сами си избират кога да почерпят за имен ден. Но така и не стана ясно, коя е била тази жена, която е зарязала Трифон точно на Деня на Влюбените :)

Средният празник или Свети Валентин се празнува по света от 1800 година, а в България от 90-те години на ХХ век. Изключително много комерсиализация около него го прави по-скоро начин за изкарване на допълнителни доходи за търговци и ресторантьори, отколкото католическо почитане на светеца и на влюбените. Вече по-голям брой хора се обявяват против празника и го коментират в социалните мрежи. Често хора, които нямат връзка или са самотни, се дразнят от цялата шумотевица с картички, балони и цветя в червено и надписи на английски.

Валентин и Валентина също се озовават с два празника, ако решат да празнуват. На 10 февруари православната църква ги почита, а на 14 и католическата да не остане по-назад.

За влюбените хора всеки ден е празник и е важно, че са заедно ден след ден. Не е нужно да се чака 14 февруари, за да се покаже мил жест, да се подарят цветя или да се отиде на ресторант. Но нека споделя и моята история за празника.

За първи път го празнувах в Пазарджик с едно момиче в кафе сладкарница като и на двамата ни беше странно, но беше ново и вълнуващо. Повторих и следващата година с друго момиче, но обстановката и подаръците бяха ценни и за двамата и направиха празника. Тогава нямаше балони, нямаше картички и импровизирахме. Следващите не ги помня толкова, но помня, че на този ден жена ми ми съобщи, че е бременна с дъщеря ми, а аз бях в командировка в Русе. Тази година купих живи цветя, теменужки, и малка картичка с пожелание от мен. Но какво по-голяма любов от това да има резултат от нея, а именно децата. Дъщеря ми и синът ми правят любовта двойна всеки ден, не само на 14 февруари. А за мен всеки е свободен сам да избира своите празници и да ги празнува и почита.



Снимка: http://yoocards.com

Нищо не е същото без Гери

Миналата неделя от мой приятел в Канада разбрах, че Гери Мур е починал. Това се случи на следващия ден след едно от най-щастливите събития в живота ми сякаш да ми напомни, че един се ражда, а друг умира. Съжалявам, че не успях да отида на негов концерт въпреки желанието ми. Поне два пъти си взимах билет и концертите в София и Стара Загора бяха отменяни, а точно когато той дойде в зала 1 в НДК бях ангажиран служебно с чужденци в обиколка из страната.

Наскоро използвах песента му "Nothing's the same" за мой пост, а наистина си мисля, че нищо няма да е същото без този талантлив композитор и китарист.

Едва сега разбрах, че пълното му име е Робърт Уилиям Гери Мур. Сега разбрах, че е имал и две жени и двама сина и дъщеря. Това е така, защото аз съм се интересувал главно от творчеството му, а не от личния му живот и имам негови касетки и дискове, които винаги слушам с удоволствие. Знаех само, че е ирландец.

Винаги съм смятал, че съдбата е оставила дълбок белег върху него и именно тъгата и неговото минало са причината да твори такива страхотни песни и най-вече баладите му да докосват много хора.

За първи път го гледах по Ефир 2 с Фил Линът в началото на 90-те и се заинтригувах от него. Записаха ми няколко касетки в звукозаписно студио в Пазарджик с хард рок албумите му от края на 80-те, а после дойде и блуса. Купувах си всеки негов нов албум. Разбрах, че е подготвял нов и се надявам да излезе. Невероятни дуети, невероятни песни и страхотни китарни изпълнения. Това пълнеше душата ми ден след ден. Няма смисъл да изброявам всички заглавия, но сега като го няма, стаите ще бъдат празни, но музиката му ще се опита да запълни празнината...

TILT

Гледах филма "Тилт" с моя тъст петък вечер в кино "Арена" в Младост. Бяхме сами в киносалона, а той не беше ходил на кино от близо 20 години. Филмът бе шумно рекламиран навсякъде, но изглежда, че понякога това може да има обратен ефект.

На мен ми хареса донякъде. Мога да кажа, че филмът е натурален и истински. Има история за приятелство и предателство. Идеята да се покаже един период, в който настъпва голяма промяна в страна като България е похвален. Добър е сантимента на продуцентите да покажат на голям екран историята на реално съществувал бар в София в началото на 90-те. Добър е и подбора на актьори. Добре е показана и емиграцията в Германия и въобще в чужбина в своя първичен вид. Хубава и невъзможна е любовната история, която движи филма.

Според мен си заслужава да се види, но без да имате големи очаквания. Музиката към филма ми хареса. Забелязах плакат на Shalke 04 на стената на немската квартира. Забелязах и братята Чучкови в последната сцена от филма. Филмът е правен преди Стъклен дом и ако искате да видите Радина Кърджилова гола вместо да четете жълти издания с подобни снимки, има я във филма.

Тилт е филм. Български. Непретенциозен. Но на мен лично "На лов за дребни хищници" ми хареса повече. Този не успя да ме докосне емоционално, въпреки романтичната любовна история. Накрая искам да ви пожелая да не попадате вие в Тилт, а само да го гледате.



Снимка: страницата на филма във Фейсбук

Нашингтон по вешимски

Щатите по нашенски. Нашингтон по вешимски, Четирима верни другари, четири истории, четири главни героя, две глави и 183 страници. Това е последната (засега) 13 книга на Михаил Вешим, чиято фамилия всъщност е Мишев и той е обърнал наобратно може би, за да не го свързват с известния му баща писателя Георги Мишев. Михаил е завършил журналистика и работи във вестник "Стършел", но това не е всичко.

Първата книга, която прочетох от него бе "Стари хипари". Четох я в транспорта и ми хареса. Един пътник с дълга коса и раница като видя какво чета се изненада приятно и ми каза, че познава автора от неговите хипарски години :) В метрото тази сутрин завърших и последната страница на "Нашингтон". Но да карам поред.

След хипарите си купих друга негова книга "Смях в залата", но въпреки, че ми хареса, не се смях чак толкова. Следващата в списъка бе "Английският съсед". Съседът ми бе доста близка, защото в подобни ситуации бях изпадал с Джентълмена от Англия, когато той си купи къща в българско село. Много исках книгата да излезе на английски (както е било предвидено, а скоро разбрах, че снимат и тв сериал по нея), за да му я подаря, защото тези неща не ги пишат в пътеводителите и няма как да си подготвен за сблъсъка с манталитета и вижданията на българите.

Именно това показва автора и в последната си книга, а аз първо разбрах за нея от Георги. Това бе неговата първа книга от този автор, а веднага след това той потърси "съседът". Баща ми пък тъкмо приключва със "съседът" и мисля да му дам "нашингтон-а". Много ми харесва и оформлението на последните четири книги на автора.

Първо жена ми прочете книгата и каза, че ще ми хареса. Така и стана. Четиримата герои, пренесли българското в обетованата земя, успяха да ме накарат да се усмихна. Всичко, което им се случва, е неподправено и съвсем истинско. Става ясно, че на българина в чужбина най-много му липсва българската кухня с нейните гозби. Българинът оцелява при всякакви условия и си остава българин, по нашенски без значение, дали е Гошо, Тошо, Сашо или Рашо и е способен да промени Джордж Вашингтон на Георги Нашингтон без да му мигне окото и да сготви домашния си любимец, дори той да носи прекрасното име Агнес. Сега разбрах защо на Георги му е харесала книгата. А тя ще хареса и на вас. Прочетете я!

Будката, бабата и бъдещето

Всички сте ги виждали. Будки за вестници, боядисани с блажна боя (най-често синя), наредени вестници, покрити с найлон, за да не се намокрят през зимата и есента от дъжд и сняг. Но кой стои вътре? Кой продава? Каква е тяхната история? Ето това ще ви разкажа в този пост.

Тя носеше английско име, а той типично българско. И двамата бяха между 70 и 80 годишни, живееха сами и бяха щастливи. След пенсионирането си и емиграцията на децата им в чужбина, те са решили да се занимават с нещо и започнали да продават вестници на автобусна спирка в софийски квартал. И така цели 16 години. Ставали рано и се редували при стоенето в желязната будка и познавали редовните си клиенти и им пазили вестници, списания и книги. Всичко това приключи на 12 септември миналата година. Будката затвори. Отчетът бе направен. Вестници, списания, книги, върнати и разликата бе 1 лев!

Когато се върнах от Германия през септември видях затворения павилион и се чудих какво е станало с тях. Опитах да разпитам някой в квартала, но никой не знаеше нищо. Чудех се, дали са болни, дали са занимали при децата си в чужбина, или пък новата наредба за рекламата и новия облик на спирките в София не ги е затворила. Мина време и преди два дни срещнах бабата в автобуса. Без да я питам, ми каза всичко.

Вече им било трудно да мъкнат вестници и да студуват есента и зимата и предпочели да затворят. Другата причина била, че тя заминала на гости на дъщеря си на запад. Най-съществената причина обаче е друга и тя ми я каза. Вече малко хора четат и купуват вестници. В почивни дни, в които обикновено преди години са разпродавали всичко, сега през есента имали само по 4 продадени вестника за цял ден. "Вече всички имат Интернет вкъщи", сподели ми тя."Там научават новините. Това е бъдещето. 1 лев за вестник също е много в тази криза и безработица." Последната причина е намалелия пътникопоток заради пускането на метрото и нови две автобусни линии, което ги е е изолирало. Те не съжаляват за нищо освен за разговорите с редовните клиенти.

Странно е понякога как се привързваме към такива неща като купуването на вестник от определена будка или пиенето на кафе в определено заведение. И когато те затворят или сменят хората, които си свикнал да виждаш, вече нищо не е същото. Наскоро видях, че и будката на Орлов мост също е затворена. Там работеше едно момче и когато работих в офис наблизо преди години, си купувах редовно от него, и ме познаваше и винаги знаеше какво търся и ми го намираше. Неговите причини за затваряне не ги зная за съжаление. Не зная и причините за една друга будка в Студентски град, където също едно момче ми продаваше вестник близо 5 години. Скоро ходих там и него също го няма.

Всичко тече, всичко се променя, будките затварят, тиражът спада. Това е бъдещето или може би настоящето...