По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

Ливърпул - емоцията на английския футбол

В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.

Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.

Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и  отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.

Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.

Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.

При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.

За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.

Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и  с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.

Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

Кръвна група

Кръвта вода не става. В това се убедих в края на тази седмица, когато жена ми спешно замина, за да дари кръв на баща си поради рядкостта на неговата кръвна група. Парадоксът е, че именно тази група е рядка и наистина в кръвния център я няма в наличност, а издирването на човек с такава група в конкретни градове се оказа по-трудно от очакваното. Също така моят тъст е бил доста търсен и редовно е дарявал кръв заради своята рядка кръвна група. Сега, когато той има нужда от това, се отзоваха четирима души, за което им благодаря.

Това ме накара да се замисля колко ценна и незаменима е кръвта и колко важна всъщност е кръвната група. Именно през тази седмица получих мейл от колежка за акция по кръводаряване в близост до офиса, но по-късно осъзнах важността на този акт. В действителност това може да се окаже животоспасяващо и да помогне на нуждаещ се пациент.

През ученическите и студентските години често дарявах кръв, за да получа шоколад и натурален сок, които раздаваха за възстановавяне на силите, но чак сега осъзнавам какво съм правил. Истината е, че като семеен вече осем години не съм дарявал кръв, но пък са ми източили доста при различни изследвания.

Зная от майка ми, че когато ме е раждала в София е имало вероятност да се наложи да ми сменят кръвта заради кръвната група, но реално не съм обръщал внимание на този факт. Преливането на кръв на хора с различни кръвни групи може да предизвика имунна реакция, която да доведе до усложнения и до смърт. Представяте ли си иронията на съдбата, ако току що си се родил и да може да си отидеш от този свят заради сгрешена кръвна група.

Всъщност за тези, които не знаят има няколко кръвни групи: 0 - нулева, А, Б и АБ. Точно четири на брой. За да бъде още по-сложно всяка от тях може да има различен резус фактор: положителен или отрицателен. И това прави кръводаряването специфично, защото определени групи могат да бъдат донор само на определени други такива. За да е по-ясно прилагам табличка:

Най-рядката кръвна група е АБ отрицателна, следвана от Б отрицателна. Аз лично съм от най-разпространената поне в света група: нулева положителна както подобава на положителен човек като мен ;) Цели 38% по света, но при българите само процентът е 32. Мога да давам на четири типа кръвни групи, но да получавам само от две. В портфейла си пазя картонче с кръвната група и резус фактора, което ми дадоха преди доста време и го имам за всеки случай.

Сигурно сте чували израза "С теб сме една кръвна група.", който се използва, за да подскаже близост на възгледи, възприятия и интереси. Интересно ми е също, дали сродните души също са от една и съща кръвна група?

Разделението по кръвни групи се е ползвало и за политически цели и за касти. Арийците са били с нулева група и тя е била на почит в Германия, а в Япония са формирали бойните групи на императорската войска именно по кръвната група. През 70-те години изследвания са свързвали характера на човек с неговата кръвна група. Така например се е смятало, че хората с кръвна група А са чувствителни, но неспокойни, с група В – весели, но концентрирани, с нулева група – отзивчиви, но упорити, а с група АВ – артистични и непредсказуеми.

В последните години модерна е друга теория, която свързва храненето с кръвните групи като моята нулева група се наричаме ловци и идва чак от кроманьонците и не можем без месо. Така, че ако сте с такава група, въобще не пробвайте да ставате вегетарианци или вегани....

И както е написано на един български сайт за доброволно кръводаряване: "Кръвта няма заместител. Дарете кръв, спасете живот!

Ще завърша с една тематична песен на Бон Джоуви от времената, когато Джон и Ричи все още бяха заедно като кръвни братя, нещо, което и аз съм правил като ученик с мой приятел, но честно да си кажа и до днес не зная, дали сме били от една кръвна група...

Мечтателят

Казват, че мечтите са безплатни, но понякога цената, която плащаме за тях е по-скъпа от финансовото им изражение. Мечтите спират да съществуват в момента, в който се сбъднат и тогава трябва да търсим нови и да желаем силно, за да се осъществят и те.

Лесното сбъдване на мечти ги прави не толкова сладки и оценени, но мечтателят често се асоциира и с идеалист или фантазьор, а идеалите и фантазиите са съвсем друга тема.

Нереални мечти стават реални, когато неочаквано ни изненадат с тяхното сбъдване. Най-добре според мен го е казал Джек Керуак: "Всички човешки същества са мечтатели. Мечтанието свързва цялото човечество!" Ето го и на английски, ако не съм се справил добре с превода:

“All human beings are also dream beings. Dreaming ties all mankind together.”

Джон Ленън също споделя в "Imagine" - "Може да качеш, че съм мечтател, но не съм единственият..." you may say. I'm a dreamer, but I'm not the only one. 

Мечтателят започна нощта с нова съкровена мечта. Не искаше да я споделя, защото вярваше в суеверието, че щом я сподели, то тя няма да се сбъдне. А този път той много държеше тя да се сбъдне и да го ощастливи. Това беше неговото спасение и той го търсеше нощ след нощ.

Мечтателят винаги има една изградена романтична окраска, която го прави привлекателен за околните, но и често трудно разбран, ако мечтите му не кореспондират с техните.

Има хора, които не могат да мечтаят или пък мечтите им са прозаични и тривиални и са нещо, което те едва ли толкова много истински желаят.

Мечтателят стои на брега на морето и гледа хоризонта на своите мечти. Те се носят като вълни в съзнанието му и чакат да стигнат своя мечтан бряг.

Той няма да се откаже от мечтите си, защото е мечтател по призвание. А вие?

37

Тортата бе по идея на децата

37 е просто, естествено, цяло число, следващо 36 и предхождащо 38. Всъщност при достигането на определена възраст нищо не е просто, естествено или цяло, освен числото. Цифрата е измерение на време, което съществува само в главите ни, а не състояние на духа. 

Досега никога не съм се притеснявал за годините си и не смятам да го правя и сега. Сетих се, че преди 7 години, започвайки да пиша този блог, писах и за своя 30-ти рожден ден. От една страна е хубаво да можеш да проследиш какво си правил на предишните си рождени дни, но от друга имам чувството, че нещата се повтарят като в песента на Веселин Маринов. Както и при моя 31 рожден ден празникът се падна в понеделник и не позволи на шумен купон вечерта в началото на работната седмица. За сметка на това за първи път празнувах ден по-рано на Димитровден и за първи път в новата квартира.

Идеята беше спонтанна за следобедно кафе, сладки и торта, но прерастна в соаре с ябълки, круши, сок от черница, сок от къпина и баница. Благодарение на моята половинка всичко на масата бе на ниво, вкусно и интригуващо. Тортата бе черешката, а идеята за нея дойде от децата, които решиха да сложат на нея любимите ми неща: лап топ, книга и футболен екип, като идеята може да се разгърне като вестник и за умен телефон, Интернет, мачове и ЦСКА, което пък бе проворикано от победата в дербито предишния ден.

Децата имаха на воля детската стая, която се превърна в бойно поле на игри, а малчуганите бързо стопиха ледовете помежду си с играчки и много забавни моменти. Подаръците, които получих са чудесни, но не мисля да ги изреждам в този пост, за което може би в бъдеще, ще съжалявам, но човек е роден да прави грешки.

На самия ден напазарувах за 37 лева почерпка за колегите в офиса, а вместо традиционната торта, жена ми направи малки кексчета за всеки, които се радваха на засилен интерес и дори и допълнителните свършиха. Бях засипан от поздравления по всички възможни канали и вярвате ли или не, те бяха точно 370 (ако не вярвате, смятайте). За първи път получих поздравления през Linkedin, служебната поща и pinterest, където вече има възможност за съобщения. Най-много бяха поздравите във фейсбук като съобщения на стената или на лична, а такива получих и по скайп, ай си кю (да, още съществува и работи безотказно и го ползвам) и по телефона.

В крайна сметка денят ми бе оцветен от разнообразни поздравления, сред които и някои много оригинални. Приятел сравни годините като висока температура, а се оказа, че точно температура от 37 градуса е нормална и необходима да поддържа живота ни, така че 37 значи живот.

Сутринта по радиото в колата чух, че точно на тази дата император Константин получил видение и спечелил битката. Тогава обаче той бил на 40 и ще се наложи да чакам поне още три години и аз да видя нещо, което да промени живота ми. Дотогава ще си празнувам както го направих и при рождените дни на 32, 33, 34, 35 и 36.

Интересни данни за това, кой се е родил и кой е умрял на днешния ден може да намерите в Уикипедия на следния линк. 27 октомври е и празник на град Бобов дол и на селата Акациево, Буря, Горан и Добролево. Така че освен да сея боб в дола, да мириша на акация, да предизвиквам буря от чувства или да хвана гората доброволно, друго не ми остава. Поне до следващия рожден ден.

Нощният

Наближаваше полунощ. Светлините в прозорците гаснеха една по една и хората зад тях се приготвяха да се отправят в страната на сънищата. Тогава настъпваше неговото време. 

Нощният човек бе във върхова форма точно в тази част на нощта. Той не обичаше светлината. Тъмнината успокояваше сетивата му. Жадуваше за своя миг през целия дълъг слънчев ден. Той обичаше нощта. Неговата история бе пълна със звезди, нощно небе и вдъхновение.

Намали светлината на нощната си лампа до необходимия минимум, за да вижда клавишите, макар че вече ги усещаше и рядко грешеше в натискането им. Поток от думи запълни празнината на белия екран. Неговата муза му помагаше да пише през нощта. През деня тя си почиваше и събираше сили за нощните подвизи по белия лист.

От портативно радио звучеше тихо джаз, който внасяше уют и атмосфера в самотната му душа. Рядко го разбираха, а рядко и той разбираше защо трябва да е като другите и да се наслаждава на деня, вместо да се отдаде на нощта.

Беше спокойно. Беше тихо. Нощта бе огласяна само от звука на влюбено чухълче, проникващо през отворения прозорец, няколко щурци, които напомняха за отминаващото лято и от саксофона, който продираше нощта със звук на нежност и страст.

Думите се изливаха лесно под строгия поглед на нощната лампа на света, луната. Той ги подреждаше в мислите си и ги пускаше да живеят свой живот в нежната прегръдка на нощта.

Неусетно той навлезе в малките часове, които бяха любимото му време. Разходи се до края на стаята и погледна от друг ъгъл своя нощен свят. Сети се за нещо важно и побърза да го напише, за да не отлети с нощните птици и да го загуби безвъзвратно.

Нощният човек беше истински щастлив, а барабанистът създаваше ритъм с чинелите и му пригласяше в неговата странна лудост. Всичко минаваше през нощта. Нощта не можеше без деня, но и нощният човек не можеше без нощта.

Лека нощ!

На учителя Марков

Винаги съм се възхищавал на професията на учителя. Да владееш изкуството да предаваш знания и да запалиш интереса на учениците към определена тема или предмет, за мен граничи с вълшебство. Понякога е истински късмет да случиш на учител, който да промени твоите светоусещания от ранна детска възраст и да те заведе на пътешествие в страната на знанията...

Е аз определено бях късметлия. Един от първите ми учители бе роденият през 1933 в село Ковачевица Тома Марков. Той ми предаваше по родинознание и природознание и със сигурност на него дължа своя интерес към природата и родината. Той умееше да увлича, да разказва и да омагьосва с неизменната си усмивка, от която струеше доброта.

За 7 години от неговите 31 години като учител в моето основно училище той направи много за мен. Няма да забравя излетите в планината, ученето на химна, кръжока по фотография и куп други интересни неща, на които ме научи. За мен той бе Учител с главно "У" и подобно на учебните автомобили, той ни научи да пътуваме и да управляваме сами живота си с доброта, честност, патриотизъм и любов към родното място.

Той много обичаше възрожденската Ковачевица и често се връщаше в спомените си към селото, изградено с дърво и камък, запазило българския дух. Предполагам дядо му със същото име Тома Марков е бил този, който е направил камбаната за църквата. Като посещавам школото в това планинско село винаги се сещам за моя учител и се чудя, дали той е учил и преподавал там...

Той много обичаше и жена си Юлия, която ми беше педагог в детската градина и когато тя си отиде, част от него също си отиде.

За съжаление вече ще говорим за него в минало време. В събота на 81 годишна възраст, той ни напусна. Колегите му от училище, за които той бе просто Томата, дойдоха опечалени да си вземат последно "Сбогом" с него. Дойдоха и много роднини, приятели и ученици като мен.

Църквата в селото се оказа тясна да побере всички желаещи, дошли да го изпратят в последния му път. Природата запази благоприличие и ни дари с хубав слънчев, безоблачен ден и синьо небе, с което също изказа последна почит към Учителя.

Почивай в мир, учителю! Делата ти и добротата ти никога няма да бъдат забравени!

Твой верен и покорен ученик,

Сашко

РЕАЛно сбъдната мечта

За голяма част от моите познати и приятели подкрепата ми за Реал - Мадрид в мача срещу български отбор е необяснима и меко казано странна.

Различните възгледи трудно се приемат, а още по-трудно се обясняват. Но не това е моята цел в този пост. С него ще се опитам да пресъздам емоцията и вълнението да посрещнеш един от любимите си футболни клубове на родна земя.

След като дълго време все отлагах присъединяването си към фенклуба на Реал Мадрид в България, тази година вече реално реших да пристъпя към действия. Подчертавам, че това се случи преди да стане известен жребия за Шампионската лига и да узная, че Реал ще играе в София. Реакцията на председателя на клуба Георги Христов ме трогна, а със сигурност преди това сме се виждали на някоя сбирка на любимия клуб. Разбрах, че освен картата, ще получа и тениска с логото на българския фенклуб като дори имах право на избор на цвят и размер. Когато се видяхме да ги получа бях много радостен, а и вече беше ясно, че "Кралете" идват в София.

Досега не съм имал щастието да отида в Мадрид и да посетя стадион "Сантяго Бернабеу", но приятели винаги ми носят по някой сувенир, когато ходят натам, за което им благодаря. Признавам, че съм фен на Реал сравнително отскоро в сравнение с другите си любими отбори, но изборът ми не беше случаен. Годината бе 1998 и аз бях студент и в барчето на блока се събирахме и пазихме места за мачовете от Шампионската лига, които гледахме на голям екран и с много коментари, спорове и възгласи. Беше шеметно, весело и лудо време. Този сезон моят любимец Раул спечели с Реал лигата на шампионите, а целият тим и отбор точно през този сезон спечели моето сърце.

Аз съм човек, който държи на традициите и затова фактът, че Раул играеше само за Реал с огромно сърце така както го правят Тоти в Рома и Джерард в Ливърпул ме спечели за този клуб. Емблемата също ме грабна а химнът е така тържествен и хубав, че няма начин да не те развълнува. В него се пее, че отборът е кавалер на честта, което в днешни времена често се забравя и пренебрегва. В следващите години клубът бе на ниво и спечели много титли и купи, но не това бе най-важното за моя избор. Бялата фланелка бе символ на чистота и святост, а не на предаване.

Когато Лудогорец спечели място в групите на Шампионската лига си пожелах те да доведат Реал и Ливърпул и желанието ми стана реалност. Внимавайте какво си пожелавате...

Билет за мача си взех чрез фенклуба и отново се възхитих на добрата организация и комуникация. По-късно се оказа, че имам доста приятели и познати, които също щяха да бъдат в сектор Г, за да подкрепят Реал. Самата вечер шествието по софийските улици към стадиона с кордон от полиция бе вълнуващо преживяване поне за мен, когато българи, арменци, македонци, испанци и кой ли още не се обединиха в името на любимия клуб.

Въпреки, че бях видял футболистите при посрещането на летището макар и през оградата, сега се бях снабдил с бинокъл и добър фотоапарат, с които успях да ги видя още по-отблизо и да се зарадвам, че в една вечер сбъднаха една моя мечта. Бях прогнозирал победа с 1:3, но Лудогорец играха наистина добре и спокойно мачът можеше да завърши и наравно. Гледайки статистиката обаче се вижда, че гостите превъзхождаха в доста показатели и с минимум усилия постигнаха максималния резултат.

Не одобрявам симулацията на Роналдо за втората дузпа, но това не го прави престъпник. Не одобрявам и възгласите Меси от трибуните, при положение, че аржентинецът не беше на терена. Не одобрявам и медийното отразяване, къде модно, къде платено, което принизи визитата на Реал с тим от пернишката пета дивизия. 

В крайна сметка важното за мен е едно. Моят любим клуб Реал - Мадрид беше в София и аз бях там да го подкрепя и да видя победата му. Hala Madrid!

Първите седем

Казват, че първите седем години при децата били най-важни при тяхното развитие. Странното обаче е, че като възрастни точно първите седем са тези, които забравяме или за които пазим откъслечни и далечни спомени.

Поводът за тези размисли е отминалия седми рожден ден на дъщеря ми. Не бих си позволил да кажа, кога минаха тези години и дали е било бързо, бавно или точно, защото имам друго възприятие за времето.

Това, което ме радва обаче е фактът, че според мен сме си свършили добре работата като родители в този период и сега може да се радваме на умно, порастнало дете, с грижа към брат си, с любознателност и жажда за знания, 

Възпитанието и грижите, положени за нея, според мен са дали резултат и сега настъпва нов период на училищно образование, което трябва да помогне тя да се формира като личност и да получи нови знания и умения.

Самият празник бе перфектно организиран от жена ми, като освен двете домашно приготвени торти, тя бе направила и карта за ориентиране за намиране на съкровище в парка, гатанки, кръстословица и куп други увлекателни занимания за малчуганите, уважили рождения ден в неделната сутрин.

Нямахме ограничения във времето, но реално празненството продължи три часа и едва, щом всички гости си тръгнаха, заваля дъжд.

Много се надявам дъщеря ни да уважи всички усилия, положени за нейния седми рожден ден и освен много подаръци в нея да остане един хубав спомен за един различен и разнообразен ден.

В нейните ръце и в нейната глава сега вече са възможностите и пътищата, по които тя ще поеме, за да бъде щастлива, а ние ще бъдем до нея и в добро и лошо, в празник и делник, в слънце и дъжд и през всички сезони, седем дни в седмицата...

Честит седми рожден ден, Калина! Обичаме те!

Вила Роза

Беше петък вечер и се прибирах от работа. На плочките на очукания тротоар видях бяла роза. Вдигнах я и я поставих в близката градинка. Прибрах се използвайки ключовете за отваряне на няколко врати и взех душ, за да отмия проблемите на работната седмица. След това реших да прегледам какво започва скоро в мобилното приложение на Програмата. Вила Роза прикова вниманието ми. Имах 30 минути. Не вярвах, че ще успея, но все пак се облякох набързо и с автобус и метро успях да стигна навреме за началните надписи. В тъмния киносалон бяхме трима. На екрана бяха петима. Не бях чел нищо предварително подробно за филма освен, че знаех имената на трима от главните актьори.

Прожекцията започна леко и приятно и лека полека се настроих за един хубав български романтичен филм, който се развива в отдалечена ловна вила от царско време в дебрите на Стара планина. С напредване на времето и през нощта, когато всички мистерии и страхове се появяват изневиделица филмът навлезе в своята напрегната и страшна част. Промяната у един обитател на вилата доведе до пълна промяна у всички, а краят бе жесток.  Ще пусна трейлъра на филма, а после ще продължа с моето изживяване, докато го гледах.

За първи път от доста време насам ме побиха тръпки и мравките заизкачваха крайниците ми като след развален горски мравуняк. Самият факт, че филмът е заснет по действителен случай и полицаят отказва да разкрие коя е вилата и мястото в Еленския Балкан правят историята още по-интригуваща. Съзнавах, че версията на режисьорите и сценаристите  е художествена измислица, а вариантите за това, което се е случило в тази вила са поне няколко на брой, но доста детайли остават необясними.  Не е ясно, дали наистина това е било предсказано от Ванга, а също така, дали учени от БАН са идвали на мястото по поръчение на Людмила Живкова, но това в случая не е толкова важно. Не е важен и фактът, че участват Елена Петрова , Лидия Инджова и Калин Врачански въпреки страхотната им игра.

Няма да разказвам фабулата на филма, за да е интересно, на тези, които решат да го гледат, но истината е, че разказах филма поне на 5 души още същата вечер след прожекцията и с всеки разказ преживявах отново филма, който определено ме впечатли и мога само да поздравя всички участници със страхотната работа. Единствената ми забележка бе към вида на птиците, което за мен не бе никак достоверно.

Какво е вилата? Втори дом? Място за почивка? Ето какво казва тълковния речник: Извънградска къща сред природата за почивка.

Почивката за тези петима характери от 1986 година за жалост е била вечна.

Какво е розата? Потърсих отговор на същото място и ето резултатът: Красиво градинско цвете с ароматни цветове, които растат на бодлив храст.

Вила Роза няма да Ви даде почивка, но ще Ви убоде с бодлите си и ще се пролее невинна кръв. Но след този филм никога не може да бъдете сигурни, че познавате човека до себе си...

Гледайте филма, но не търсете и не ходете на това място. Обречено е...  И вече е твърде късно да се страхуваш!

Странник в града

Дъждът бие със своите капки пустия паваж. Страхливи хора гледат от сигурните си топли осветени прозорци странника, който крачи в тъмните мокри улици.

Непознатите са неразбрани, странни и опасни. Нищо, че ежедневните ни проблеми обикновено идват от приятели и до болка познати хора. Една неоткрита душа, жертва на обстоятелства, скрита под периферията на нощта и под капките на среднощния дъжд. Неразбран, чужд, странен силует с уверени стъпки опознава града.

Чужд сред свои, и чужд сред непознати. Не познава страх, не познава граници. Град след град, улица след улица, нощ след нощ и все същите погледи на различни места.

Броди като дух сред малките часове на нощта, сред малки и големи капки на дъжда.

Във всеки град има една светлинка, една надежда, една отворена врата, един подслон, любители на странници. Отворени души, които приемат нови предизвикателства, обичащи да слушат нови истории за път, места, хора и за самотата на странника.

Какво го води насам? Разбито сърце? Изгубена посока? Намерен път. Никой не ще узнае, ако се страхува от общуването. Комуникация сред странници. Странници в нощта.

Най-лесно е да изчезнеш от чужд град. На никого няма да липсваш. Никой няма да разбере, кой си, къде си отишъл. Нямаш място, което да наречеш дом. Домът е там, където си.

Странник е като диагноза за различност и първичност, но пред него е пътят и нищо друго. Зад гърба е всичко останало, но той не го носи като кръст, а трупа опит, познанства, грешки, провали, успехи и предизвикателства.

Единствените граници, които поставяме са само в главите, които се страхуваме да измокрим в среднощния дъжд. Но странникът не познава страх и граници и продължава да крачи напред и само напред..... до следващия град и до следващата ни среща...

Следвай ме в туитър или 1254 поста за 5 години в 140 знака

Преди два дни получих мейл от туитър, който ми напомни, че съм направил 5 години от своята първа регистрация в тази социална мрежа и от своя първи пост. Празнуването на тази годишнина се нарича Twitterversary и с хаштаг отпред може да видиш всички празнуващи на твоята дата.

малко Статистика

За тези, които не знаят и не ползват туитър, това е микроблогинг социална мрежа, основана през 2006 година и ограничена в 140 знака, така както ограничение има и при писане на съобщения на мобилните телефони. Аз се присъединих на 23 април 2009 година и ето че пет години по-късно съм сътворил 1254 поста и 27 снимки, следвам 2022 профила, а мен ме следват 684 и в българската twitter класация съм на 960-то място от 19 256 български профили.

Следвай ме и аз ще те следвам

Този прицип е валиден в туитър и повечето го спазват. Странно е обаче как след като се появи следването на хора, компании и медии в туитър, някои песни от миналото придобиха съвсем друг смисъл. Такава е и тази на любимата ми група Genesis, която може да се превърне в химн на привържениците на тази мрежа ;)

I will follow you will you follow me
All the days and nights that we know will be
I will stay with you will you stay with me
Just one single tear in each passing year

With the dark,
Oh I see so very clearly now
All my fears are drifting by me so slowly now
Fading away

I can say
The night is long but you are here
Close at hand, oh I'm better for the smile you give
And while I live

I will follow you will you follow me

Не сме родени да следваме

Не всички харесват и ползват twitter и това е нормално. В България едва ли някога тази мрежа ще постигне успеха на facebook и затова според една статистика не всички 300 000 профила в нашата страна пускат постове, а повечето го ползват за да четат други туитове и да следват интересни хора и да си го пазят в запас в случай, че се окаже модерно или полезно да имаш профил там. Но както записах в заглавието, ние не сме родени да следваме и трудно се приспособяваме към иновации и ограничения и неща, които малко наши познати ползват. За всички тези, които нямат и не мислят да си правят такъв профил има песен на Bon Jovi, която е по-скорошна от тази на Genesis, но ще Ви я пусна, защото си заслужава:

Моята гледна точка

За мен туитър се оказа доста добър начин да следя новостите в онлайн индустрията, в която работя, защото новините на компаниите се пускат първо тук и имат по-голяма тежест, а и когато трябва да се ограничиш в 140 знака, мислиш добре какво пишеш и посланията и изреченията са по-смислени. Освен това на събития като Webit, Travel academy и Travelmind в туитър с хаштаг на събитието се извлича есенцията от всяка презентация и изводите или статистиките, които впечатляват присъстващите и ги карат да ги туитват, а други ги разпространяват към своите последователи и обхватът е по-голям. Аз лично съм си вързал акаунта към фейсбук и моите туитове излизат и там, за да има по-голям обсег. Единственото, което не ми харесва в туитър е ограничението да следваш максимум 2000 профила, поне докато ти не натрупаш поне половината, за да може да добавиш още някой. Може би това е предпазване от роботи, но на мен лично ми пречи да следвам някои интересни канали и всеки път трябва да се откажа от нещо, за да следвам друго, което е досадно и излишно.

Като край ще кажа, че този пост в блога ми също ще се появи в туитър ;) А Вие може да ме следвате тук или пък да следвате каквото си искате...

Лудо влюбени в таланта

Беше последната вечер на март. По чиста случайност последният ден от женския месец съвпадна с началото на новата седмица. Пред Червената къща се беше събрала малка тълпа от посветени, които очакваха с нетърпение началото на един концерт, гарниран с прожекция на български филм.

Музиката, песните и актьорската игра бяха обединили зрителите, поканени в социалната мрежа на събитието и двата часа минаха неусетно като към тях имаше по чаша хубаво червено вино, което заедно с музиката стопли душите.

Под светлината на прожекторите беше един самороден талант, който завладя сетивата на дошлите в уютната зала. Силвия Станоева освен добра актриса се оказа и чудесна певица, която под звуците на пианото на Васил Пармаков и китарата на Блаже Димитров направи свои интерпретации и аранжименти на страхотни песни.

По ирония на съдбата преди по-малко от година за първи път гледах Силвия на същото място в провокативната театрална постановка Клер&Мадам&Соланж - Игра на живот и смърт заедно с Иво Желев и Касиел Ноа Ашер. Тогава заведох мой приятел, който не хареса представлението, но аз бях впечатлен.

По програма точно на 31 март трябваше да се играе същото представление, но заминаването на Иво Желев в чужбина наложи извънредния концерт и филм, на които имах удоволствието да присъствам.

Беше интересно да правя опити да разпозная парчетата и кой ги изпълнява в оригинал, но омагьосването започна с I put a spell on you и мина през Crazy in Love, My funny Valentine, With or Without you, Enjoy the silence, Hit the road, Jack, Toxic  и завърши с Stay, за да накара свидетелите да останат  и за прожекцията на филма, която беше втората част от  програмата.

"Шшшт... Попей ми!" е среднометражен филм от 36 минути на двама млади режисьори Андрей Волкашин и Петър Вълчев, който на фона на красива природна картина разказва за живота и съдбата на две проститутки, които бродейки из зелените нивя търсят своята истина и своето късче щастие.

Бях гледал трейлъра преди година, но така и не успях да стигна до прожекция по една или друга причина, но за всяко нещо си има и място и време, а това в последната мартенска вечер след обилна порция от музика, бе най-подходящо за мен. Някои неща във филма ми харесаха, а други не, но накрая разговорът с двамата режисьори и Силвия направи преживяването още по-пълно и отговори на доста въпроси.

Накрая ще препоръчам да чуете и да видите Силвия и на концерт и във филма и в театъра. заслужава си. А сега шшшт... попей ми....

Снимка: Борил Радойков

Дълбока космическа музика от Yen

Дълбоко навътре стигат акордите и текстовете на немската група Yen, която пее на английски и има интерeсна история, която съвсем неслучайно се преплете с мен преди 4 години.

Беше октомври и се разхождах в хубавото слънчево време по главната улица на Щутгарт, когато погледа ми бе прикован от четирима ентусиасти, които седнали на стар диван свиреха с настървение, страст и с две кухарки събираха любопитството на тълпата.

Аз също се присъединих, погледах, послушах това, което се оказа SOFA - so good tour. Групата обикаляше немските градове и свиреше на улицата безплатно и раздаваше картички, на които бе указан часа и клуба, където свиреха същата вечер, вече срещу вход и с електрически инструменти. Аз също си взех такава, но така и не отидох там вечерта...

Не зная защо, но вокалистката, която е и единствената жена в бенда, ми се стори адски позната като излъчване и лице. Първата песен, която чух бе едноименна и на нея бе кръстена тяхната обиколка и предшествалия я втори албум. 

Дотук - добре. Това е преводът на So far, so good, но за да има игра на думи и закачка, те бяха махнали едно "R"  и бяха съединили първите две думи и се получи думата диван, sofa, който използваха при турнето си. Самата песен е доста жизнерадостна и носи оптимизъм и предизвиква усмивки. Нейният клип също си заслужава, а да си призная го ползвах в две мои презентации като лектор като добър завършек.

)

Винаги, когато имам нужда от добро настроение, си пускам това видео и всичко се подрежда. Още на следващия ден потърсих в голям музикален магазин техен албум, но се оказа, че има само един Deep inside, който им е първи и за съжаление нямах възможност да си позволя да го купя. Много често ми се случва, когато пътувам в чужбина и видя и харесам дадено нещо и не успея да си го взема по една или друга причина, да съжалявам много и да го искам все повече.

Когато се върнах посетих сайта им и профила им в myspace и харесах страницата им във фейсбук и дотам. Три години по-късно за Коледа получих от сестра ми като подарък трите им албума, което ме направи много щастлив и ги слушах постоянно през почивните дни и все повече ми харесваха и чувах нови страхотни парчета. Стилът им е смесица от рок, пънк, джаз и неподправена щипка страст и любов. Повечето текстове са автобиографични и редуват бързи и бавни мелодии.

На 20 януари моят абонамент за техния канал в youtube ми съобщи, че имат нова песен с видео, която е и единствената на немски език и не мога да не Ви я пусна, а отдолу немскоговорящите ще си намерят думите, които също са вдъхновяващи и казват, че всичко си зависи само от теб.

)

И както се случва на концертите към края следва представянето на групата. Вокалистка е чаровната Yen-Hwei Anetzberger, на която е кръстена и групата. Първото и име на езика мандарин означава красив и явно красиви хора са призвани да пишат и изпълняват и красива музика.  Christian Fütterer е  соло китаристът, а брат му Steffen Fütterer свири на бас. На барабаните е Benjamin Heckmann. Групата е основана във Франкфурт през 2003 - 2004 година, но издава първия си албум едва през 2008. Ето и кои са албумите им поред на номерата:

Deep Inside (25 January 2008)

Sofa - so good (28 August 2009)

Into the Sun (25 January 2013)

Явно януари е продуктивен месец за тях, щом пускат и нова песен тази година именно през януари и вероятно тя може да стане част от четвъртия им албум, който чакам с нетърпение, а мечтата ми е да отида и на техен концерт в клуб да ги видя на живо и на сцена.

А дотогава Ви оставям с едно последно тяхно акустично изпълнение на балкона през нощта, което е нежно послание за Лека нощ от мен и от група Yen. Спете дълбоко в космическата нощ и сънувайте звезди ;)

)

Вечер след работа

Тя затръшна входната врата и проблемите и грижите останаха на прага. Чакаше този момент цял ден. Освободи товара на дамската чанта, която тежеше цял тон и освободи краката си от затвора на високите токчета и се пренесе в уюта на дома. Умората и изтощението се показваха от всяка пора на лицето и, а тя нямаше търпение да се отърве и от дрехите, за да вземе освежаващ и горещ душ. Водата винаги носеше спасение, успокоение и свежест.

Легна рано в леглото и след като направи преглед на безинтересната телевизионна програма и разгледа дамското списание, реши да отвори наченатата предишната вечер книга и да потърси второ спасение в главните и герои. Както обикновено заспа след първите 12 страници, сънувайки 12-те отминали месеца на предишната година.

Лека нощ и приятни сънища, работещо момиче!

А.А.

Вдъхновението

Вратата бе леко открехната и през нея се прокрадваше слабата светлина на нощната лампа. Нощта бе дошла с тъмната си мантия и бе покрила града с тишина и нежност. Книгата лежеше обърната към килима наполовина прочетена и донесла съня на изморената си читателка. Черните букви на белия лист се бяха спотаили в очакване на своето прочитане и намиране на смисъл и нови познания за жадните очи на своята господарка. 

Хартията и корицата ухаеха на ново, недокоснато и предизвикваха смисъла, който караше всеки нов читател да препуска през страниците с надеждата да открие нещо интересно, любопитно, поучително и нещо, което да сподели на своите приятели и познати. Последната страница чакаше своята усмивка, въздишка или радост, която щеше да добави последния акорд и да се пъхне на топло сред други книги на лавицата. Там рискът да бъде отново отворена и прочетена се свеждаше до минимум и цялостта се запазваше чиста.

Писателят седеше на неудобен дървен стол, подпрял с двете си ръце тежката глава и галейки небрежно своята тридневна брада, търсейки вдъхновение там някъде между космите и под сбърченото си чело. Наближаваше полунощ, а това бе времето, когато Музата го навестяваше понякога и го караше да пише върху белия лист, да трака на пишещата машина "Марица" и мислите му да се леят като марката на своя основен инструмент за въздействие. Тази нощ обаче тя закъсняваше и май бе на път да пропусне новите словосъчетания, натракани набързо в тихата нощ. Сънят обаче бе тук и правеше всичко възможно да натовари с тежест клепачите на автора.

Понякога борбата между съня и музата завършваше с недовършени строфи и отпусната глава на меката възглавница. Какво ще спечели всеки нов читател и какво ще загуби всеки стар автор е неизвестно и не толкова интересно. Сънищата и мечтите винаги могат да намерят място на някоя страница така както в някое топло легло може да се намери място за още един читател.

Лека нощ!

.................

А.А.

Третият рожден ден на сина ми

Третият рожден ден на сина ми се падна в третия ден от седмицата. Затова празненството бе в неговата ясла с торта в негов стил с отпечатани камиони, коли, трактори, самолети и други превозни средства. Благодарение на факта, че оставихме фотопарат се наслаждаваме на снимки от празника в детското заведение, където Марта и Брияна са го целунали и поздравили за рождения ден, а всички останали са му пяли песничка с весели шапки за рожден ден.

На една от снимките той показва с пръсти на колко години е, а усмивката показва колко е щастлив и доволен, макар и небрежен и лежерен в този ден. Вечерта само ние скромно отпразнувахме в повода, а най-важни за него бяха подаръците.

Стар хипарски автобус, кола, килимче с пътища за колите, пожарна, одеалце и възглавница за пътуване в кола бяха нещата, които го зарадваха и направиха празника му пълен с игри. Тази събота вече с домашно приготвена торта (виждате я на снимката) отново на автомобилна тематика отпразнувахме празника и с моите родители.

Най-вече изводът от празнеството е, че синът ми порастна с още една година и вече се държи на положение, самостоятелен е и се справя с всякакви ситуации без да му пука много много и да постига целите си. Най-много ме радва неизчерпаемата му енергия, вечната му усмивка, закачливост и готовност за игри и лудории. Впечатлява ме как и какво говори и си записвам нови непознати думи като ниткаво, нътка, месахури и други.

Постът ми в блога бе добър повод да си припомня какво съм писал за първия и за втория рожден ден на сина ми.

Честит рожден ден, моето момче! Бъди здрав, усмихнат, весел и щастлив! Обичам те!

Разделни боклуци

Разделяй и владей! Това мото може да сложат като свой слоган компаниите в България, които се занимават с разделното събиране на отпадъците. Точно преди седмица смяната на фирмата, която обслужва столичния квартал Младост, накара стария концесионер Булекопак да събере своите жълти контейнери и да остави жителите му без опция за изхвърляне на разделния боклук.

Това ме накара да звъня до старата и до новата фирма Екопак България в търсене на информация, кога ще има място, където да изхвърля събраните разделно от мен отпадъци от хартия и пластмаса. За съжаление старата фирма вече не се интересува от това, което се случва и събирането на кофите е последната нотка от работата и на тази територия. Новата фирма не отговаряше на посочения телефон и затова потърсих отдел Екология в Община Младост, където ми отговориха, че още няма яснота, кога ще има нови кофи. Не искаха дори да съобщят, коя е новата фирма, а след като разбраха, че вече зная, съобщиха, че до края на януари се очаква да се подпише договора с нея и след това ще дойдат и техните контейнери. Дотогава ме посъветваха да събирам и пазя боклука вкъщи и ме похвалиха, че събирам разделно.

Копирам тук съобщението от виртуалния пресцентър на Столична Голяма Община, което ми даде малко светлина в тунела:

Нова организация за разделно събиране на отпадъци ще обслужва район „Младост“

3.1.2014 г. 

   

   Новата организация по оползотворяване на отпадъци от опаковки, която ще обслужва район „Младост“, е „Екопак България“ АД. Предстои зареждане на съдове за разделно събиране, съгласно сключения със Столична община договор. 

   От 6 януари 2014 г. (понеделник) организацията „Булекопак“ АД ще започне да прибира своите съдове (жълти и зелени) за разделно събиране от район „Младост“. „Булекопак“ АД продължава организиране на системата за разделно събиране на отпадъци от опаковки в районите „Искър“ и „Нови Искър“. Съгласно договора със Столична община, в двата района ще бъдат разположени контейнери на предварително определени места (2 бр. жълти и 1 бр. зелен контейнери), които гражданите да могат да използват. 

Седмица по-късно в цяла Младост още няма нито един жълт контейнер и това ме принуди да изхвърля боклука си в квартал Изток в кофите на Екопак България, които с нетърпение очаквам да се появят и в Младост. Сигурно си има процедура на действие, но според мен едно съгласуване за подмяната между двете фирми и общината може да има, и нещата да стават плавно и постепенно, и да няма толкова голям интервал от време без място за изхвърляне на разделния отпадък.

Преди две години отново имаше повод да се обаждам на Булекопак, защото намалиха драстично своите жълти контейнери и тогава любезен техен служител отново се възхити на факта, че хвърлям разделно, но прехвърли вината на инспекторите от общината, които преценили, че на това място кофите с жълт цвят не били ефективни. Не успях да се преборя да ги върна, а от общината тогава казаха, че фирмата прави икономии. Резултатът е, че вместо на 50 метра ходих 500 метра да изхвърлям разделния боклук.

Друг факт, на който се натъкнах преди време в района на Лъвов мост е, че същите жълти пластмасови контейнери се използват за битов отпадък, което бе обозначено с лепенка на тях.

Как тогава да възпитаме поведение и разпознаване на цветовете за разделно събиране? Зеленото е за стъкло, а жълтото за пластмаса и синьото за хартия и картон, но на много места сини липсват и се събира общо  само в жълтите.

Събирам разделно откакто се нанесох в настоящето жилище и уча и децата ми да го правят и те вече знаят в коя кофа какво се изхвърля. Отделно събираме и батериите и стари телефони, които изхвърляме на обозначените места в магазините и детските градини. Всяка година в Младост има и пункт за събиране на лекарства и сиропи и там също предаваме разделно събраното през годината.

Виждал съм в Англия как всеки ден се събира разделно различен отпадък, който изнасят пред вратите си, а и в Германия видях какво се случва с разделното събиране. Последният ми положителен пример е от Норвегия и мисля, че все още има какво да учим в тази насока.

Много пъти познати ме упрекват, че нямало смисъл да се събира разделно при положение, че все още няма такъв завод, който да преработва боклука и че камионите събирали всичко заедно, но за мен важното е да свикнем да го правим, а в един момент тези усилия ще бъдат възнаградени. Все още вярвам, че може да променим това, за да бъде страната и населените ни места по-чисти, защото на никой не му е приятно да живее в кочина, но хвърля боклук безразборно на улицата, където е ничия земя.

Човек е това, което изхвърля на боклука. По боклуците им ще ги познаете. Все максими, които носят своята истина, а се надявам поне да дам добър пример на децата си и един ден да живеят в по-чиста и подредена среда. А дотогава един съвет от мен: Събирайте и изхвърляйте боклуците си разделно!

7 астрални години

Някоя сутрин просто се събуждаш и осъзнаваш, че са минали 7 години. Така се случи и в неделя, когато за втори пореден път годишнината ми от постъпване на работа в сегашната ми фирма се оказа почивен ден.

Вече трета поредна година отбелязвам тази дата, но този път е по-специално. Числото 7 е свещено и важно, а също така и мое любимо, защото се среща два пъти в годината, в която съм роден и веднъж на рожденната ми дата. 7 са и дните в седмицата. Първите 7 години са най-важни в живота на един човек и в тях той се изгражда като характер и личност. Виждам го и у дъщеря ми, която тази година също ще сложи тази цифра на тортата си през септември.

7 години в една компания никак не са малко, но са достатъчно време, за да минеш през добро и лошо, да научиш доста нови неща и да имаш много колеги (поне в моя случай). Това е едно добро начало и се надявам през тези година да съм се доказал и да съм постигнал лично удовлетворение от работата, която върша.

Разбира се, че имам и пропуски и грешки, но ако не ги направиш, никога няма да се научиш. Най-важните неща, които научих за това време са да търся решението на проблема, а не виновникът. Научих се на търпение и да приемам хората и техните предимства и недостатъци и да търся детайлите и малките неща, които правят живота красив.

Признавам, че имаше доста стрес, напрежение, критични моменти и доста промени в мен, но в крайна сметка мисля, че всичко това е за добро. Бъдещето ще покаже, а там ме очакват куп нови и непознати моменти и предизвикателства, за които мисля, че имам потенциал ;)

Накрая ще цитирам част от песента на Ричи Самбора, която смятах да пусна за край на поста, но видях, че вече съм я използвал, и затова смених с друга, която също много харесвам.

Steady wind is blowing
The clouds don't look the same
You can't deny a thunder
When you're living through the rain

Like the moth dances with the light
Sometimes a shadow burns too bright
Shattered silence in the night
You wake up, move on
7 years gone