Какво се случи в моят свят през 2013

В последните часове на 2013 за трета поредна година ще се опитам да обобщя какво ми се случи като отсея най-важните неща, но ще бъда силно пристрастен.

Зная, че е банално да се прави равносметка в последния ден от годината, както и факта, че някаква дата ни ръководи и е граница на старото и новото, но няма да се цепя като метилова овца (израз на баща ми).

За мен лично 1 юли е по-скоро символ на ново начало, но виждам, че 1 януари няма как да бъде изместен от първото място каквото и да става. Доста са хората, които чистят жилището, мият колата (дори аз го направих вчера), къпят се, слагат нови дрехи, за да посрещнат чисти Новата година с нови надежди, нови илюзии и нови обещания, но със същите стари пожелания.

Реално нещата не се променят от датите, годините или деня от седмицата, а от нас самите и, който няма воля за промяна и десет първи януари няма да му помогнат. Но време е да престана с уводните думи и да се насоча към същината, а именно какво се случи с мен през 2013.

Годината не бе така фатална като предишната и не ми откраднаха или отнеха нещо, но получих повече неща под формата на подаръци, изненади, приятни изживявания и хубави моменти, които ще се опитам да синтезирам по-долу:

Концертите

Тази година беше доста богата на концерти като за първи път гледах на живо Роджър Уотърс и Бон Джоуви, като вторият бе и първи рок концерт на дъщеря ми. Въпреки, че не идваха за първи път Марк Нопфлер, Скорпионс, Мано Чао и Юрая Хийп също ме зарадваха с изявите си.

Децата

Децата ми пораснаха. Синът ми тръгна ясла, а жена ми на работа, а дъщеря ми е последна година в детска градина и догодина ще бъде ученичка. На нея и паднаха 4 зъбчета, а на сина ми му растат нови. Радости, бели, изненади, рождени дни и много пътувания заедно правят ежедневието по-шарено и весело.

Мобилен

През тази година се снабдих с нов смартфон и с нов лап топ, който да замени откраднатия. Благодаря на всички приятели и роднини, които помогнаха, но и двете придобивки ще ги изплащам и следващите две години. За сметка на това нещата се получават по-лесно особено с телефона, защото имам всички необходими и желани приложения, които исках, а на стария не можех да инсталирам поради липса на място и памет.

Норвегия

Тази година посетих нова страна и съм очарован от преживяванията си през тази една седмица. Надявам се всяка година да имам възможност да посещавам по една нова за мен страна дори и за по-кратко, за да се запозная с културата, забележителностите и хотелите ;)

Бяло е морето

Всъщност е черно, но за първи път ходих семейно на море в град Бяла и ми хареса. Лагерът като ученик не се брои, защото беше много отдавна и за кратко. Морето край нос Свети Атанас и морския фар там е очарователно и със страхотна гледка. Всички останахме доволни и изкарахме чудесно.

Разделих се с 12 килограма и сладките неща, захарта и безалкохолните, както и с охраняемия паркинг, но тези раздели бяха за добро.

За първи път водих сина ми на кино и на концерт, а и за първи път посетих Делфинариума във Варна. Сигурно има и много други малки, но важни неща, които пропускам, но Новогодишната трапеза ме зове, а и Новата 2014 вече чука на вратата. Ще отида да и отворя след няколко часа и ще пиша повече през Новата година. Обещавам! А Вие какво ще си обещаете за Новата 2014?

Късметът на смотаняка

Когато днес паяк ми вдигна колата в Пазарджик, и това мое първо удоволствие ми струва 50 лева, бе логично да се сетя за българското заглавие на книгата на Кърт Вонегът, която завърших тази сутрин.

Какъв ли е късметът на смотаняка и що за късмет е това и кой е този смотаняк? Ето тези въпроси ме вълнуваха преди да разлистя купената на Панаира на книгата неиздавана досега творба на моя любим писател.

Бял свят книгата вижда на 20 март 2013 г. и включва шест неиздадени разказа, едно есе и едно приложение, което е недовършено. Оригиналното заглавие е Sucker's portfolio и корицата, която ще поместя по-надолу силно напомня рисунките на Кърт. 

Шест разказа са озаглавени епизоди, а седмият е есе, което силно се различава от предишните. Вонегът е бил винаги наслада за моята душа, а първите шест напомнят поредицата "Разкази с неочакван край" на неговия колега фантаст Роал Дал, която бе филмирана и мнозина помнят от малкия екран в края на 80-те и началото на 90-те. Реално интригуващите епизоди бяха с времетраене от 25 минути и са снимани от 1979 до 1988 г., и винаги завършваха с неочакван обрат. Същият похват е ползвал и Вонегът в тези свои непубликувани разкази.

Определено те ми допаднаха, а седмият епизод/разказ е дълго есе в негов стил, което борави с дати, тръгвайки от 1492 и Христофор Колумб и покривайки доста голяма материя до 1992, когато го е писал, но въпреки разликата в него има доста неща, над които да се замислим.

Последното приложение, което има присъдата недовършено ни води в един фантастичен свят, но на мен силно ми напомни на момента, в който решиш да посетиш своето родно училище като възрастен и да видиш, дали всичко все още е същото.

Не вярвам всеки смотаняк да може да се похвали с такова богато портфолио, но всеки е имал смотаняшки изпълнения като това на пазарджишкия паяк, отмъкнал колата ми, и който се опита да развали празниците ми и почивката ми като ми бръкна дълбоко в джоба. Подобно бръкване ми предстои отново с моя късмет, защото се оказа, че антифризът на колата ми е изтекъл под педалите на шофьорското място. 

Ей това е късметът на смотаняка, а за другото препоръчвам да прочетете книгата на Кърт Вонегът от издателство "Ера" и поне за малко да поискате да се почувствате специални... смотаняци ;)

Зимни мечти

В зимата на моите мечти,
намерих слънце на земята,
мъничко и топло почти
огря снега над цветята.

В зимата на моите деди,
традиция и труд се сливат
и всичко е както преди,
птиците сами умират...

В зимата на моите деца
искрят очи, пълни с радост.
навред пак властва любовта
и устните са само сладост.

Мистерията "Еньовден" дни преди Коледа

Еньовден е празник, който се празнува на 24 юни при летното слънцестоене, но премиерата на спектакъла със същото име на Нешка Робева в София стана 5 дни преди друг празник, Бъдни вечер, който предстои на 24 декември.

За първи път чух за Мистерията "Еньовден", когато моите родители решиха да направят подарък на сестра ми за празниците и ме помолиха да взема билети. След това се зачетох и видях и отзивите от предпремиерата във Варна, които бяха чудесни.

По чудно стечение на обстоятелствата и както стана за пореден път тази година мой добър приятел от студентските години ме уреди с пропуски за мен и цялото семейство, за което съм му признателен и благодарен.

Това се оказа първия концерт за сина ми, който миналата седмица за първи път ходи и на кино. Дъщеря ми вече беше на концерта на Бон Джоуви и вече като по-опитна съветваше малкото си братче как да се държи и какво се прави. При първите аплодисменти и синът ми се включи сякаш винаги го е правил и ръкопляскаше след края на всяко изпълнение наравно с другите. След първия изминал час също както и при киното, той поиска да си тръгне, но издържа стоически до края.

Самото представление беше сплав от рок, рап и народна музика, гарнирани с визуална анимация и исторически кадри като водещ си оставаше празника Еньовден и най-хубави бяха балканските ритми, носии и пеенето на Деси Добрева. Масивно бе и откриването на Васил Михайлов, който с неповторимия си дрезгав глас раздираше въздуха в залата със силни думи. Звезди от Ахат също внесе силна емоция в началото и края и зарадва доста зрители.

Съхраняването на българското и неговото модерно звучене си остава основна мисия на треньорката на "Златните момичета" по художествена гимнастика и в този спектакъл също имаше елементи от този спорт, а влизането на моторите и рокерите в залата разпалиха любопитството на сина ми.

Със сигурност давам добра оценка на усилията на всички хора пред и зад сцената за реализацията на тази мистерия, която завърши не с един, а с цели три биса, но за мен ще си остане мистерия избора на време за премиера, защото тя трябваше да съвпадне с празника, на който е кръстена, както и въпроса, защо не използваха песента със същото име на "Щурците". Точно поради тази причина реших именно с нея да завърша поста си и с препоръката да гледате това представление.

Все още обичам Скорпионс

Все още помня първия концерт на Скорпионс в България преди 20 години на стадион "Васил Левски" и как на първия си рокконцерт на любима чужда група бях на първия ред точно под сцената и шеметното откриване с "Alien nation" ме впечатли и развълнува. Този път на моя трети концерт на любимата ми немска група от Хановер нещата бяха различни.

Странното при някои концерти е, че след края им ти се иска да слушаш песните, които твоите любимци не са изпълнили. Хубавото е, че може да си ги пуснеш дори и на телефона си, а дискографията на Скорпинс е толкова богата, че няма как да може да изпълнят всичко в рамките на час и 40 минити. Точно толкова с биса свириха те пред българската публика в понеделник вечер в зала Арена Армеец в София. Този път не бяха по немски точни и вместо в обявения час 20:00, изпълнението им започна с песента Sting in the tail в 20:35. Хората около мен на терена сякаш не познаваха началните песни и се оглеждаха, дали и с другите е така. Разбира се в залата присъстваха и заклети фенове на групата като мен, които пяха с пълно гърло и танцуваха и на бързите парчета и на мелодичните балади, на които едва ли има някой, който да не ги свързва с някоя романтична своя любов.

През целия концерт обаче не ме напусна чувството, че това е същия концерт от преди 3 години но вместо на стадиона е преместен 500 метра на изток в зала. По-голяма част от парчетата бяха същите, а и видеото, което вървеше на три огромни екрана над изпълнителите, не беше променено от тогава. Предпологам, че това се дължи на  факта, че времето е малко и не са имали нов албум, който да ги вдъхнови и промени репертоара им. Въпреки това звукът беше на ниво поне на терена и не се разпръскваше като на стадиона на открито. Чух любими песни, но тръпката беше различна. Сякаш нарушеното обещание, че спират с концертите, тегнеше над вечерта и беше изпълнила залата, знаейки, че и това май няма да е за последно.

Този път няма да спазя традицията да публикувам сетлиста накрая на поста, а ще го пусна тук с помощта на сайта werock.bg:

Ho01. Sting in thе Tail 

Животът е лесен с Юрая Хийп

Четвъртък вечер е необичайно време за купон или концерт, но когато не робуваш на времето, всичко е позволено. По едно щастливо стечение на обстоятелствата буквално в последния момент се снабдих с билет за концерта на Юрая Хийп в новия клуб на веригата Фантастико, Joy Station в Студентски град.

Въпреки, че бях сам, не бях самотен, защото на сцената само на метър пред мен стоеше групата, която ме вдъхновяваше в ученическите и  студентските години. За първи път гледах техен концерт през 1998 година в зала 1 на НДК на първи балкон, а точно до мен седеше Васко Кръпката, който също им е фен. Тогава много се вълнувах защото за първи път чух любимата July morning на живо.

Последваха още концерти на групата и не нейни самостоятелни членове, като в Банско бях от организаторите на концерта на Кен Хенсли, а в Бургас на плажа гледах и Джон Лоутън на първи юли. Групата е идвала в България още през далечната 1988 година, а както споменах по-горе 10 години по-късно и аз я гледах в София. Концертите през 2003 във Варна и турнето през 2006 във Варна, Ловеч и Стара Загора не успях да посетя, а през август тази година пропуснах и концерта им във Велико Търново, където се е включил и Джон Лоутън. 

Но да се върна на последния концерт, който взриви публиката в новия столичен клуб. Въпреки, че бе обявен за 21:00 часа, концертът започна в 21:30 и продължи до малко след 23:00. Причината се оказа ранен полет, който музикантите трябва да хващат на следващата сутрин. Но както казах и преди времето няма значение и трябва да ценим и малкото, което получаваме, защото е важна емоцията и музиката. До мен пред сцената стояха мъж с бяла коса и младо момиче, които бяха посветени в магията на групата, която е кръстена на герой от романа на Чарл Дикенс "Дейвид Копърфийлд".

Самите магьосници бяха в състав: Бърни Шоу - вокали, който едва ли можеш да предположиш, че е вокал само от 1986 година, защото има страхотна харизма, глас, дълга коса и всичко, което е нужно за вокал на един рок динозавър; Мик Бокс - китара, единственият член на групата, който е на линия от 1969 година, когато я е създал, до днес;  Фил Ланзън - клавишни, който владее добре звука от 70-те, който е типичен за групата, а също и за Дийп Пърпъл, Ръсел Гилбрук, гологлавият набит мъж, който движеше ритъма на барабаните с две каси и силни палки и новото попълнение Дейви Римър на бас китарата, който беше уникално слаб и с дълга черна коса и татуирани ръце.

В началото публиката беше стъписана защото концертът започна с непознати песни от 1995 година, но после всичко си дойде на мястото, когато се върнаха назад във времето с любимите Traveller in time и Sunrise за начало и продължението от Gypsy, Look at yourself и Lady in black, която беше любима на моя съученик от Пазарджик Виктор, който сложи край на живота си и явно тя винаги ще ми напомня за него и младостта му.

Старите, но златни песни завършиха с July morning, която бе в нов аранжимент и леко съкратена, но и така също носеше емоцията на юлското утро в студения декември. Мик Бокс благославяше публиката с дясната си ръка като един модерен проповедник на праведната музика, докато с лявата вадеше звуци и тонове, които продължаваха според настроението му. Усмивката му стопляше душите на дошлите в студения 5 декември да гледат уникалните му изпълнения и никой не си тръгна разочарован.

Репертоарът продължи с няколко нови песни от последния албум "Into the wild", включвайки и едноименната песен, преди да се върне отново на класическите песни. На една от песните Юрай Хийп поканиха красивите момичета на сцената и за секунди на нея се качиха около 30 девойки, които куфяха на една песен и имаха удоволствието да стиснат ръцете, да прегърнат и целунат любимците си. Настроението беше на ниво до самия край на концерта. Единствените песни, които ми липсваха таза вечер бяха The wizard и Free me, но и без тях концертът си заслужаваше. Догодина очаквайте и техен нов албум, който ще бъде 24-ти поред студиен албум!

В края на вечерта британците изпълниха две песни на бис, като последната беше Easy living, моя любима песен, която бях сложил на телефона си да звъни в студентските години, когато животът наистина беше лесен. Лесен може да бъде и сега само с Юрая Хийп ;)

Хубаво ревю за концерта от Нуша може да прочетете тук

Снимки от концерта може да разгледате тук

Дарик 18 - радио за възрастни

Една зимна вечер шофирайки към вкъщи съвсем случайно попаднах на радиостанция със стара музика, която пасна идеално на моето настроение и нагласа и в студеното време стопляше душата ми. Странното в случая беше, че нямаше нито една реклама, нито се чуваше водещ или пък сигнал, който да рекламира станцията. 

Така любопитството ми бе провокирано и оставих станцията в колата ми да свири и в следващите дни с надеждата да чуя нещо, което да ме насочи към името и идеята на радиото. Единственото, което чух бе Дарик 18. Първоначално не схванах защо са кръстили така станцията и дали има нещо общо с Дарик радио. Не открих информация и на сайта на медията и в крайна сметка единствено се наслаждавах на песните на Франк Синатра, Елла Фицджералд, Дизи Гилеспи, Чарли Паркър, Луис Армстронг и много други изпълнители от 20-те до 50-те години на 20-ти век. Рядко можеш да чуеш такава музика по комерсиално радио и затова в крайна сметка оставих моето проучване и слушах радиото всяка зимна вечер на път за вкъщи.

Както често се случва намереното бе загубено и почнах да слушам други станции и постепенно забравих за невероятната си находка.

Година по-късно отново студена зимна вечер ме върна към нея. Тромпетът стигаше своите височини, когато прекъснат от джингъла Дарик 18 ме накара да се сетя за моето търсене. Първата ми хипотеза бе, че 1 и 8 прави 9 и понеже станцията е на 90.00, където преди се подвизаваше Сигнал плюс, бълващо чалга и карайки ме да въртя копчето в търсене на нови станции, сега това е идеята да се рекламира това радио и неговата честота.

Всичко това беше грешно. В търсене на истината попаднах на статия в Интернет, която надлежно обясняваше всичко.

Дарик радио решава да прави младежко насочено радио и затова се спира на името Дарик 18 с идеята да излъчва актуални хитове и да обхване младежката аудитория. Така започва ударно и радиото докато Профон не поисква огромни суми за авторски права. Тогава Радосвет Радев започва да пуска само музика от преди 1 ноември 1963 година понеже за нея не се дължат пари за авторски права, защото е изтекъл срокът от 50 години. По този начин той не плаща милиони за песни на актуални музиканти, а в София може да слушаме качествена музика на честото 90.00 поне дотогава, докато не се уреди въпросът и спорът за авторските права и отчисленията, които плащат медиите.

Странно нещо се случва с радиата в България. СЕМ масово закрива регионални радиостанции, включително и радио Пазарджик и Деж и Оберон, за които съм работил две години като ученик. Същото се случи и с радио Лиани в Ловеч. Последно институцията отказа лиценз за София и на Classic FM, радио, което вече е под шапката на BTV Radio Group.

Има преструктуриране в тази сфера и поне аз помня и закриването на радио Спорт и радио Гонг и още куп други качествени радиостанции. Но да не навлизам в дълбоките води.

Докато не съм забравил да Ви дам линк към прекрасната статия на Тема Daily, "Другата душа на музиката", която казва всичко за радио Дарик 18. За съжаление то няма мобилно приложение и не може да се чуе онлайн, но въпреки това си заслужава да се слуша.

А ако не знаете песните, ползвайте приложението Track ID на смартфона си и ще видите, че всяка от тези песни я има в библиотеката на златните години на джаза. Текстовете също си заслужават, но като финал на поста си реших да пусна парче с малко текст и много музика, което е включено и във филма "По пътя" по книгата на Джек Керуак.

Яжте солени фъстъчки и слушайте Дарик 18 в София ;)

36

За последен път рожденият ми ден се падна в неделя през 2002 г. 11 години по-късно не мога да си спомня какво правих тогава :(

Като преглеждах постовете за изминалите лични празници, забелязах, че съм започнал да пиша от своя 30-ти рожден ден, но съм пропуснал да напиша нещо за изминалия 35-ти миналата година. Реших да не допусна същата грешка и сега и ще споделя накратко своите преживявания от неделния ден.

Не мога да кажа, че денят започна празнично, защото синът ми се събуди в 1:30 не за да ми честити първи, а за да плаче с прекъсвания до 5:30, когато вече и той и аз заспахме. Заради недоспиването и смяната на времето денят започна с главоболие и с трудна подготовка за гостите. Все пак успях да си направя кратка разходка в квартала, за да си купя вестници, кафе и да пусна тото с цифрите от датата на рождения ми ден. Не спечелих ...

Жена ми се беше постарала доста с две различни менюта за обяд и вечеря, домашно приготвен хляб, сладкиш, торта и печени ябълки за десерт. Най-голямата изненада от нейна страна обаче беше торта с моя личен герб, която тя тайно е поръчала и успя да ме зарадва.

Първите гости дойдоха на обяд и приятната компания ми повдигна настроението и влязох в тон с празника. Разговорите бяха оживени, а купонът започна при духането на музикалната свещичка, която донесе много радост на децата и много смях за възрастните.

Неусетно мина времето до вечерните гости, които уплътниха времето от 18 до 23 часа с приятни разговори, смях и забавни случки, много настроение и хубави пожелания.

Гостите бяха точно на половина на годините, на които ставах, а един от тях ми каза, че вече половината ми живот е минал. Надявам се да ме очаква още по-добра половина през следващите 36 години.

В колекцията от български филми на 24 часа под номер 36 бе филма "Не си отивай" с Филип Трифонов и Невена Коканова, който е продължение на "Момчето си отива". Изгледах го и съм очарован от добрата игра, хубавия сценарий на Георги Мишев и чувството за хумор в него.

Минути преди полунощ, използвайки времето, което бе с час повече на този мой рожден ден, прегледах поздравленията и пожеланията на мейлите си, в скайп, фейсбук, съобщения, а през деня получих и доста обаждания. Със сигурност бяха повече от 360, но не успях да отговоря на всеки индивидуално, но им благодаря за това, че по един или друг начин са се сетили за мен в празничния ден и са отправили много мили и хубави пожелания и доста позитивна енергия.

Зареждащо ми действа всеки рожден ден и не мисля да спирам да ги празнувам, защото за мен това е специален ден и винаги ми носи хубави емоции и чудесни подаръци ;)

Часовник в дъното на коридора

Миналата седмица, когато ми се наложи да се прибирам към София с влак, взех от библиотеката на родителите ми произволна книга, за да запълня тъмната част от пътуването ми с четене. Не бях пътувал с влак от 7 години, но сякаш времето бе спряло и всичко си беше по старому.

Неделя вечер бърз влак спира на гара Пазарджик, за да поеме потокът от хора, главно студенти, за които няма място във вагоните и те са принудени да стоят прави до вратите и тоалетните или да кръстосват коридорите от локомотива до последния вагон в търсене на скъпоценно място. За близо 10 години откакто аз бях студент никой не е направил нужния анализ, за да прецени, че местата не стигат и да пусне допълнителни вагони по направленията, където са продадени почти двойно повече билети от капацитета.

Времето е спряло и единствената разлика днес е, че студентите вместо книги държат в ръцете си телефони. За моя радост имах късмет да открия една сгъваема седалка между вагоните, където се заех да разлистя книгата от 1982 и да открия значението на часовника в дъното на коридора. Книгата дотам ме увлече, че едва на 42-рата страница забелязах, че в помещението до мен стои право момиче и станах да му отстъпя мястото си и продължих четенето прав под светлината на лампата.

Бях чувал името Весела Люцканова от книгите на Кърт Вонегът, които четях като студент и които бяха издадени от издателство със същото име, но едва след като прочетох тази и се разрових в нета, видях, че тя е фантаст писател с доста интересни заглавия и собственик на издателство. Същата вечер тя прие и приятелството ми във фейсбук, нещо немислимо 10 години назад. Но да се върна на книгата, която беше първата от този автор, който прочетох.

190 страници разказваха една история, в която открих и автобиографични нотки, но това, което ме равълнува най-много беше отношението към времето. Първото изречение е: "Коя съм аз?", а последното беше: "Затичах боса в дъжда." В търсене на себе си и спомена героинята преживява катарзис, дума придобила политически оттенък тази година, и за разлика от дъжда, не успява да измие спомена от главата си, а търси с надежда своята истинска Надежда и я открива сред руините на бомбардирани сгради. Но да се върна на времето:

"Има ли времето измерение? Не спира ли то точно в такива мигове?"....."Кой може да ми каже какво нещо е времето? Къде бяха изтекли тези години? Имах чувството, че го губя, без да направя нито крачка напред."

"Времето, което нямаше измерения... И не можеше да има, то се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше... А часовникът в дъното на коридора, който няколко пъти бях погледнала, бавно и присмехулно местеше стрелките си. Чаках. ... Всеки ден съм го навивал, вече двайсет години. Докато върви часовникът, все едно и човекът продължава да живее..."

Това са само кратки откъси, които ме впечатлиха, защото винаги съм смятал, че времето е разтегливо понятие и съществува само в нашето съзнание. Подчиняваме се и гоним стрелките и точността и винаги закъсняваме и нямаме време. Ставаме и лягаме под час. Като деца за ясла, детска градина и училище. Като студенти за лекции, като войници за сутрешна физзарядка и тоалет. Сега за работа и все времето не ни стига, а то всъщност е повече от достатъчно, стига да не ставаш негов роб и да не бързаш, а да се наслаждаваш на всеки миг.

Времето не е точно. Изоставането с минути, часове, въртенето на Земята, високосните години, различните календари и летоброене, часовите зони и смяната му с час назад или напред ни обърква повече и не помага за нашия щастлив и спокоен живот. То нарушава ритъма ни, вкарва ни в рамки, в часове, минути и секунди. Един постоянен хронометър, който с обратно броене отброява мигове от нашия живот, който е кратък, за да го пилеем в стремеж да се преборим с времето или да го убием.

Това е мое мнение, но съм изпитал често на гърба си как за невъзможно време се озовавам на невъзможно далечно място, разчитайки на случайност като пътуването на автостоп. В същото време с кола и бързо каране отново закъснявам при планирана среща и изчислени километри и време. Как си го обяснявате? Замислете се. Времето е наше. Използвайте го разумно и не поглеждайте прекалено често към телефона или часовника на ръката Ви. 

Поглеждайте само часовника в дъното на коридора назад във времето, който мести стрелките на Вашата младост и настояще и Ви дава така нужното време за Вас самите. Време е...

Отличен рожден ден

Понякога нещата просто се получават. За наша голяма радост миналата събота се получи отличен рожден ден на дъщеря ми. От месеци тя говореше и очакваше с нетърпение деня, в който щеше да навърши 6. 

Този път решихме да разнообразим празника и поканихме избрани от нея деца на куклен театър. Спряхме се на столичния куклен театър на Гурко, а представлението беше точно на обяд и носеше интригуващото заглавие: " О, колко е хубаво в Панама!" с Мая Бежанска и Мила Коларова. Случайно или не, когато се обаждах през седмицата и по погрешка се обадих в дирекцията се оказа, че жената, която ми отговори, също има рожден ден на 21 септември. Тя много се зарадва, че сме избрали този начин за отпразнуване на специалния за нас ден. Не беше никак случаен избора ми на ред номер 6, а в крайна сметка и сумата, която платих на касата беше 66., а и представлението траеше 60 минути. Аз не го гледах, защото бях с Момчил в Градската градина, тъй като постановката не беше за неговата възраст, а и той бързо се разсейва и не може да стои на едно място повече от 10 минути. От дъщеря ми разбрах, че идеята на представлението е, че най-хубаво е вкъщи, когато обиколиш почти целия свят и се завърнеш на мястото, което си търсил, а то се оказва под носа ти.

Под носа ми гъмжаха весели деца, а Калина получаваше подарък след подарък. Кулминацията на празника се случи в градинката пред Народния театър, където окупирахме три пейки и нахранихме децата и техните родители с весели и вкусни сандвичи във форма на животни, пихме сок и минерална вода и отделихме внимание на направената от жена ми вкусна торта с феи и духане на свещи. Всички желания на децата бяха задоволени с игра на площадка и тичане из парка. Дъщеря ми грееше от щастие и се прибрахме уморени, но доволни след близо 6 часа навън.

Мечтата и за подарък диск с Пинко Розовата пантера се сбъдна точно на деня след безуспешно търсене на доста места, където бе изчерпан. В точното време и на точното място. Нямам намерение да описвам всички останали подаръци в детайли,но всичко за дъщеря ми бе чудесно и прекрасно, а за мен бе важно, че денят и бе празничен и щастлив.

Продължението на рождения ден беше в детската градина, където вече имаше втора торта, поръчана с Камбанка и тайната на крилете, а за случая тя беше облякла подарената в събота страхотна рокля, която виждате и на снимката. Както казах в началото това беше един отличен рожден ден, за една бъдеща отличничка, която точно след година тръгва на училище...

Честит рожден ден, моя малка принцесо, моя вълшебна фея! Бъди щастлива и здрава!

Стената на Роджър Уотърс разруши илюзиите в София

Когато сбъдваш мечтите си понякога съществува риск да бъдеш разочарован или да пропуснеш радостта от тяхното сбъдване. Понякога съдбата си знае работата и те води за носа или към стадиона, за да чуеш любимите песни, чиито текстове може да кажеш дори и в полунощ, ако те събудят внезапно с такова чудато искане. Има изпълнители и творци, които бележат живота ни и с тях свързваме и весели и тъжни моменти от него. Но стига толкова прелюдия и да минавам по същество. Роджър Уотърс беше тук. Аз бях там да го видя и слушам и не съжалявам за нито една секунда и за нито една нота от цялото представление.

Тази година не мога да се оплача от късмет при получаването на билети и не говоря за печелене на билети, въпреки, че участвах във всички възможни игри, но начинът на получаваме бе съвсем друг. Както и при Бон Джоуви, когато кумата ни направи страхотен подарък с два билета, така и сега пак жена бе замесена в сбъдването на поредната ми мечта. Моя колежка успя да издейства чрез нейна приятелка два пропуска за концерта на 30 август в ложите на стадион "Васил Левски" и така се озовах на точното място в точното време.

Истерията около идването на Роджър Уотърс бе голяма и медии, билборди и плакати се стараеха да ни информират регулярно, че той идва да ни представи Стената. Успях да гледам как той посети гроба на майор Томсън и как даде кратко интервю за БНТ 1, но така и не разбрах в кой хотел е отседнал. Но преди да продължа към концерта малко предистория...

Още в гимназията бях голям фен на Пинк Флойд и при едно мое пътуване в Прага през 1994 успях да се снабдя с черна фланелка със Стената на Пинк Флойд, както и такава на Лед Цепелин и с това приключиха моите финанси. За жалост точно по това време Пинк Флойд, но без Роджър Уотърс, имаха концерт в Прага (7 септември 1994 - The Division Bell Tour), но нито имах средства, нито възможност да присъствам. Може би е излишно да казвам, че съм гледал филма хиляди пъти, но за майка ми това бе показател, че изживявам труден период, защото се затварях в себе си и пусках видеокасетата и я гледах многократно.

Когато свирих на китара бях научил акордите на две партии от албума заедно с Wish You Were Here и ги свирих по купони в гимназията и в Студентски град. Притежавам цялата дискография на Пинк Флойд, Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор на аудио касети, а за мой рожден ден в Пазарджик получих първия си диск, който беше с албума на Флойд Atom Heart Mother. Текстовете на песните ми пасваха в различни периоди, но Стената бе нещо специално.

Гледах спектакъла в Берлин след падането на истинската стена по телевизията и си мечтаех един ден и аз да го видя. Ето, че този ден дойде и той съвпадна с моя имен ден. Шоуто наистина бе мащабно, въздействащо и нещо невиждано досега. Не съм от хората, които имат големи очаквания от концертите на своите любимци и затова съм доволен. В колата седмицата преди концерта слушах трите солови албума на Роджър, но не исках да пускам Стената въпреки, че бях подготвил добре познатите бели обложки и два диска, за да бъде по-истинско усещането.

Хареса ми, че анимацията от филма намери място и на прожекционната стена, но ми се искаше да видя и части от филма там, но вероятно си има причина това да не се случи. Идеята, концепцията, сценичното представление, музикантите, костюмите, куклите, прасето бяха важни детайли, които попълниха пъзела на отчуждението, самотата, страха, надеждата и вярата. Почувствах отново всичко сякаш се върнах години назад и се надявам и голяма част от 30-те или 40-те хиляди на стадиона също да са почувствали нещо.

Нещото, което взриви общественото мнение и се асоциираше с концерта беше надписа "Оставка" на български на Стената. За жалост дори дългия текст на български, който с много усилия басистът прочете, не впечатли журналистите, а всичко се въртеше само около този надпис и политизира допълнително концерта. Иначе моите снимки от концерта може да видите тук.

Вярвате или не, най-трудно се оказа да избера песен от концерта и албума, с която да завърша поста си, защото Стената е цялостен концептуален албум, в който всяко нещо следва и е свързано с предходното, но ще рискувам и по този начин ще отдам чест и ще благодаря от сърце на Роджър Уотърс, че дойде и се раздаде за българската публика и вече няма никой вкъщи...

Погребете сърцето ми в раненото коляно

Понякога съдбата си играе с нас и се забавлява, а случайностите в нашето ежедневие са рядкост и много трудно могат да ни накарат да се замислим. Точно преди седмица погледът ми се спря на книга в библиотеката, която отдавна не бях разлиствал. По-различното в случая е, че корицата и е нарисувана и изработена от мен като учебна задача преди доста години. В дъното съм нарисувал перо, сърце, огън и стрела.

„Погребете сърцето ми в Ундид ний“ или Bury my heart at Wounded Knee е книга на американския писател Ди Александър Браун, написана през 1970 г. За първи път разбрах, че второто му име е Александър едва преди няколко дни. Като дете винаги съм се вълнувал от съдбата на американските индианци и четях Карл Май и Майн Рийд на един дъх. Мечтата ми беше да им помогна и да отида в техен резерват и да напиша книга за тях като бях почнал да уча индиански думи. За това спомогна и гореспоменатата книга, която е документална и се базира на реално случили се исторически събития от живота на индианците.

Книгата проследява как великите вождове на различни племена са системно лъгани и унижавани и натикани в резервати с неплодородна земя. Там им дават дажби на ден и ги превръщат в роби на парите. В нито един индиански език няма дума за собственост и това прави продажбата на тяхната земя изключително сложно. Свободни по дух и горди те защитават своите традиции и идеали по начин, който не може да остави всеки чувствителен и разумен човек равнодушен към тяхната съдба.

Също така случайно както открих книгата и моята по детски изрисувана корица, попаднах и на филм по нея, направен през 2007 година. Изгледах го през почивните дни по hbogo.bg и макар той да не покрива всички глави от книгата е достатъчно изразителен. Снимките в книгата са показани и в края на филма, когато белите американци стрелят и убиват невъоръжени жени и деца в долината на реката "Ранено коляно" или Wounded Knee, а рано падналия сняг пречи на прибирането и погребването на труповете, които замръзват в ужасяващи гримаси. Книгата и филмът са посветени на клането на стотици индиански мъже, жени и деца от 7-ми кавалерийски полк при Ундид Ний на 29 декември 1890 г. Едва през 1980 г. американското правителство признава официално своята грешка и грях към индианците, но не изплаща компенсации...

Филмът е спечелил 6 награди "Еми" и според мен напълно заслужено, а моят съвет е да намерите книгата и да я прочетете, а след това да изгледате и филма. А преди това като логичен завършек на поста ще пусна песен, посветена на индианско племе на любима моя група ;)

Джулай - филмът

"Когато се събудиш с изгрева и мечтите ти все още са като нови и щастието е това, от което се нуждаеш силно..."  Думите от песента на Led Zeppelin "What is and What should never be" описват чудесно филма "Джулай", а и заглавието на песента напомня, че нещата се променят и нищо никога няма да същото като първото изживяване на първата любов, на първото посрещане на слънцето на морето на 1 юли, на първия автостоп, на първи тръпки и усмивки. За първи път видях, че има такъв филм преди няколко месеца и следях филмовата програма, за да го гледам при първа възможност на 18 май в Paradise Center. Филмът определено ми хареса и ме грабна.

Вероятно има доста хора, за които Джулая е непознат, ала за мен това е много важен ден и догодина ще станат 20 години от моя първи празник на Варвара на морето, за което съм писал по-рано тук. Не зная какво друго може да се сравни с радостта от посрещането на новия ден с изгрева на слънцето, което излиза от морето и дава светлина на всички хора на брега, но най-добре е да пусна песента на Юрая Хийп, с която посрещнах слънцето и тази сутрин.

За втори път гледах филма ден след Джулая в Евросинема на Стамболийски и отново емоцията от преживяванията на трите героини ме грабна и ме води до самия му край. Играта на Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова бе непринудена, естествена и искрена и определено ми хареса. Край огъня на плажа или в пещерата на скалите те преоткриваха своето минало, търсейки своето бъдеще с надежда за сбъдване на нови мечти, загърбвайки своето настояще. Както вълните се разбиваха в скалистия бряг на Крапец, така и празника им бе помрачен от тъмни и криминални истории, които присъстват в ежедневието ни, но се справиха с това, връщайки се на пътя. Но първо да пусна трейлъра на филма:



Страхотна роля във филма прави Ованес Торосян, а Филип Аврамов и Стефан Щерев са си на познатото ниво. Силно е присъствието на Ицках Финци макар и да няма нито една реплика. Но да се върнем към историята и сюжета на филма, който си позволявам да копирам от официалния сайт:

"Дана и Джу са стари приятелки от студентските си години. Не са се виждали повече от десетилетие. Двете жени решават да се отправят към морето - само за да открият любимите си диви места трансформирани в огромни хотелски комплекси. Те се отправят към най-северното село на брега на Черно море. По пътя те срещат Лили – приятелка на Джуто и тя се присъединява към тях."

Повече няма да разказвам, за да Ви е интересно да гледате филма, който е продуциран от същите хора, които правиха и филма "Кецове".  За мен филмът е доста добър, но си има и своите дребни недостатъци, които едва ли ще се забележат от всеки, а и на фона на цялостната емоция са пренебрежимо малки. Голям плюс за мен бе музиката. Със сигурност освен DVD на филма (надявам се да има такова) ще си купя и диск с музиката от филма, която е дело на Васко Кръпката. С негова песен от филма ще довърша и моя пост и ще Ви пожелая: "На добър път!" и "Приятно гледане!"

Седем години в седмия месец или как отбелязах медната си сватба

На първи юли тази година освен Джулай морнинг празнувах и седем години от моята сватба. За жалост денят бе работен и при това понеделник, което ограничи донякъде избора на празнуване. Но нали не е важно мястото и времето, а чувството и емоцията на празника. Първият ден на седмия месец беше хубав и след изгрева на слънцето, който посрещнах, пътуването също допринесе за доброто настроение, с което го започнах. За децата казват, че първите седем години са най-важни, а това ме накара да се замисля, дали и за брака това се отнася  в същата степен. Седем е щастливо число и има доста значения и присъства и в рождената ми дата и година, а толкова са и дните от седмицата. Повече за значението на седмицата може да намерите тук. 

Седмата годишнина от сватбата се оказа медна. Празнува се след цели 7 години семеен живот, период, който мнозина считат за особено критичен в съпружеските взаимоотношения. И като залог за бъдещето щастие съпрузите си разменят медни монети или съдове. Купуват се медни съдове за дома. Не успяхме да намерим медни съдове, но до края на седмицата се надявам да купя от магазин за сувенири. Като сувенир за мен са и снимките от сватбата ми, които ме карат да се усмихвам и да си спомня колко весело беше на сватбата. За мен 7 години са много и малко, но най-добре го е изпял Ричи Самбора:

Търсейки други постове за годишнини открих, че за шестата нищо не съм писал, а през петата съм бил в Германия. Четвъртата посрещнах в Бургас с жена ми на първия ни общ Джулай, а за другите явно не съм писал нищо в блога си. Хубаво е да се помни къде си бил на празниците, а тази година също ще я запомня.

Връщайки се от работа жена ми ме изненада с романтична вечеря на свещи, за която доста се бе потрудила. Беше вкусно и много приятно, а аз реших вечерта да завършим във виенски салон "Романс" в Симеоново, наслаждавайки се на вкусни десерти и хубава гледка към София. Хубавите моменти тази юлска вечер и спомените седем години назад ме направиха щастлив, а искрите в очите на жена ми са все така живи и красиви на този ден, каквито бяха и на сватбата ни. Седем години в слънчевата светлина на любовта...

Вечер с Марк Нопфлер

Често се чудя, дали някога би ми омръзнало да ходя по концерти на любими изпълнители и дали тръпката все още ще е същата, ако ги гледам за втори или трети път. Това си мислех в метрото на път към НДК, където в априлската вечер на гости за втори път беше дошъл гениалният китарист Марк Нопфлер. Първият път бе през 2008 и сякаш вчера отекваха последните акорди от него. Нямах предварителна нагласа за вечерта, но все пак бях успял да чуя няколко от новите песни от седмия албум на Марк, който носи интересното име Privateering, а на обложката му има каравана, която е скрила два диска в себе си, всеки от които има по 10 песни. Името идва от частни кораби и екипаж, използвани във военно време от правителството, за да се справят с враговете си по море като те пленявали и вземали на абордаж други кораби и били богато възнаградени за това. В случая Марк взе на абордаж препълнената зала 1 и бе възнаграден от продължителни аплодисменти и уважение от българската публика, която за втори път пълни залата и изкупува билетите месец преди датата на концерта и този път се наложи да се пуснат още 500 правостоящи места на двата балкона. Един от правостоящите беше мой колега и приятел, с когото гледахме любимия и на двамата композитор и текстописец. Преди да продължа, ще Ви пусна заглавната песен от албума, която много харесвам:



Тъй като мястото ми беще на втори балкон се бях запасил с хубав бинокъл, за да следя всичко, което се случва на сцената. В 20 часа и 15 минути без приветствено слово Марк и неговите седем музиканта откриха концерта с песента "What is it?" от втория му албум "Sailing to Philadelphia" и заредиха залата с позитивни акорди. Последваха песни от новия албум, което е нормално, защото всяко турне се прави, за да се представи новото и феновете да си го купят. Песните бяха непознати на по-голяма част от публиката, но бяха приети добре. Разбира се, че имаше и такива, които недоволстваха и си искаха парчетата на Дайър Стрейтс и в крайна сметка получиха няколко от тях, начело с прекрасната "Romeo and Juliet". На всяка песен Марк сменяше китарата си, а зад кулисите с бинокъла видях шкаф, пълен с китари, които придават уникалното звучене на изпълнените парчета. Първо се заблудих, че освен Гай Флетчър от Дайър Стрейтс на сцената е и басистът Джон Айсли заради височината и стойката, но се оказа, че това е Глен Урф. От другите музиканти от 2008 помня и Ричард Бенет, готино старче с много малка китара на някои песни, който с чара си и усмивката радва публиката.

Концертът редуваше бавни и спокойни песни с бързи и ритмични от всички негови солови албуми и кънтрито и рока се сливаха, за да се стигне до любимата ми нежна "Telegraph road". Не се сдържах да си пея песните, които зная и да се насладя на качествения звук и осветление. Някак неусетно минаха близо два часа и с два биса Марк си тръгна с букет в ръка и здрависал се с хората от първия ред на оркестрината. За мен той си остава велик и текстовете и песните му продължават да ме вълнуват и докосват. От някои от тях пазя доста скъпи спомени.

След концерта отидох да попитам, дали Марк ще раздаде автографи, но ми беше казано, че той е асоциален и не обича тълпата. Чудно ми е тогава как тогава има три брака и 4 деца, нещо което разбрах от колегата ми, защото досега не се бях интересувал от личния му живот, а само от творчеството му, което имам вкъщи като пълна дискография и което с радост слушах преди и след концерта. Надявам се Марк да дойде в България за трети път и да изпълни песните, които не успя сега и предния път ;)

Моите снимки от концерта може да разгледате тук

Много добро ревю на концерта ще намерите тук

От там взех и сетлиста, който пускам по-долу:

Сетлист от концерта на Mark Knopfler, състоял се на 29 април 2013 г. в София:

01. Whаt It Is ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
02. Corned Beef City ("Privateering" - 2012)
03. Yon Two Crows ("Privateering" - 2012)
04. Seattle ("Privateering" - 2012)
05. Privateering ("Privateering" - 2012)
06. Father and Son (instrumental) ("Cal" soundtrack - 1984) / Hill Farmer's Blues ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
07. Romeo and Juliet (Dire Straits song, "Making Movies" - 1980)
08. Sultans of Swing (Dire Straits song, "Dire Straits" - 1978)
09. Done with Bonaparte ("Golden Heart" - 1996)
10. Haul Away ("Privateering" - 2012)
11. Marbletown ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
12. Speedway at Nazareth ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
13. Telegraph Road (Dire Straits song, "Love Over Gold" - 1982)
Бис:
14. So Far Away (Dire Straits song, "Brothers in Arms" - 1985)
15. Piper to the Еnd ("Get Lucky" - 2009)

Накрая ще завърша поста си с последното прощално изпълнение от концерта в София, което се надявам да е за "Довиждане", а не за "Сбогом"...

Големите - голяма порция смях

За първи път се сблъсках с Големите преди година-две, когато мой приятел ми предложи два билета, които той не можеше да използва поради изникнал ангажимент. Същият ги беше гледал веднъж и ми ги препоръча горещо. Без да имам каквито и да е очаквания отидох в бар "Бариста" леко закъснял и на входа издиктувах името на моя приятел, на чието име бе записана резервацията. Местата ни бяха чудесни, а самото заведение представлява бар и маси, разположени в партерната част на сграда с магазини и импровизирана сцена. Знаех нещо само за Катето Евро, която беше гост в програмата им този сезон. Идеята е за комедийна вечер, известна в Щатите като stand up comedy, където един или повече актьори разиграват скечове пред публика в заведения. В случая се оказа, че това са две момичета и две момчета, които са свежи, нови, усмихнати, забавни и красиви и наистина големи. Те са по азбучен ред: Анелия, Борис, Веселин и Рая или Ани, Боби, Весо и Рая.

Отдавна не се бях смял така. Забавлението беше на ниво, а много ми хареса, че дори и те не се въздържат да се засмеят на някой свой номер, докато го играят, което намирам за много мило. В антракта Ани (Анелия Луцинова) мина на нашата маса и ни покани да разкажем един виц на сцената. Направи го по такъв чаровен начин, че нямаше начин да откажа. Наградата беше бутилка червено вино, но не станах заради нея, а заради тръпката, и заедно с още 4 смелчаци разказахме по един виц. Моят беше за един робот ;). Не спечелих бутилката, но спечелих още забавни минути след антракта. Веднага след това ентусиазиран харесах групата им във фейсбук и станах приятел с една комедийна вечер и започнах да получавам редовно покани за програмите им.

Сигурно и Вие сте заляти от покани за събития и постановки в социалната мрежа, но по едно чудно съвпадение получих такава за Комедийна вечер Големите точно на рождения си ден в пиано бар "Камино". Написах, че точно на този ден имам рожден ден и затова няма да мога да дойда, а ми се гледаше новата програма. Анелия беше достатъчно мила да ми предложи да отида и като рожденик да получа два безплатни пропуска. Реших да се възползвам и потвърдих и мога да кажа, че това бе страхотен и различен избор за моя празник. Бяха ни запазили маси точно до сцената и се насладихме напълно на скечовете на талантливите актьори. Горещо ги препоръчвам на всички свои приятели и познати. Посмяхме се хубаво и се насладихме на свободата и на последните часове от моя 34-ти рожден ден.

За трети път отидох да ги гледам в края на миналата година отново в Бариста с жена ми. Тогава кумата ни се разболя и не можа да дойде и с жена ми в последния момент поканихме нейната най-добра приятелка (на жена ми, а не на кумата :)). Вечерта отново беше на ниво и тримата се забавлявахме истински добре с четиримата на сцената. Тук трябва да отбележа, че между втория и третия път мина доста време и вече бях гледал актьорите във веселия сериал "Сутрешен блок", където си партнираха с Тодор Колев. Анелия пък стана част от Комиците, напълно заслужено, ако питате мен, а също така се появи и в няколко телевизионни реклами, където пък я последва нейния колега Веселин.

В началото на февруари отново получих покана за представление номер 18, което правеше своя дебют след паузата около празниците, а датата отново беше празнична: 14 февруари. За жалост тази година на жена ми не и беше до празнуване, а и не искаше да влизаме в излишни разходи в затрудненото финансово положение, в което сме. Отказах поканата, а ми се ходеше много. Случайно или не този ден се озовах в близост до един тотопункт и реших да си пробвам късмета. Използвах цифри, свързани с деня и дата, а именно 14, 2, 20, 13 както и номера на представлението на Големите - 18. Казах си като не ми върви с празника на любовта, поне да ми върви на карти фишове. Шега или не, спечелих четворка, която беше 34.80 лв. Точно с тази печалба заведох жена ми на представлението на Големите в Студио 5 на следващата възможна дата. За първи път ходихме в този клуб и обстановката много ни хареса. Местата този път не бяха от най-добрите и трябваше да делим маса с една двойка симпатични студенти, но всичко това стана без значение, щом завесата се вдигна. Времето мина неусетно и отново ни заболяха коремите от смях. Тази сладка болка ме съпътства всеки път с голямата порция смях от Големите. Наскоро моя добра позната ми каза, че трябва да може да се смеем на всичко, дори и на себе си, а аз мога да кажа, че усмивката и смеха са запазена марка на Големите. Съветът ми е да ги гледате обезателно, за да може после и аз да видя усмивката на лицата Ви. Приятно гледане и приятно усмихване!




P.S. Честит празник на Ани и Рая от Големите и на всички жени! Бъдете усмихнати, чаровни, обичани и обожавани!

Дяволски късмет

Късметът е странна работа. Навестява те, когато най-малко очакваш. Така се случи и с последната постановка, която гледах наскоро. Пътувайки към работа слушах радио и точно преди да сменя станцията, чух за постановка същата вечер в театър 199 по текстове на Керуак и Буковски. Споменаването на двамата автори прикова вниманието ми и после проверих в сайта на театъра за повече информация за представлението и цените на билетите.

Оказа се, че точно за този ден цените на билетите във всички сектори (почти като на футболен стадион) са по 7 лева вместо стандартните за останалите дни от месеца, вариращи от 8 до 15 лева. Това ако не е късмет! Обадих се да проверя, дали ще ми провърви и със свободни места за вечерта, защото за останали постановки в други театри бе невъзможно да се намери билет за същата вечер, а за някои се чака дори месеци. Любезно момиче ми обясни, че билети има и аз помолих жена ми да купи два в нейната обедна почивка. Това тя направи с изнедващо появили се пари от незакрита и забравена банкова сметка, която покри точно цената на двата билета. Дали пък това не е късмет?

Отдавна не бях ходил на вечерна постановка в театър 199. За сметка на това точно преди няколко дни водих дъщеря ми на куклен театър именно там, защото те ни спечелиха за детските представления още първия път преди месец с любезно отношение и много мило държане. Дъщеря ми бе във възторг от поставените български народни приказки, а и началният час от 11:30 часа бе удобен за мен в съботните и неделните дни. След първата постановка и попълнена анкета, дъщеря ми получи първото си писмо от театъра с програмата, което както разбрах по-късно, носи и един безплатен билет за нея при предоставяне на писмото. В неделя не успях да се възползвам от тази екстра, защото срещнах моя колежка от университета и съученичка от гимназията в Пазарджик, която бе закупила групови билети и бе така любезна да ни почерпи с една "Неродена мома" по случай рождения ден на дъщеря ѝ. Благодарих сърдечно и се зарадвах на късмета си.

И така с предоставените от съдбата билети пристигнахме в театъра точно в уречения час, за да заварим пълна зала и една уютна обстановка. Сцената бе един бар, в който се споделяха болки, радости и прозрения от живота по пътя. Като акомпанимент в представлението бяха използвани барабани, което за мен лично бе попадение. Георги Кадурин, който бях гледал още като ученик в Пазарджишкия театър, изигра страхотно ролята си и допринесе за предаването на текстовете на Керуак и Буковски. На моменти някои цинизми ми бяха в повече, но съзнавам, че това е стила на Буковски. Думите стигаха до нас чрез приглушени светлини, ударни инструменти и добра актьорска игра. Единственото, което не ми хареса бе избора и играта на Пламен Сираков за ролята на Дийн, спътника и най-добър приятел на Керуак. Още са ми пресни спомените от филма и страхотния кастинг и сега не ми се връзваше точно той като визия да играе този образ. Вярно е, че го бях гледал като студент в друго хипи представление и тогава ме грабна и спечели, но тази вечер не успя да ме убеди и спечели с играта си. Мариана Миланова гледах за първи път и ми хареса как се преобрази в различните роли от барманка до проститутка, и имаше солидно присъствие на сцената.

Накрая ще използвам няколко изречение от сайта на театър 199 за постановката, чиято премиера е била през юли 2011 година: "От джубоксът звучат Луи Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи... Там сред шумната нощ, двама самотници мълчаливо пият, хвърлят премрежени погледи и едва загатнати усмивки към сръчната бараманка зад плота. Друг път, тълпата я няма, няма глъч, само двамата самотници седят. Пият уиски, цедят спомените си, общуват в стихове!... Ако някой друг случайно влезе, те ще го огледат и ще изберат какви да бъдат...И отново – спомени, мечти в облак от тютюнев дим и саксофон, китара, контрабас и барабан... Времето тече, но то край тях не отминава, тези двамата го поглъщат с всяка глътка алкохол и го отрязават във въображението ни.
В „КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ“ зрителят надниква в бара и в сърцата на тези герои, които пият, спомнят си, смеят се и тъгуват в тютюневия дим, сред звуците на музика и скрибуцането на небесни сфери."

Много ми харесаха завършващите думи от Буковски и ще ги използвам и за край на този пост: "Всичко, от което се нуждая, са единствено моите пишещи пръсти и нищожно количество болка." Бих добавил и малко късмет. :)

Вторият рожден ден на Момчил

Вторият рожден ден на сина ми Момчил празнувахме два пъти с две торти. На самия ден във вторник гости бяха неговите баби и дядовци и кръстника му. В събота поканихме приятелски семейства с деца, за да може да има игра и забава за малките, и синът ми да почувства празника си. Не очаквах, че той ще получи толкова много подаръци. Автопаркът в жилището ни беше чувствително увеличен. Вече имаме мотор с кош, голям самосвал, мотокар, автовоз, чупещ се на две камион, коли, самолет, влак, който пуска пушек и какво ли още не. Синът ми прекарва повече време на новия си мотор, който може да кара, а също така и разглобявайки гумите и тасовете на колите. Дано бъдещета му професия не е автомонтьор! :)

Съвсем различно е въприятието на Момчил сега за разлика от първия му рожден ден преди година. Днес той разбира всичко, говори доста и се включва във всяка игра и забава, и може сам да духа качествено свещите от тортата. Радва ме и това, че на рождения си ден той се събуди с усмивка сутринта и първата му дума бе: "Торта!". Радва също така, че е жизнарадостен, лъчезарен, усмихнат и пълен с енергия. Дано това да продължи и той да расте жив и здрав, умен и разумен, както обичам да казвам. Честит Рожден ден!

Последната линейка на София

В последния ден на януари реших да напиша за "Последната линейка на София", филм, който гледах наскоро, и който описва документално работата на тричленен екип от Бърза помощ. Нямах големи очаквания и да си призная останах впечатлен. Режисьорът Илиян Метев е успял да предаде ежедневието на хората, които спасяват човешки животи въпреки всеки и всичко. За мен това са истинските хора. Те действат, не мрънкат и осъзнават огромната отговорност, която носят. Самата линейка рядко се появяваше в кадър за разлика от лицата на тримата герои. Макар и да не са артисти, лицата им показват голяма артистичност и за разлика от актьорите, които трябва да влязат в нечия роля, тримата парамедици показват една рядка гледна точка към човешкия живот. Преди да продължа ще ви пусна трейлъра и на него ще забележите, че филмът е с английски субтитри. Защо? Ще ви кажа след малко.



Возили ли сте се някога в линейка?

Този въпрос присъства в трейлъра и няма как да не му отговоря. Повечето хора се ужасяват от мисълта за сирената на линейката и мислят, че носи лош късмет да видиш, да се возиш или да изпревариш линейка. Моят случай е по-различен. В ученическите и студентски години пътувах често на стоп и точно по пътя линейка спря на вдигнатия ми палец. Не мога да твърдя, че беше спешен случай. Прибирахме се една вечер с най-добрия ми приятел на стоп от София до Пазарджик. Линейката беше от една от трите пазарджишки болници и ни закара точно до общежитието на Немската гимназия до Спортното училище, където живееше приятелят ми. Возехме се отзад сами и обсъждахме ситуацията и оборудването. Спомням си, че дори легнахме, за да изпробваме подвижното легло. Колко ли съдби са били решени в това пространство отзад? Колко живота са спасени и колко загубени? Никой не ни каза. Това бе първият и последен път, когато се возех на линейка. Друг случай с линейка имах, когато предишният ми немски работодател подари една или две линейки на общините Разлог и Банско. Докараха ги от Германия, но аз участвах само като организатор, а не пътувах със спешните коли. През последните години повечето стари линейки бяха подменени и сега те са на ниво като оборудване и приспособеност,а и са нови или почти нови.

Последната линейка на София вози филма до червения килим на фестивала в Кан

Малко перифразирах заглавието, но препоръчвам да прочетете интервюто на д-р Красимир Йорданов, един от главните герои във филма и шеф на екипа в сайта offnews.bg. Там той говори не само за филма, а и за състоянието на Бърза помощ в България. Заглавието не е случайно, защото филмът спечели голямата награда за документално кино в Кан миналата година. Не се учудвам, че страхотната работа на екипа е оценена така високо. Той завоюва три нови награди - за най-добър документален филм на международния фестивал в Братислава, за най-добър режисьор (Илиян Метев) на 53-ия Festival dei Popoli във Флоренция и "Сребърен гълъб" на фестивала за документално кино в Лайпциг. Сниман е в продължение на две години. Голяма чест му оказват и от фестивала Берлинале, където според програмата на кинофестивала в Берлин лентата на Илиян Метев ще бъде прожектирана на 12 февруари от 15:30 ч. в кино CinemaxX 1. Екранизиращият тежките преживявания на четирима служители от "Бърза помощ" филм е единственият представител на България тази година, като едновременно с това ще бъде прожектиран в секцията, представяща новото германско кино. Филмът е копродукция на България, Германия и Хърватия. Документалният филм на Илиян Метев "Последната линейка на София" ще бъде представен в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (МоМА), съобщи официалният сайт на едно от най-престижните места за артистични изяви в града. Цялата информация за наградите е от сайта на dnevnik.bg, където може да откриете още допълнителна информация за филма. Още такава има и на фейсбук страницата.

От София до Пазарджик с линейка

Това заглавие ми хрумна не само заради моето пътуване, описано по-горе, а и заради реплика във филма, когато загубени в едно от софийските села докторът пита шофьора: "Къде стигнахме?" Отговорът е: "Пазарджик". :) Тази реплика кореспондира и с изказването на премиера, който каза, че следващият референдум ще бъде за космодрум до Пазарджик. Аз бих му отговорил, че е по-добре да удължи метрото от Цариградско до Пазарджик. :) Не зная, защо на всички в София Пазарджик им се струва така далеч при положение, че е на 100-110 км. или час и 15 или 30 макс по магистрала "Тракия". Май се отплеснах. Щях да казвам за субтитрите. Много е странно да чуваш богатството на българския език и да видиш как някои неща са непреводими като: "Какво се офлянкваш?", преведено като "What took you so long?" Причината да ги има е, че лентата както видяхте от предишния абзац си обикаля Европа и света и печели награда след награда. Моят съвет е да не пропускате филма. След него ще гледате на света с различни очи. Дори днес пак на два пъти линейка се намеси в моето ежедневие. На мой колега е пропаднал трансфера от Банско, защото един от клиентите си е счупил крака, докато кара ски и трансферът е бил поет от... линейка. :) Вторият случай е, че докато карах към работа, линейка ме изпревари и тук моят призив е да се дава път на оранжевата кола от всички, защото нечий човешки живот зависи от това. Ще завърша с една подходяща песен, където спешна помощ е нужна за любовта и Ви пожелавам да имате нужда от нея само за своята любов. Бъдете здрави!



Снимка: sofialive.bg

Референдумът

Когато споделя на мои приятели и познати, че съм гласувал на референдума днес, всички се учудваха неимоверно много. Явно масовото мнение е такова, че гласуването днес си е чиста загуба на време и на средства. За мен нещата стоят по различен начин и затова реших да ги споделя тук.

Що е това референдум и има ли почва у нас?

Редно е да се даде дефиниция на тази чужда дума и аз ще използвам тази от Уикипедия:

Референдумът (или плебисцит) е пряко гласуване, при което цялото население на дадена държава с право на гласуване трябва да одобри или отхвърли дадено предложение. То може да бъде нова конституция, конституционна промяна, закон, отзоваване на избран служител или определено правителствено решение. Референдумът е форма на пряка демокрация. Има 2 вида: задължителен референдум и факултативен референдум.

Стана ясно, че това е пряко гласуване или пряк свободен удар във футбола. Може да стреляш направо във вратата и да отбележиш гол. Да, но на кой му стиска да стреля? Ако не улучи, всички ще го обвинят. Затова е по-добре и по-безопасно да не заставаш да биеш топката при пряк свободен удар. Все някой ще се нагърби. Е в случая с референдума, аз реших да се нагърбя въпреки, че сега се убеждавам, че почва за референдуми у нас няма. Отказът да гласуваш, което направиха близо 80% от българите днес, е отказ от отговорност и избиране на лесния път. Много често при неформални разговори съм чувал израза "Никой не ме пита. Нищо не зависи от мен." Е днес ги попитаха публично и лично, но не посмяха да отговорят и така отново нищо няма да зависи от нас. Не сме дорасли да стигнем швейцарците, където референдумите са ежедневие и явно в бъдеще няма смисъл да внасяме почва за тях у нас, защото почвите са ни скъпи, а на тях нищо не расте...

Историческо събитие или опит за хронология за референдумите в България

До настоящия референдум в България са са провели за 135 години три национални референдума:

- за съдене на виновниците за националните катастрофи (1922)
- за преминаване от монархия към република (1946)
- за приемане на нова конституция (1971)

Сегашният е четвърти поред и първи в новата история на България след 1989 г. и той е за изграждане на нова ядрена електроцентрала (2013). Повече подробна информация има тук

За мен лично това е първа възможност да гласувам на референдум и не исках да я пропусна, защото не се знае с тази цикличност дали в рамките на моя живот ще имам шанса да го направя втори път. Може да не ме попитат нищо повече на национално ниво ;)


Различни или еднакви?

Много е модерно в днешно време да бъдеш различен. Също толкова, колкото това да бъдеш себе си :) Всеки се опитва да впечатли другите с необикновени и уникални неща, които доста често се оказват копирани или откраднати от някой фейсбук статус. Нещо подобно се получи и с агитацията да не се гласува на референдума. За пореден път се убеждавам, че ние българите нямаме равни в рушенето, разрушаването, отричането и негативизма. Много по-лесно е да накараш някого да не направи нещо, отколкото да го направи. Предполагам, че психолозите може да напишат цяла дисертация по въпроса, ако не са го сторили отдавна. Някой подхвана темата "Защо не трябва да се гласува на референдума?" и в различни разновидности то се появи на стената на много мои "приятели", които с радост прегърнаха идеята. По този начин вместо да са различни масата хора стана еднаква в отрицанието и своя отказ да гласува.

Въпросът

Често съм казвал, че въпросите са по-важни от отговорите. Повече информация може да извлечеш от въпросите, които задава някой, а не от неистинските или удобни отговори, които дава. В този случай с референдума въпросът обърка почти всички. Твърде вероятно има голям процент от хора, които не са гласували, защото не го разбират. Със същия успех можеше да се зададе и въпрос: "Да се развива ли селското стопанство в България с въвеждане в екплоатация на нови мощности от машини?" Какви машини, какви мощности, какво стопанство? Друго неразбирателство е с малцинството от ромски произход, които днес просто не отидоха да гласуват, а аз чух да казват пред секцията: "За кво шъ гласуват тея? За атом ли? Яде ли се? Пие ли се? Нещо централно имало, ама де да знам. Никой нищо не казва и не плаща..."
Реално обаче държавата плати по-скъпо за това удоволствие нейде около 20-25 милиона лева, но проблемът освен във въпроса може да се крие и в закона за реферандума, гласуван преди 5 години. Иначе може да се кажа, че какъвто въпросът, такава и активността...




Отговорът

При този референдум бюлетината беше една и в бяло, за разлика от предишни, където с цветови похвати са се опитвали да влияят на гласуващите и са успели. Кой би предпочел черна бюлетина за монархия през 1946 г. вместо бяла с трибагреника за Народна република? Сега също като при тотото трябваше да се зачертае с хикс отговор "Да." или "Не." Разликата е, че се прави само веднъж и на екрана вместо да излезе "Няма печалба." се оказа, че всички са печелевши :) Все пак повече са заложили на положителното и утвърдително или някъде около 60%. Други 40% са казали своето "Не."
За мен по-важно беше да се гласува, а не точно как. Тук е момента да вметна, че съм аполитичен и решението ми да гласувам не е продиктувано от нито една партийна или друга кампания. Тези 20 или 22% са обидно малко и казват, че или не се интересуваме или пък сме много щастливи и нямаме нужда от такива неща. Отговорът е, че все още нямаме гражданско общество и по-добре да не ни питат за нищо. Така или иначе, те ще направят каквото са си решили, но поне ще могат да си измият ръцете с качествен прах за пране с цели 22% блясък.