Самотен пътешественик е последната книга на Керуак, която прочетох наскоро на български. Започнах я още през лятото, но не ми спореше и едва успях да прочета първата глава (общо са 8). Бях я взел на морето, но за радост нея не успяха да я откраднат, защото не беше в раниците, които взеха, а в куфара. На панаира на книгата я видях на щанда на издателство "Прозорец" с намаление от 20%, но аз вече си я бях купил преди година от симпатична книжарница до Дома на Киното. Именно киното и екранизацията на "По пътя" ме върна отново към книгата и с удоволствие четях ред след ред и глава след глава. Снощи приключих последната. Това обаче не беше достатъчно. Изнамерих я на английски в моята библиотека (купувал съм я за 5 000 лева, представете си колко отдавна е било) и я прочетох повторно на английски, вече след като я бях прочел на български. Останах доволен от превода на Вергил Немчев.
Корицата на издателство Flamingo ми допада изключително много и е напълно в стила на любимия ми автор, при който пишещата машина и пътя вървят ръка за ръка, а всичко преживяно минава като на кинолента отдясно и отляво и създава спомените. Тук страниците са 157, но шрифтът е по-малък и за разлика от българското издание, където страничките са 175, изглежда по-тънко и не плаши читателя на пръв поглед. Винаги съм смятал, че една книга трябва да бъде под 200 страници, за да може да не плаши с обема си и да може да се прочете за една вечер. Разбира се има и изключения и едно от тях е при друга книга на Керуак, но да се върна на самата книга. Тя е доста автобиографична, а изненадата за мен беше скрита в края на предпоследната глава, когато Джак Керуак търси в Лондон своя фамилен герб и го открива в хералдически алманах: "Синьо на златна ивица с три сребърни гвоздея. Девиз/Мото: Любов, труд и страдание!"
В началото на книгата има Въведение от автора, което прилича на автобиографично досие, но от него ще използвам последната част, където разказва за книгата, а именно:
"Самотен пътешественик е сборник от публикувани и непубликувани текстове, обединени от една обща тема: Пътуването. Въпросните пътешествия обхващат Съединените щати от южния бряг до източния бряг, до западния бряг, до далечния североизток, минават през Мексико, Мароко, Париж, Лондон, през Атлантическия и Тихия океан с кораби и включват редица интересни хора и градове.
Железничарска работа, моряшка работа, мистицизъм, горска работа, сладострастие, краен субективизъм, наслаждения, борби с бикове, наркотици, църкви, галерии, улици на градове, един житейски миш-маш, сътворен от един независим образован развратник без пукнат цент, който върви накъдето му видят очите." Край на цитата.
По-хубаво не мога да го кажа. Мога само да споделя, че често ми се е случвало да разбирам в пълния смисъл на думата заглавието на книгата. Човек не винаги може да си избере подходяща компания за пътуване и да е настроен на същите честоти като друг, за да може пътуването да бъде споделено. Освен това само когато пътуваш сам, може да видиш всички детайли и да им се насладиш или да им се неначудиш. Вече цяло изкуство е да успееш да ги опишеш толкова добре, че всеки, който ги чете, да може да си представи, че е там и, че е преживял всеки миг заедно с теб. Това е Керуак. А това са неговите 8 глави от книгата:
1. Пристани на бездомната нощ - Piers of the Homeless Night
2. Мексикански пасторал - Mexico Fellaheen
3. Железопътната земя - The Railroad Earth
4. Мърлячите в кухнята на морето - Slobs of the Kitchen Sea
5. Сцени от Ню Йорк - New York Scenes
6. Сам на планинския връх - Alone on the Mountaintop
7. Голямото пътешествие до Европа - Big Trip to Europe
8. Изчезващият американски бродяга - The Vanishing American Hobo
Самотен пътешественик/Lonesome Traveler за мен е една от най-добрите книги на Керуак и със сигурност ще се връщам към нея, за да препрочитам някоя глава, а в останалото време ще пътувам сам, но не и самотен...
Поглеждайки към небето тази вечер, видях как луната изгряваше от облаците на границата на два месеца. Тази природна и красива картина ме върна два месеца назад към Пловдив и неговия амфитеатър в Старият град и към концерта на мой любим изпълнител. Дерек Уилям Дик (Derek William Dick), повече известен като Фиш (Fish) и свързван най-вече с групата Мерилиън в онази вечер на 21 септември направи празника ми двоен (дъщеря ми навърши пет години на същата дата). Пътувайки към Пловдив гледах тъмните облаци в небето и се надявах на две неща, да не закъснеем и да не вали. За моя радост нито едно от двете не се случи. За първи път щях да гледам концерт в амфитеатъра, а Фиш бях гледал и на стадион "Свети Петър" в Банско и в зала 1 на НДК в София. Бях гледал и Мерилиън без Фиш в Зимния дворец, а аз съм от малкото фенове, които харесват групата и с него и без него. Този път обаче беше различно. Рибата беше станала оса. Това са негови думи. Не зная, дали публиката или атмосферата го предразположи, но Дерек общува с аудиторията повече от всеки друг път. Той изливаше душата си в музика, предимно от соловите му албуми, както очаквах, но и пропусна две песни от сет листа, за да може да поговори с нас за проблемите на нашия съвременен свят и да изкаже своето мнение. Извиняваше се, че не говори български, но и английският му не бил кой знае колко добър :) Наблегна и на това, че вече има нужда от очила, за да си чете текстовете от партитурата, но го направи със страхотно чувство за хумор. Не се посвени и да навлезе в публиката и да поздрави феновете на първите десетина реда. Извини се, че няма да остане за концерта на Анатема на следващата вечер, защото родителите му празнували 60 годишнина от сватбата си. Трогателно. Такава бе и снимката им, публикувана в неговия туитър акаунт. Концертът бе различен и с участието на Пловдивския симфоничен оркестър с диригент Левон Манукян в четири песни на вокалиста, който твърди, че е повече поет и прави филми за ушите. Той беше коментирал в туитър и плаката, с който се рекламираше събитието Sounds of the ages като част от Есенния салон на изкуствата. Там бе изобразен шута от обложката на първия студиен албум на Мерилиън Script for a Jester's tear (Ръкопис за сълзата на шута), който го преследвал навсякъде, а заради него и аз избрах заглавието на поста си.
Тази вечер, седейки на каменните пейки на вековната арена и гледайки нощен Пловдив с трафика към и от тунела под нас, със всичките светлини от сцената и града, почувствах текстовете на песните още по-близо до мен. Въпреки вечерния студ, който бе първи за септември, бях стоплен от сърцето на 54-годишния шотландец, който раздаваше с пълни шепи ноти, чувства и каузи. Знаех всяка дума наизуст, но не посмях да пея, за да мога да чуя и да се насладя на уникалния концерт, който преживях. Мога да призная, че с доста от песните и от периода на Мерилиън свързвам много лични неща от живота си, които те ми помогнаха да преодолея, а както казваше една моя бивша приятелка, която също харесваше Мерилиън и Фиш, аз също съм част от Фиш и той е част от мен, а и двамата сме поети по пътя на живота. И така песен след песен, текст след текст, албум след албум и концерт след концерт. Надявам се, че ще имам шанс да видя още един такъв концерт в такава компания.
А след него вече нищо не е същото. Вече следвам Фиш в туитър и фейсбук и се осведомявам за важните неща, които прави и с нетърпение очаквам следващия му албум през март 2013.
Много добро ревю на концерта може да прочетете и тук
За тези, които са пропуснали концерта прилагам и сетлиста на песните:
1. Faithhealer
2. Credo
3. Assassing (Marillion song)
4. Long Cold Day
5. Brother 52
6. The Perception Of Johnny Punter с Пловдивската Филхармония
7. A Gentleman's Excuse Me с Пловдивската Филхармония
8. Vigil с Пловдивската Филхармония
9. Innocent Party
10. So Fellini
11. Open Water
12. Cliché с Пловдивската Филхармония
13. Fugazi (Marillion song) - не я изпълни
Encore:
14. Lavender (Marillion song)
15. The Company
За първи път прочетох "По пътя" на Джек Керуак в Немската гимназия в Пазарджик. По същото време се запознах и с моя бъдещ най-добър приятел и кум. С него започна и нашия живот по пътя. Пътувахме на автостоп до Асеновград, Велико Търново, Бургас и докъде ли още не, но най-ключово се оказа пътуването на стоп по Черноморието. Нарекохме го Пътуване от Края към Безкрая. Първо стигнахме до Резово от Бургас и оттам започна едно от най-запомнящите се преживявания чак до Дуранкулак. Спирахме във всяко населено място по пътя, а избирахме къде да спим наслуки. Спалните чували бяха нашите легла, а плажовете, горичките, бунгалата и тревата бяха нашият хотел.
Всяка прилика с героите от романа на Керуак не беше случайна, а това ме накара да прочета книгата няколко пъти и да се снабдя с нейни различни копия и издания на български и английски. По-късно вече притежавах и голяма част от книгите на Джек Керуак в оригинал и всичко издадено на български. Книгата му ме намираше на различни места и я четях във влака, в автобусите, на покрива на сградите и къде ли още не. Във влака до Асеновград я намерих на моето запазено място и счетох това за добър знак. Знаково беше и всяко пътуване с вдигнатия палец, а приключенията следваха едно след друго. Рядко ни се случваше да чакаме повече от 10 минути на пътя и бяхме толерантни към останалите стопаджии.
Беше невероятно и споделянето от страна на шофьорите на дълбоко искрени и лични, интимни неща с напълно непознати младежи като нас. Важно е да можеш да чуваш, докато ги слушаш. Няма да изпадам в повече подробности за автостопа, но ще продължа за Керуак. В часовете по английски във Фарос намерих съмишленик в лицето на моя американски учител Джон Кели, който ми даде да прочета Градчето и градът в оригинал - The town and the city, а аз се ядосах на автора за дългите изречения, които се виеха досущ като пътя и сякаш нямаха край. След това ги оцених подобаващо и търсех всяка следваща книга на Джек Керуак.
В първите години на Интернет в България и в mIRC-ата на Гювеча-а избрах ника kerouac за свой псевдоним и до днес той може да бъде открит в моето онлайн присъствие. Спомням си как търсих в компютъра на библиотеката на Софийския университет книги на Керуак и молех моя съквартирант английска филология да ми ги заема от тяхната библиотека, където аз нямах достъп. Той така и не се запали по автора, но аз станах негов последовател и привърженик.
Мина доста време от тези години и наскоро миналата година случайно открих три нови заглавия, преведени на български от издателство "Прозорец" и ги купих, за да ги прочета и на родния си език и да видя, дали нещо се е изгубило при превода. Скоро след това чух, че се снима филм по книгата и нямах търпение да го видя. Чакането ми бе възнаградено този месец при започването на Киномания. Бях гледал само трейлъра и не знаех какво да очаквам.
Бях на премиерата в зала 1 на НДК на 16 ноември и бях очарован от избора на актьори, като дори Дийн Мориарти имаше физическа прилика с моя най-добър приятел. Не всички в залата бяха подготвени за филма, но интересът бе голям. Приятелите, с които го гледах, също бяха на разнопосочни мнения след края, но това не промени моето усещане. Много добре беше пресъздаден момента в джаз клуба, който аз считам, за най-добро описание на музиката от книгата. Стийв Бушеми също беше приятна изненада като появяване, но не помня, дали този момент го имаше в книгата. Филмът ме развълнува, докосна и ми припомни мили моменти от моето минало. И дори да не зная какво ме очаква в бъдещето, съм сигурен, че пътят винаги ще го има, и ще ме изкушава да тръгна по него и да бъда част от това пътуване, от тези емоции и от новите преживявания и запознанства по него. Довиждане и до нови срещи по пътя...
Реших да драсна два реда от телефона си за неколцината приятели, които четат личния ми блог. Причината да не пиша тук не е липсата на време, желание или муза, а неприятният инцидент през месец
юли, при който неизвестни извършители откраднаха от колата ми личния и служебен лап топ. Поради предстоящия в събота мой рожден ден призовавам приятелите си вместо подаръци да подпомогнат финансово закупуването на нов личен лап топ. Предварително благодаря!
За първи път чух думите "шменти капели" от устата на премиера Бойко Борисов, в реч пред немските консерватори, насочена към предишното правителство. Въпреки, че зная немски, не успях да разбера какво значи това словосъчетание. След това то придоби огромна популярност в медиите и дори накара Влади Карамфилов да смени първоначалното си заглавие на филма "12:10", което е трябвало да покаже, че времето е спряло през последните 20 години, но Капелите на Шменти се оказа доста по-добър избор.
За да не Ви мъча повече (за тези, които не знаят) ще напиша значението, което открих в Интернет:
"Шмент и Капели" е била реномирана фирма, кръстена на имената на двама съдружници от началото на двадесети век в Царска София, които имали верига от магазини за шапки. Постепено започва да се ползва в разговорния език, като синоним на лъжа и измама. Други синоними са: ала бала, тинтири минтири, тути кванти, пунта мара, лъжа и измама, врели некипели.
Този филм е правен в продължение на 11 години и отразява случващото се в България през последните 21 години. Ще пусна първо трейлъра:
"Операция Шменти капели" е комедия за това, което стана пред очите ни, без ние да го разберем. Режисьор е Иван Митов, а сред актьорите са Август Попов, Джони Пенков, Джеки Стоев, Захари Бахаров, Христо Шопов.
Да си призная, докато гледах филма, почнах да съжалявам главния герой Цеко Цеков, на когото му се случваха какви ли не неща само заради объркан номер на табелка, а всичко това бе гарнирано с култови реплики като: "Ти плати ли си парното?"; "Ти си едно ЕГН!" "Каква е тази държава?"
През скромния му дом се изредиха всевъзможни хора, търсейки нещо, което клетият човечец не можеше да предложи. Много хумор, много за съжаление реални случки, има в лентата на Влади Въргала. Хем ти става смешно, хем ти става тъжно, защото главният герой може да бъдеш и ти...
Мислех да пусна за край песента на Милена "Ала бала", което си е точния синоним на "Шменти Капели", но в крайна сметка реших да заложа само на шапките.
А Вие носите ли шапка? А гледахте ли "Шменти капели"?
Докато ми е любима дума. Кърт Вонегът ми е любим автор. Събирането им в едно е най-новата издадена на български книга от издателството с име на птица и с много качествени заглавия, Колибри. Заглавието е "Докато простосмъртните спят." Веднага у мен се породи въпросът, дали има и сложносмъртни, къде се подвизават и какво ги отличава от простосмъртните?
Дали те са богове и защо не спят? Какво ти тормози? Какво ги вълнува? И какво точно се случва докато техните противоположности спят? Отговор на тези въпроси може и да не откриете в 224-те страници и в 16-те разказа в книгата, но определено за мен Вонегът не е простосмъртен, а дори ще си позволя да го нарека безсмъртен.
Разказите са писани през 50-те години, но са актуални днес и ги прочетох в подходящия момент, за да погледна с други очи на случващото се около мен. Писани са за различни медии и няма сюжетна връзка между тях. Не мога да скрия, че ми харесаха доста.
Четох ги на различни места: в метрото, в трамвая, в автобуса, в тролея, на пейка в парка, в леглото, в колата, докато чакам, и след всеки един се усмихвах и се замислях.Не ви съветвам да ги четете накуп. Карайте един по един, дори и в обърнат или разбъркан ред. Всеки е различен, но си личи, кой ги е писал.
Вонегът заедно с Бредбъри, Адамс, Ъпдайк и други автори изиграха голяма роля във възприятието на света и на писането през моите ученически и студентски години. Имам всичките книги на Кърт и на английски, и на български освен тази на простосмъртните на английски, където корицата е далеч по-добра от тази на българското издание. Важно все пак е съдържанието, а то е за хора с чувство за хумор и самоирония и за фенове на автора, разбира се.
Само докато спим губим време и вдъхновение, но и сънуваме, а докато простосмъртните спим, някой твори.
Аве от латински е дума и за здравей и за сбогом, а също така и бъди здрав. Аве е и името на български филм, който гледах, а така се казва и главната героиня в него. Аве Мария е популярна песен, която носи тъжни нотки, а с такива е наситен и филма. В сто минути в него има философия на автостопа и на живота или както пееха Щурците "животът да спреш на стоп с ръка". Много реален и много близък го почувствах лично аз и причините са в добрия сценарий, режисура и актьорско присъствие.
Всеки, който е пътувал често на стоп, знае какво е да пътуваш със случаен твой колега и конкурент на пътя. В случая компанията на нахаканата девойка не е желана, а със себе си тя води и доста объркани и измислени истории, в които се оплита и носи допълнителни неприятности на младежа. Въпреки всичко те заедно стигат до дестинацията, но там не намират това, което са търсели, а и са много закъсняли. Закъснението им ги сближава и ги води на едно погребение на брега на Дунава. Животът е и тъжен и труден, но има ли с кого да го споделиш, нещата стават различни. В крайна сметка всичко свършва в една хотелска стая в Горна Оряховица, която виждате и на снимката по-горе, и след това пътищата отново се разделят така, както са се пресекли. Поуката е, че колкото и надалече да бягаш, от себе си не може да избягаш...
Аве!
Няма по подходящо заглавие за третия студиен албум на Белослава, а също така няма по-голяма причина за посещение на концерта, на който тя го представи.
Когато има защо, Белослава пее и се раздава.
Когато има защо, Белослава споделя и чувства.
Когато има защо, Белослава ни омагьосва.
Когато има защо, Белослава е на сцената...
Не мога да скрия, че я харесвам още от дебютния и сингъл "Между две луни" и че си купих касетката на първия албум "Улици" и тя звучеше в моя уолкмен докато се разхождах из софийските улици :) Годината бе 2001, а цветът на албума бе предимно оранжев като детството. 9 песни и малко повече от половин час ми бе достатъчен, за да се потопя в музиката на бялата слава.
Вторият албум "Слушай ме" се появи в края на 2005 и началото на 2006 и нямаше как да не се подчиня на апела му. Дискът бе розов и с пеперуди и песните бяха повече от добри, нищо, че бяха фатални на брой (13). Клиповете също ме грабнаха, а настроението бе лежерно и приятно.
И ето, че дойде време за третия албум. Той е лилав, но не само цветът е лилав. Концертът също имаше един такъв на цвят уют. Песните са 17 и се вижда, че има градация и в пряк и преносен смисъл :) Всяка една от тях е като филма 17 мига от пролетта, а именно през пролетта ги чухме всичките. Пристигнали по-рано в зала "България", която се слави като зала с най-добра акустика още от построяването и през 1937, видяхме на сцената един DJ с тъмни очила, който половин час пускаше готини мелодии като сред тях беше и тази от теглене на тиража на Тотото.
Белослава се появи сияеща, усмихната и облечена в дълга черна рокля с бяла яка и бели ръкавели. В продължение на вечерта, песен след песен тя сваляше по нещо от себе си и го раздаваше на публиката така както и правеше с песните си.
Беше ми изненадващо да видя Емил Костадинов на неин концерт, а няколко реда пред мен бяха още и Мария Илиева и куп други български изпълнители.
Няма да се спирам подробно на сетлиста и на изпълнителите, защото Нуша много добре го е написала тук.
Изпълнителката е споделила мнението си за албума пред avtora.com тук и най ми харесва, че тя мечтае за простички неща. Затова всичко е толкова ясно и лесно и добро.
Като завършек ще кажа само, че нямат значение годините, разстоянията и местата, където се срещаме, когато има защо, а с Белослава винаги има защо...
Така както се помни първата любов, така помня и аз първата си любима рокгрупа. Влюбих се някъде в края на 80-те и всичките ми спомени нахлуват заедно с думите на всяка песен на Юръп. Не помня, дали знаех още от самото начало какво значи името им, но музиката ме докосна. С нея преживявах първото си влюбване. Изборът беше мой и за двете. С нея пътувах до тогавашния Съветски съюз, за да играем народни танци. Бяхме на дискотека и тогава чух за първи път шведската група и ме грабна. За първи път видях и въртяща се топка със стъкълца, отразяващи светлините в унисон с музиката. За подарък от домакините получих значка на Юръп и касетка, на която от едната страна беше записан албума от 1986 The final countdown, а от другата този от 1988 Out of this world. Наистина бях извън този свят и всичко бе много вълшебно. Няма да забравя нощта, в която си пуснах касетката. На чуждо място, загледан в нощта, която надничаше през прозореца, влюбен безнадеждно в по-голямо от мен момиче и наслаждаващ се на всяка нота на талантливите музиканти, които не спирах да слушам и чиято касета подарък с тяхна снимка вместо обложка, не спирах да обръщам.
Години по-късно имах късмета да ги видя на живо на площада в Ловеч и отново бях очарован. Излишно е да казвам, че имам всеки техен албум, а интересното е, че тези до 1992, когато след Prisoners in paradise те се разделят, ги имат на касети и ги слушам в колата, а новите от 2004 насам са на дискове и вече ги слушам на компютъра. След концерта в Ловеч през 2007 не можах да заспя и цяла нощ слушах техни неща. Същото бе и сега...
Новината, че Europe the band, под това име се подвизават сега симпатягите, идват за втори път в България и то в София, ме зарадва и още на първия ден, щом пуснаха билетите, се снабдих с такъв. Всеки ден го поглеждах и броях дните до снощи.
За първи път отивах на концерт сам и дори закъснявах, но бях учуден, че няма тълпи пред зала "Фестивална", в която също за първи път посетих концерт. Подгряваща група бе "Аналгин" със Звезди Керемедчиев, познат и като вокал на "Ахат" (все в групи с буквата "А" участва) и въпреки, че нямах нужда от хапче за глава, техните изпълнения ми дойдоха добре, и дори това, че Звезди сбърка Фестивална с Универсиада, не успя да развали нагласата. Бях на два метра от сцената и само си представях как на нея ще стъпят моите любимци. Чуха се коментари около мен, дали заради мача Швеция - Англия, те няма да претупат концерта и да ходят да си гледат срещата от Европейското. Разбира се, това не се случи. Европа бяха тук снощи и бяха на ниво.
Точно в 21:12 те се появиха на сцената на фона на обложката на новия си албум Bag of bones, който успях да си купя точно преди концерта, и забиха три парчета от него. От тях бях слушал само едно парче, но и другите си ги биваше. Концертът мина на един дъх и изпълниха по едно парче от всеки техен албум, а аз пях с цяло гърло заедно с един приятел на бивш колега, който се оказа също толкова голям фен на Джоуи Темпест и компания, и когото срещнах случайно в залата. Емоцията беше много силна, а всяко начало на тяхна песен ме караше да се усмихвам и да се радвам. Нямаше китарни сола или шоу на барабаните, а не беше и нужно. Нямаше помпозност и надменност, а истинско раздаване и много любими песни. Джоуи си беше направил труда да научи няколко думи на български, сред които бяха: "Благодаря.", "Страхотни сте!", "Как сте тази вечер?" и "Ще се видим отново."
За бис изсвириха две песни като Last look at Eden премина в The final countdown и всички свърши малко преди 23 часа.
Като се прибрах ушите ми кънтяха, а гърлото ме болеше, но бях безкрайно щастлив и отново си пуснах няколко техни песни, а за това, коя да пусна тук, изборът ми беше много труден. Не е трудно да се отгатне какво ще слушам в следващите няколко дни.
Слушайте и вие, за да чуете.... Bring it all home...with Europe.
Събота късен следобед, както се пееше в песента, направихме прощапулник на Момчил. Идеята дойде спонтанно и без голяма организация и канене на много хора и така ритуалът се състоя в 16:00 часа на 5 май, ден преди Гергьовден и в деня, в който Момчил ставаше точно на една година и три месеца. Съвсем случайно това съвпадна и с прощапулника на Калина, който както се оказа по-късно също е бил в събота следобяд, но на 29 януари, когато тя беше на година и четири месеца, а повече за него съм писал тук.
Първите си самостоятелни и стабилни стъпки Момчил направи на 21 април, но дълго време не се престрашаваше да ги повтори, а истински се забавляваше да пристъпя и да осъзнава, че може да се движи на собствен ход. На неговия празник дойдоха деца, които вече ходят стабилно, а той искрено се забавляваше през цялото време. На масата подредихме предмети, които той не бе виждал преди, като всеки един от тях бе наречен за някоя професия, а сестра му компетентно обясняваше на другите деца защо се прави ритуала и с нетърпение очакваше какво ще се изебере той. За да спазим традицията имаше и питка с изобравени малки крачета отгоре :)
Търкулихме я по зелена покривка, а не бяла както повелява преданието, но върху зелената морава, питката падна по лице и синът ми се наведе да я пипне. След това продължи към масата, където го чакаха неговите бъдещи професии. Без колебание той избра макара с бял конец, която беше на втори ред и това беше първия му избор. Дали ще стане шивач или дизайнер не дрехи не зная, но се надявам бъдещето му да не е съшито с бели конци... Важно е какво поприще ще има, а песента, която бях решил да пусна от самото начало в този пост е весела и удачна за повода :)
След като разгледа белия конец, той продължи да взима предмети, и така вторият избор бе черпак за готвач, третият химикал за писател или журналист, а по-нататък следваха портфейл, на който отдели най-голямо внимание и време, българо-немски разговорник, книга, книжка за 100-те туристически обекта и баскетболна топка. След избора му, децата тичаха по поляната, за да може и той да укрепне и да тича като тях след време. На няколко пъти синът ми се пусна и почна да прави стъпки в тревата, а аз се надявам да ходи все по-стабилно и да прави важни малки стъпки в живота си занапред.
