четвъртък, 18 юли 2013 г.

Погребете сърцето ми в раненото коляно

Понякога съдбата си играе с нас и се забавлява, а случайностите в нашето ежедневие са рядкост и много трудно могат да ни накарат да се замислим. Точно преди седмица погледът ми се спря на книга в библиотеката, която отдавна не бях разлиствал. По-различното в случая е, че корицата и е нарисувана и изработена от мен като учебна задача преди доста години. В дъното съм нарисувал перо, сърце, огън и стрела.

„Погребете сърцето ми в Ундид ний“ или Bury my heart at Wounded Knee е книга на американския писател Ди Александър Браун, написана през 1970 г. За първи път разбрах, че второто му име е Александър едва преди няколко дни. Като дете винаги съм се вълнувал от съдбата на американските индианци и четях Карл Май и Майн Рийд на един дъх. Мечтата ми беше да им помогна и да отида в техен резерват и да напиша книга за тях като бях почнал да уча индиански думи. За това спомогна и гореспоменатата книга, която е документална и се базира на реално случили се исторически събития от живота на индианците.

Книгата проследява как великите вождове на различни племена са системно лъгани и унижавани и натикани в резервати с неплодородна земя. Там им дават дажби на ден и ги превръщат в роби на парите. В нито един индиански език няма дума за собственост и това прави продажбата на тяхната земя изключително сложно. Свободни по дух и горди те защитават своите традиции и идеали по начин, който не може да остави всеки чувствителен и разумен човек равнодушен към тяхната съдба.


Също така случайно както открих книгата и моята по детски изрисувана корица, попаднах и на филм по нея, направен през 2007 година. Изгледах го през почивните дни по hbogo.bg и макар той да не покрива всички глави от книгата е достатъчно изразителен. Снимките в книгата са показани и в края на филма, когато белите американци стрелят и убиват невъоръжени жени и деца в долината на реката "Ранено коляно" или Wounded Knee, а рано падналия сняг пречи на прибирането и погребването на труповете, които замръзват в ужасяващи гримаси. Книгата и филмът са посветени на клането на стотици индиански мъже, жени и деца от 7-ми кавалерийски полк при Ундид Ний на 29 декември 1890 г. Едва през 1980 г. американското правителство признава официално своята грешка и грях към индианците, но не изплаща компенсации...


Филмът е спечелил 6 награди "Еми" и според мен напълно заслужено, а моят съвет е да намерите книгата и да я прочетете, а след това да изгледате и филма. А преди това като логичен завършек на поста ще пусна песен, посветена на индианско племе на любима моя група ;)




вторник, 9 юли 2013 г.

Джулай - филмът


"Когато се събудиш с изгрева и мечтите ти все още са като нови и щастието е това, от което се нуждаеш силно..."  Думите от песента на Led Zeppelin "What is and What should never be" описват чудесно филма "Джулай", а и заглавието на песента напомня, че нещата се променят и нищо никога няма да същото като първото изживяване на първата любов, на първото посрещане на слънцето на морето на 1 юли, на първия автостоп, на първи тръпки и усмивки. За първи път видях, че има такъв филм преди няколко месеца и следях филмовата програма, за да го гледам при първа възможност на 18 май в Paradise Center. Филмът определено ми хареса и ме грабна.


Вероятно има доста хора, за които Джулая е непознат, ала за мен това е много важен ден и догодина ще станат 20 години от моя първи празник на Варвара на морето, за което съм писал по-рано тук. Не зная какво друго може да се сравни с радостта от посрещането на новия ден с изгрева на слънцето, което излиза от морето и дава светлина на всички хора на брега, но най-добре е да пусна песента на Юрая Хийп, с която посрещнах слънцето и тази сутрин.



За втори път гледах филма ден след Джулая в Евросинема на Стамболийски и отново емоцията от преживяванията на трите героини ме грабна и ме води до самия му край. Играта на Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова бе непринудена, естествена и искрена и определено ми хареса. Край огъня на плажа или в пещерата на скалите те преоткриваха своето минало, търсейки своето бъдеще с надежда за сбъдване на нови мечти, загърбвайки своето настояще. Както вълните се разбиваха в скалистия бряг на Крапец, така и празника им бе помрачен от тъмни и криминални истории, които присъстват в ежедневието ни, но се справиха с това, връщайки се на пътя. Но първо да пусна трейлъра на филма:



Страхотна роля във филма прави Ованес Торосян, а Филип Аврамов и Стефан Щерев са си на познатото ниво. Силно е присъствието на Ицках Финци макар и да няма нито една реплика. Но да се върнем към историята и сюжета на филма, който си позволявам да копирам от официалния сайт:

"Дана и Джу са стари приятелки от студентските си години. Не са се виждали повече от десетилетие. Двете жени решават да се отправят към морето - само за да открият любимите си диви места трансформирани в огромни хотелски комплекси. Те се отправят към най-северното село на брега на Черно море. По пътя те срещат Лили – приятелка на Джуто и тя се присъединява към тях."

Повече няма да разказвам, за да Ви е интересно да гледате филма, който е продуциран от същите хора, които правиха и филма "Кецове".  За мен филмът е доста добър, но си има и своите дребни недостатъци, които едва ли ще се забележат от всеки, а и на фона на цялостната емоция са пренебрежимо малки. Голям плюс за мен бе музиката. Със сигурност освен DVD на филма (надявам се да има такова) ще си купя и диск с музиката от филма, която е дело на Васко Кръпката. С негова песен от филма ще довърша и моя пост и ще Ви пожелая: "На добър път!" и "Приятно гледане!"


сряда, 3 юли 2013 г.

Седем години в седмия месец или как отбелязах медната си сватба

На първи юли тази година освен Джулай морнинг празнувах и седем години от моята сватба. За жалост денят бе работен и при това понеделник, което ограничи донякъде избора на празнуване. Но нали не е важно мястото и времето, а чувството и емоцията на празника. Първият ден на седмия месец беше хубав и след изгрева на слънцето, който посрещнах, пътуването също допринесе за доброто настроение, с което го започнах. За децата казват, че първите седем години са най-важни, а това ме накара да се замисля, дали и за брака това се отнася  в същата степен. Седем е щастливо число и има доста значения и присъства и в рождената ми дата и година, а толкова са и дните от седмицата. Повече за значението на седмицата може да намерите тук

Седмата годишнина от сватбата се оказа медна. Празнува се след цели 7 години семеен живот, период, който мнозина считат за особено критичен в съпружеските взаимоотношения. И като залог за бъдещето щастие съпрузите си разменят медни монети или съдове. Купуват се медни съдове за дома. Не успяхме да намерим медни съдове, но до края на седмицата се надявам да купя от магазин за сувенири. Като сувенир за мен са и снимките от сватбата ми, които ме карат да се усмихвам и да си спомня колко весело беше на сватбата. За мен 7 години са много и малко, но най-добре го е изпял Ричи Самбора:

Търсейки други постове за годишнини открих, че за шестата нищо не съм писал, а през петата съм бил в Германия. Четвъртата посрещнах в Бургас с жена ми на първия ни общ Джулай, а за другите явно не съм писал нищо в блога си. Хубаво е да се помни къде си бил на празниците, а тази година също ще я запомня.

Връщайки се от работа жена ми ме изненада с романтична вечеря на свещи, за която доста се бе потрудила. Беше вкусно и много приятно, а аз реших вечерта да завършим във виенски салон "Романс" в Симеоново, наслаждавайки се на вкусни десерти и хубава гледка към София. Хубавите моменти тази юлска вечер и спомените седем години назад ме направиха щастлив, а искрите в очите на жена ми са все така живи и красиви на този ден, каквито бяха и на сватбата ни. Седем години в слънчевата светлина на любовта...