Отдавна не ми се беше случвало да ходя на два концерта в една вечер, но миналият петък това стана факт. След емоциите на концерта на Брит Флойд в Арена Армеец стигнах бързо с колата до НДК, където в София Лайв Клуб ме очакваше мой приятел и концерта на Мери Бойс Бенд.
За щастие въпреки лекото засичане на края на предишния концерт и началото на този, аз успях да вляза в клуба към края на първата песен и не пропуснах почти нищо от представянето на тази хубава и приятна българска група. Щастлив съм, че имам приятели, които ми подаряват в пряк и преносен смисъл такива емоции. Билетът и тази вечер бяха още един подарък от изминалия ми рожден, който както каза една моя позната, се е проточил доста във времето.
За първи път чух тази група с песента на Диана експрес "Есен", която е един от шедьоврите на Митко Щерев и не зная защо, но винаги я свързвам с площад Славейков в София. По-късно от радиото ме завладя и "Непознати улици", която бе свързана с пътуване и ме накара да си купя първия техен албум преди време.
На концерта в Банско през 2004
По-късно фирмата, за която работех бе активно свързана с групата и с издаването на двата следващи албума, от които имам доста копия вкъщи, както и с концертите им в Банско. Те заедно с БТР бяха спонсорирани от тогавашния ми немски шеф и затова ги виждах и слушах на живо доста често понеже бях сред организаторите на тези концерти. Тогава любими ми станаха още няколко техни песни и си ги пусках от време на време. Честно казано обаче след това не съм имал възможност да посетя техен концерт или участие и ги гледах само случайно по телевизия или ги слушах по радиото в колата. Купих си и следващия им албум с един всекидневник и наскоро разбрах, че имат нова песен "Дъждовните дни" при едно участие на Мери в БНТ.
Малко преди рождения си ден, установих, че мой приятел много ги харесва и той настоя в шеговит тон да го запозная с Мери. Това прерасна в подарък и една много хубава петъчна ноемврийска вечер, която беше много приятен завършек на работната седмица. Гласът и талантът на Мария Мутафчиева е безспорен, а на моменти много ми напомня този на Джанис Джоплин и тя лесно завладя сцената и зрителите в клуба. А имах чувството, че това беше доста подбрана публика като повечето бяха близки и познати на изпълнителката, защото тя често ги поздравяваше и им благодареше, че са дошли.
Снимка за спомен 2015
Успяхме да се снимаме с нея, но съжалявам, че не си купих стихосбирката и, но се надявам да направя това в близко бъдеще. Не зная, дали всички знаят, че тя е от Бургас и това може да се усети в емоциите и текстовете на доста от изпетите песни, но друг любопитен факт е, че тя филолог и държи на правилното говорене и писане, за което я адмирирам. Тук е мястото да благодаря искрено на Емо за подаръка, за концерта и споделената емоция и се надявам, че някой ден пак ще я повторим.
Накрая ще пусна моята любима песен на групата, която помня от концертите им в Банско и също е много въздействаща и още звучи в мен, когато поема дългия път към дома и е само за теб...
Когато разбрах, че група, имитираща Пинк Флойд ще идва в София, не бях особено очарован от факта, още повече, че преди две години имах щастието да гледам Роджър Уотърс на живо и емоциите от тогава може да прочетете в този пост.
Понякога обаче съдбата си знае работата и те води към нови и близки до теб преживявания и емоции и дори твоят отказ не би могъл да я спре. В случая жена ми реши да ми подари билет за концерта на Брит Флойд в София по случай моя рожден ден. Че Брит Флойд не са Пинк Флойд е ясно, но също така е ясно, че оригиналният състав на Пинк Флойд никога няма да свири в София особено след смъртта на Ричард Райт.
Въпреки всичко отидох на концерта в зала Арена Армеец в петъчната ноемврийска вечер без големи очаквания и без компания, за да видя какво ще покажат музикантите от тази група. Около залата нямаше голяма тълпа за разлика от предишни събития, на които ходих скоро там, но това се дължи на факта, че само 5 000 са били билетите в продажба, което е по-малко от половината капацитет на съоръжението.
Първото нещо, което ме зарадва, щом се озовах вътре, беше перфектното място директно срещу сцената, което отреди билетът ми. Второто нещо, което ми направи добро впечатление беше точния час, който бе спазен, докато зрителите още се лутаха да намерят своите места.
Не мога да не призная, че ми хареса машината на времето на кръглия екран, която с така добре познатата пирамида от албума "Тъмната страна на луната" ограждаше годината, от чиито албум Брит Флойд изпълняваха песни в своя концерт. Визуалните и светлинни ефекти също бяха на ниво и допълваха първите няколко добри мои впечатления.
Като заклет фен на Пинк Флойд знаех всеки акорд и всеки текст, който следваше сетлиста тази вечер и наистина, ако затворех очи спокойно можех да си представя, че слушам оригиналната група. Времето минаваше неусетно като едноименната песен на Пинк Флойд, чието начало все се каня да направя за мелодия на будилника сутрин ;)
Първото ми разочарование за вечерта дойде с 20 минутен антракт, който беше нито в клин, нито в ръкав, но явно направен с ясната цел да се купи нещо от щанда с фланелки, дискове и дивидита.
Второто ми разочарование бе именно с диска и дивидито, които купих на промоционална цена след края на шоуто, защото нито едното, нито другото тръгна в колата и сиди плейъра и на компютъра.
За да има баланс ще кажа, че бях очарован от саксофоните, които музикантът в групата Джей Дейвидсън използваше именно на деня на саксофона в песните Money и Shine on you crazy diamond, а и вокалното изпълнение на една от беквокалистките Ола Биенковска на Great Gig in the sky също бе впечатляващо. Останалите от групата си бяха разпределили песните според това, дали в оригинал ги изпълнява Роджър Уотърс или Дейвид Гилмор и като цяло бяха доста удачни, а и композициите бяха изсвирени професионално, като изключа само една импровизация на една песен от Стената, която не ми хареса. Wish you were here обаче бе на ниво.
Много ми харесаха също изпълненията от ранните албуми на See Emily play и на Set the control for the heart of the sun. Сетих се, че за един мой рожден ден приятелите ми подариха диск на албума на Флойд Atom Heart Mother, но тази вечер не чух песен от него.
Дали заради емоцията или заради текстовете, но си признавам, че на три пъти сълзите преляха от очите ми, което може да бъде най-добрия комплимент за ентусиастите от Брит Флойд. В крайна сметка три часа (заедно с паузата) и 27 (като рожденната ми дата) песни от творчеството на Пинк Флойд наистина бяха хубав подарък за моя рожден ден.
Със сигурност мненията за този концерта няма да бъдат еднозначни, но поне за мен той си струваше, а други отзиви може да прочетете тук, тук и тук.
Много се чудех с коя песен да завърша поста си, но след теглене на чоп се падна ето тази:
Точно седмица преди своя рожден ден Крис Норман започна своето българско мини турне от София. Точно 9 дни преди моя рожден ден пък аз получих първия си предварителен подарък. Участвах в играта на Радио 1 за два билета за концерта на вокалиста на Smokie и невероятното се случи. Спечелих. Обадиха ми се от радиото, за да отида да взема спечелените билети в тридневен срок и когато вече ги държах в ръцете си, бях много щастлив, че ще мога отново да се насладя на един от моите любими изпълнители.
Точно преди пет години го гледах отново в НДК за първи път, а моите впечатления за тогавашния концерт може да прочетете в този пост от блога ми. Сега беше различно.
Бях с жена ми нейде в дъното на партера и съжалявах, че забравих да взема бинокъла си, за да виждам по-добре действието на сцената. Докато чакахме да започне концерта две реклами бяха повтаряни до откат на мониторите, докато окончателно подразниха всички в залата със своята натрапчивост. След 30 минути за радост те вече бяха история и на сцената излезе Крис Норман.
Започна с три нови песни от новия си албум Crossover, които силно биеха на кънтри и реших, че концертът отива в нежелана за мен посока. За радост това бе кратко измамно чувство, защото след това той продължи с хитовете на култова група Smokie, която наскоро е празнувала 40-годишен юбилей.
Хитовете се редяха един след друг, а хората в залата на различни възрасти ги разпознаваха и ставаха да танцуват. Крис видя празната оркестрина, заградена с червени въженца и сам слезе да ги премахне собственоръчно и да покани публиката да дойде по-близо до него и да танцува и да се весели. С това той скъси и в пряк и преносен смисъл дистанцията и ние с жена ми последователно също се присъединихме към купона.
Някак си на един дъх минаха повече от 2 часа и 26 песни, които определено създадоха доста настроение. Този концерт бе награда не само за мен, а и за жена ми, която искрено се радва на чутите песни. За мое съжаление Крис отново не изпълни любимата ми песен Some hearts are diamonds, но за сметка на това ме изненада с песента Morning dew, която познавах от изпълнението на Робърт Плант и Грейтфул Дед., а бисът бе от три песни, които възпламениха публиката. Друг репортаж за този концерт заедно с подробен сетлист и галерия може да прочетете тук.
За край на този пост реших да пусна една весела и позната песен, която Крис изпълнява със Сузи Куатро, но тази вечер изпя с дебютиращата за първи път с него певица Мишел Плъм. Приятно слушане!
Годината беше 1992. В музикалното студио до театъра в Пазарджик ми препоръчаха да чуя един китарист с италианска фамилия Сатриани. Албумът се казваше Екстремистът, а една нежна песен от него ме завладя и дори вдъхнови за име на моя бъдеща стихосбирка. Излишно е да казвам, че след това чаках всеки негов следващ албум, за да се насладя на перфекционизма му. Последва машина на времето, албум, който дълго не излизаше от уолкмена ми. Във всеки албум си имах своята нежна лирична песен, която ме завладяваше и вдъхновяваше.
Годината беше 2002. 10 години по-късно Сатриани беше в София за своя първи концерт в България. Уви, точно на същата дата имах служебен ангажимент, който не можех да откажа или отложа и пропуснах чаканото идване на моя любимец. За малко неща съжалявам в този живот, но това определено бе едно от тях. Дълго време не можех да си простя този пропуск.
Годината е 2015. Седя удобно на метри от сцената в същата зала 1 на НДК, чакайки сбъдването на една моя мечта. Благодарение на 9 години радио Z rock и прекрасния подарък, който ми осигуриха, аз щях да чуя Джо Сатриани на живо. Вече бях гледал в България двама от учениците му Стив Вай и Кърк Хамет с Металика, но не знаех какво да очаквам от маестрото.
Точно в 8 часа лампите загаснаха и на сцената се появи подгряващата група на Дан Патлански, която бе изненада за мен. Бяха ми казали, че няма да има такава група и, че концертът ще почне точно в 20:00 часа. Все пак момчетата се постараха с 45 минутно шоу да подгреят по техни думи "мощния" Джо Сатриани. Не зная защо, но тяхната музика ми напомняше много Стиви Рей Воун, друг мой любим китарист, както и на моменти Джими Хендрикс. Самият Дан се раздаде и пя за публиката, споделяйки, че за първи път е в България. Последва пауза от 15 минути за оправяне на сцената и дългоочакваният от мен момент най-после настъпи.
Джо почна ударно с едноименната песен от новия си албум, която взриви зрителите и зададе ритъм на целия концерт. Близо два часа и половина той твори на сцената като ни даде голяма част от своя репертоар, даде изява на своите талантливи музиканти и ме зашемети със своите композиции, китарни сола и прекрасни картини, които се прожектираха на три екрана зад групата. Доказа, че не е от тази земя, че сънува сини сънища, че сърфира с извънземни, и че винаги ще бъде с мен и теб. Чух много любими мои неща, а и открих нови такива, а китарното соло продължаваше да звучи в ушите ми дълго след края на двата часа и двадесет минути, които ни отдели Сатриани.
За жалост при излизането си от залата не успях да си купя новия албум, защото беше свършил поради промоционалната му цена, но се надявам някой да ми го подари за рождения ден ;) Вместо това обаче си купих предишния му албум, който носи заглавието Неспирен момент и действително не спирам да го слушам в колата на път за работа. От него си харесах една песен със заглавието "Не мога да се върна назад" и точно нея избрах за края на моя скромен пост за концерта. Много по-хубаво ревю, снимки и сетлист може да откриете на следния линк, а аз Ви оставям в ръцете на маестрото и наистина съжалявам, че не мога да се върна назад да го чуя на живо още веднъж...
Има известен риск, когато четеш или слушаш произведение на човек, когото познаваш. От една страна вече си пристрастен, защото си си изградил някакво мнение за човека, а от друга има интерес, дали може да научиш нещо повече за него/нея.
Познавам Бойко Манев от съвместната си работа с няколко хотела, в които той е работил и мога спокойно да кажа, че той е професионалист в бранша. Когато разбрах, че е написал книга, бях изненадан. Когато бях поканен на представянето и, не знаех какво да очаквам.
Луксозната атмосфера в залата в хотел Радисън беше сведена до уют и известните лица, които присъстваха и презентираха творбата, не бяха натрапчиви, а самите думи на автора бяха гарнирани с хумор и усмивка. Имаше леко намигване към мен и побутване, за да последвам примера му, за което му благодаря искрено.
Въпреки всичко същинската част предстоеше. Не можех да започна четенето веднага, защото забелязах, че за разлика от много други книги, тази нямаше глави и трябва да се чете на един дъх. Започнах я на път за работа в метрото като отбелязвах със съвета на картоненото листче, което ми се падна при представянето. Отне ми няколко дни, за да я прочета до края и определено бях приятно изненадан от стила на писане, от любопитни подробности, които научих, но в крайна сметка въпросите се оказа повече от отговорите.
Съветът на Бойко бе да дадем тази книга на човека до себе си, на приятел, на колега с идеята тя да промени мисленето и да вдъхне самочувствие на повече хора, които да предприемат реални стъпки в това да променят своето лично и работно битие. Аз със сигурност ще го направя, но преди това ще спомена няколко думи за книгата.
С много труд, лишения, най-вече в личния живот, авторът е трупал опит в хотелиерската стълбица, първоначално в САЩ, а после и в България. Всяка спирка в неговата кариера му е донесла опит, поуки и знания, които той по-късно използва по най-добър начин, за да ги превърне в свое преимущество. Със сигурност книгата ще бъде интересна за всеки от туристическия бранш, за да види нещата отвътре от различна гледна точка. Със сигурност на доста места Бойко е бил непопулярен, но такава е била цената на успеха. Ако Вие също искате да имате успех, търсите промяна и се нуждаете от леко побутване, то тази книга е Вашата нова дестинация.
А моите забележки, критики и отговори на възникналите въпроси ще потърся от автора. А Вие потърсете книгата в книжарниците и я прочетете. Заслужава си. След това направете промяната...
Животът е едно пътуване, в което ние сами избираме своята дестинация. През изминалите събота и неделя заедно с баща ми направихме чудесен избор за своята, а тя бе едно пътуване към корените на нашия род, едно пътуване в миналото, което ни зареди и ни направи щастливи. Но нека да започна отначало.
Преди години се захванах с трудната задача да съставя родословно дърво. Стъпка по стъпка и снимка по снимка се опитах да наредя пъзела на своите прадеди. За мен бе важно да зная, откъде са дошли и какво са правили. В случая търсех нишката на баба си, майката на моя баща, която помнех от детските си години като баба Ката.
В търсенето си намерих нейното кръщелно свидетелство, където бе записано, че тя е родена в село Егридере и кръстена в църквата Свети Атанасий. Това провокира интереса ми и аз поисках да узная повече за родното и място. Турското име е съществувало до 1921 година, когато то е преименувано на Калитея или красива гледка, което име носи и до днес. Българското име пък е Криводол и може да се обърка с града в Северозападна България.
Георги Мачкордов
Баба ми Катерина е родена там през 1907 година, а баща и и мой прадядо Георги напуска принудително мястото през 1913 г. с първата бежанска вълна. За щастие в Държавния архив в София открих написани с неговия почерк страници, с които той "доброволно" се отказва от имотите си в Егридере, а именно магазин за платове от Виена и Париж, тютюневи складове, къща, земи и какво ли още не. Много е вълнуващо да видиш почерка на своя прадядо, а и написаното ме насочи какво да търся в своето изследване и така попаднах на книгата на Васил Кънчов "Етнография и статистика на Македония" от 1900, в която пише, че в селото има 1080 българи християни. Едва тази година в страницата на населеното място в уикипедия пише, за българина Паско Мачкордов, чиито тютюнови складове са били изгорени.
Прабаба ми заедно с баба ми и нейните сестри са тръгнали сами през планините в периода 1918 - 1921 и са се установили в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Баба ми е споделяла, че са се настанили до полицейското управление, откъдето по цяла нощ чували виковете и стоновете на измъчваните затворници. По-късно те се местят в Пазарджик, но и там също са в близост до стаята за мъчения на полицията. Този спомен явно се е запечатал в детското съзнание на моята баба, защото го е разказвала и на леля ми и на баща ми. След престоя в Пазарджик те се местят в село Ели дере (днес Ветрен дол), което и по име наподобява родното място Егри дере (на някои стари карти фигурира и като Ери дере), а също така и като местоположение в подножието на планината има доста прилики, които забелязахме и ние при нашето пътуване.
През 1929 баба Катерина се жени за дядо ми Никола в Пазарджик, а сватбената им снимка още се пази в нашето семейство. Те имат пет деца: Мария, Тодор, Георги, Димитър и Кирил. Някои от тях са раждани през година, а само най-малкият, баща ми, е роден най-късно по препоръка на лекарите, да излекува заболяване на баба ми. Ако това не се беше случило, сега и аз нямаше да пиша тези редове. Леля ми и двамата братя Георги и Димитър са кръстени на роднини от рода Мачкордови, дошъл от Егридере, а баща ми и брат му Тодор са кръстени по желание на кумовете. Но нека се върна на самото пътуване.
От две години поне се каня да го направя и търсех време и начин, за да може да отидем двамата с баща ми и да посетим днешна Гърция. Ето, че моментът дойде и тук е момента да благодаря много на Юлия, която ни помогна с логистика, информация, с нейния гръцки и с перфектното си шофиране през тези два дни.
Тръгнахме рано в събота през Банско и Гоце Делчев и пресякохме границата за 5 минути, нещо немислимо преди 10 години, когато замисляхме това пътуване. Спряхме за обяд в Като Неврокоп или Долен Неврокоп (преди Зърнево). Това бе първото ми впечатление за живота в Северна Гърция и въпреки, че съм бил четири пъти в южната ни съседка, едва сега виждах как протича живота на обикновените хора, далеч от екскурзиите и туристическите места. След като хапнахме продължихме по пътя през планината и не след дълго стигнахме крайната си цел. Чудех се как прабаба ми сама, изоставила дом и вещи, сама е прекосила този път с малките си деца, като дори по пътя е изгубила едно пеленаче и се е върнала да го намери и продължила напред. Все пак това са над 40 км. и със сигурност преди сто години не е имало такъв хубав асфалтов път, по който да минат.
Вече в Калитея спряхме на табелата и се снимахме с баща ми и започнахме изкачването по хълма, който ни предостави прекрасна гледка. Спряхме на паркинга пред кметството под сянката на вековни чинари, които сигурно са станали свидетели на много събития, включително и напускането на моите прадеди на своето родно място. Спряхме за кафе в местната кръчма на главния път, който както се оказа по-късно е старият път между Драма и Серес и се използва и до днес, защото е по-живописен. В кафето попаднах на календар на ПАОК със стари снимки и реших, че това е тимът от Солун, в който от този сезон игра и Димитър Бербатов. Оказа се обаче, че това е тимът от Калитея, който носи същото име и заради интереса ми към снимките, собственикът ми подари един.
Пред църквата "Свети Атанасий"
Продължихме по пътя на китното селце и стигнахме до църквата Свети Атанас от 1835 година, която за жалост беше затворена, но поне отвън я разгледахме и се снимахме пред нея, защото именно там е кръстена баба ми. На гробището до нея срещнах човек, който говореше английски, но не успя да се сети за фамилното име, но ми каза, коя е била българската махала. След това отидохме и до другата църква Света Параскева, която бе в дола, а по пътя снимах доста стари къщи, които напомняха тези в Мелник.
В края на селото се оказа, че има доста таверни и заведения, които бяха под други вековни чинари и извор на река, която живописно течеше в дерето покрай църквата. Намерихме най-накрая и другата църква, която беше по-стара, а именно от 1891 година. На връщане от разходката, когато вече бяхме решили да си тръгваме, от кафето ни заговори един човек на български. Явно вече цялото село беше научило за нашата визита и сега те се бяха строили в кафето и ни изучаваха. Показах старите снимки, с които разполагах и Христо, така се казваше човекът, който ни заговори, и той започна да се чуди как да ни помогне. Оказа се, че той е идвал в Пазарджик, а и познава всички в селото, което по последно преброяване има 626 жители.
Поговорихме си и стана въпрос за футбола. Тогава му показах подарения ми календар и той се разпозна на една от снимките. Развълнува се и се зарадва и тогава реши да се обади на свой стар познат, който дойде след 10 минути до нас. Той му каза коя е старата къща на рода Мачкордови, а именно там нашият събеседник бе живял като дете през 50-те години.
Къщата на рода Мачкордови
Така разбрахме, че вече в селото няма останал наш роднина, но пък за сметка на това той ни заведе в голямата къща, която бе скрита от пътя с пропаднал покрив и много храсти около нея. Оказа се, че тя е била разделена на две между двамата братя, както бяхме чували от роднини: "чорбаджи Паско и чорбаджи Георги", но е доста голяма и сега си личи къде е бил умивалника и, че е била на на няколко етажа и има комин от голямото огнище, което ги е топлило в студените дни. По пътечка, която сега е непроходима, се стига до чешмата на главната улица, откъдето са наливали вода. От баба си зная, че в тази къща са отсядали Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев и затова изборът за песен в края на този пост не би могъл да бъде по- подходящ.
След това наше откритие нашият приятел Христо уреди да ни отворят църквата, защото свещеникът вече се е бил пенсионирал. Имахме шанс да видим храма отвътре, но там всичко беше ново. Тя беше ремонтирана основно през 2014 г. Оставих визитка на Христо, ако се сети или намери още нещо за нашия род и си тръгнахме удовлетворени от това вече близко до нас кътче.
Прабаба и нейният брат на кафе в Драма през 1941 г.
След като преспахме в чудесно хотелче във Волокас, на сутринта пихме кафе в град Драма в парк "Света Варвара" с изворите, където на същото място при посещение на родното място кафе са пили и моята прабаба и нейния брат, който по-късно отива да живее в Скопие. По чиста случайност намерихме мястото и пихме кафе точно там, където те са направили фотографията от 1941 година, която стигна до мен. Със сигурност късметът ни проработи на два пъти и бяхме очаровани и щастливи.
На връщане спряхме за кратко в град Серес и влязохме в България през Кулата като посетихме Рупите и Мелник като един прекрасен завършек на нашето пътуване в миналото. Върнахме се богати на преживявания, спомени и разкази за роднините. Познавайте рода си и уважавайте родителите си! Това мога да дам като съвет на всеки, който се наеме с трудната задача да издири своя род и потекло. Желая Ви успех и мъничко късмет!
Първи октомври е ден на българската поезия, въпреки че международният ден на поезията се отбелязва на 21 март. На този ден своята 30 годишнина празнува и дружеството на пазарджишките писатели и поети. Затова реших в моя месец да го отбележа като разровя старите овехтели тефтери и да Ви споделя една моя поетична творба, написана преди 20 години, именно през месец октомври:
Винаги съм свързвал Аврамови колиби с най-високата жп гара на Балканския полуостров. Със своята надморска височина от 1267 метра тя винаги привлича интереса на пътуващите с теснолинейката, които не може да подминат надписа на сградата на гарата. За разлика от него със сигурност обаче те подминават самото село, защото нямат работа там и въпреки, че то е разположено на граница между две планини (Родопи и Рила) и между две области (Благоевград и Пазарджик) то остава встрани от пътя и гарата и към него няма наплив от туристи. Може би и аз щях да го подмина, ако не беше една английска група туристи, която водих преди десетина година, и която прояви интерес да види Пашови скали, но заради липсата на табели вместо в Пашови се озовахме в Аврамово (Аврамови колиби е част от селото от 1955 година). Както всяка такава махала за чужденците бе интересно да попаднат в този свят и веднага извадиха апаратите, за да документират тази част от своето пътешествие.
За втори път в живота си се сблъсках с името на селото в казармата, където имаше едно момче от село Бабяк, което също като Аврамови колиби е съставна част от Аврамово (останалите са Планковци, Тиберова и Хърльова махала). То беше доста трудолюбиво, мълчаливо и умислено и явно от малък е преживяло доста трудности и несгоди, но трудните условия ни сближиха и станахме приятели.
За трети път колибите на Аврам ме намериха тази година с книгата на Стефка Венчева. Купих си я, защото познавах авторката и защото подкрепям пазарджишките творци. Да си призная честно имах други очаквания за нея. От пресата и анонсите очаквах критика към режима от 1945 до 1989 година и много политически редове. За моя приятна изненада на фокус не бяха политиците, а хората. Една палитра от човешки съдби с различен произход, религия и самосъзнание се вплитат в романа и не те пускат до самия му край. Бях силно впечатлен от начина на писане на авторката, защото досега я познавах само от нейните материали в пресата. Чрез страниците на книгата аз надниквах в Аврамови колиби навътре в душата на населеното място и в живота през последните сто години. Разказът е жив и пъстър и всеки характер е действителен и не може да останеш безразлачен към това, което му се случва.
Най-важното в този свят е да не забравяме, че ние сме хора и това ни доближава най-много. Чувствата, мислите, притесненията, изживяванията, любовта, раздялата и смъртта ни сполитат еднакво силно и няма значение какъв цвят на кожата имаш, какъв език говориш или каква религия изповядваш. Има добри и лоши хора сред всички нас, а изборът, който правим е изцяло наш.
След като затворих прочетената книга се замислих за Аврам, но не за основателя на селото с това библейско име, не и за неговия арабски еквивалент Ибрахим, а за бащата на моя прадядо, който е носел същото име и за когото не зная почти нищо, въпреки моите проучвания за рода и родословното дърво, което съставях. Замислих се колко малко знаем за рода си, за своето населено място, за своя произход. Потърсете ги, потърсете и книгата в книжарниците. Заслужава си. Определено си заслужава...
В една дъждовна августовска вечер се събудих нейде след два наспан и свеж. И както често става в живота ние търсим това, което ни липсва. Аз потърсих "Слънчево". Бях виждал табела за това село на път за Варна, когато бях на Побитите камъни, но никога не го бях посещавал. Реших, че сигурно има причина, за да го кръстят така.
Вместо селото обаче в полезрението ми попадна името на български филм от 2013, а църквата, която видях на плаката и кадрите ми се стори позната. Бях я виждал на корицата на книгата 101 отбивки и на страниците на доста пътеводители, както и в профилите на мои приятели и колеги, които я бяха посещавали.
Помислих си, че тази църква се намира именно в това варненско село. Оказа се обаче, че тази стогодишна изоставена църква се намира в язовир Жребчево, но това вече нямаше значение. Бях открил филма и го гледах от начало до край чак до първи петли. Ето и неговия трейлър:
Времетраенето му е точно 101 минути както 101 отбивки от пътя и подобно на тези пътища към непознати и чудни места из България, героите от филма се връщат към корените си и към родното си място след покана от отчето за общо селски събор. Всяка съдба и безпътица на "слънчевите" иначе хора ги води към тяхното минало и начало. Режисьорът Илия Костов се е справил чудесно и филма определено ми хареса.
Предлагам и Вие да го гледате тук, за да Ви стане поне малко слънчево в душата, а аз съм решил да посетя и църквата в язовир Жребчево и селото Слънчево с неговите 999 жители някой слънчев ден...
Широко отворени врати, това е чувството, с което ни посреща авторката на книгата на терасата на заведението в София, където в края на август събра хора, колкото страниците на своето второ произведение. За първото може да прочетете тук.
Увлекателно тя ни отваряше врата след врата на своята душа, отбелязани със свежи зелени и розови лепенки като пътеводна светлина, която да ни ориентира в своите отминали чувства и размисли, изживени и изстрадани по пътя на живота.
Всичко това бе гарнирано със широка усмивка и щипка хумор, което допринесе за неусетното изнизване на предвидените минутки и да доведе до разписването на книгите, което сложи край на така наречената официална част. След това неизбежно се стигна до входната врата, на която видяхме външната улична страна и затворихме тази страница и врата на вечерта.
По ирония на съдбата попаднахме на лятно кино в съседната уличка, където филма, който гледахме имаше подзаглавие: Вратите на вятъра. Случайностите никак не са случайни, а според Бела дори са божества, които направляват съдбата ни.
Но да се върна на вратите. Те се отварят и затварят. Може да стоят заключени, отключени, открехнати, висящи на пантите си. Може да бъдат и вход и изход, начало и край, безопасност и родна стряха или желан подслон. Врати има навсякъде, разни и разнообразни, едноцветни и многоцветни, с номера, с имена, с рисунки, с ключалки, със шпионки и от различни материали.
Вратите в книгата на Бела са снимани на остров Мадейра, където местни художници във Фуншал са ги превърнали в арт изложба на своя талант и идеи, а както се оказва в последствие и във фотографии към книгата.
Няма да пиша повече, а просто ще затворя вратата...
