Бях обещал на дъщеря ми да я заведа на кино още в неделя, но изпълних обещанието си по обяд в понеделник. Филмът бе "Мечо Пух", а това е нейният любим герой. Джентълменът и донесе мечето от Англия като подарък за нейния втори рожден ден и оттогава той се превърна в неразделна част от нея. С него спи, с него си играе, с него си говори и ако случайно го забравим вкъщи, когато я водим на детска градина, тя плаче за него. На снимката пътува с него за Германия и със сигурност той е навъртял доста километри и е посетил доста места.
Връщайки се назад във времето помня книжката с Мечо Пух и картичките, които имах, но самите изображения бяха съвсем различни от истинския герой явно заради неплатени авторски права или цензура, нямам идея, но днес вече той е навсякъде.
Самият филм бе направен доста хубаво и дублиран на български, а в залата на Арена в Младост освен нас имаше само още едно момиче с баба си. Калина се смя и се радва искрено на всяка случка в едночасовата анимация, а по някое време ми посочи прозорчето, откъдето прожектират филма. Доста е наблюдателна и се радвам, че не се уплаши от тъмното. Уплаши я само лошият герой ПакСъм, който не зная защо трябваше да се появи в края на филма след надписите. Самите надписи бяха много весели, защото минаваха всички герои покрай, между буквите както и в самия филм. Чудя се защо толкова много хора напускат киносалона веднага щом почнат да текат финалните надписи. Тогава може да се получи ценна информация за актьорите, дубльорите в случая, за музиката....
Последната песен бе изпълнена от моята любима българска певица Белослава и с нея ще завърша този пост, който беляза първия филм на кино на моята дъщеря, нейния смях и спомен за детството...
Толкова много любов едва ли може някой да понесе. Особено, когато това е свързано с драматични събития и съдбата на една жена, спомняща си за 5 мъже, белязали живота. Всъщност това е заглавието на последния филм, който гледах. В салона на Евросинема на Стамболийски този път в по-голямата зала 1 бяхме само двама, аз и един възрастен мъж с кафяво сако, оттеглил се към задните редове. За цвят по средата на прожекцията влезе и една жена, която не разбрах, дали е схванала филма, хващайки края му. Не че той беше лош. Напротив. Беше страхотен. Както и целия филм през всичките 119 минути.
Време е да поясня, че филмът е френски и засяга Втората Световна война, нещо, което не знаех преди да го гледам. Бях видял, че заглавието е свързано с любов и видях същия афиш със страстна целувка на него. Оше в началото ме грабна с музиката си. Песента Stormy weather върви с различни изпълнения по време на целия филм. Джаз, пиано, кинематография, интересен и любопитен сюжет и много любов. Филмът изобилства с много добри попадения от реплики. Тук ще сложа някои от тях:
"-Кой мислиш, че ще победи във войната?
- Любовта, както винаги."
"Любовта е дълго пътешествие, за което в края плащаш повече отколкото в началото."
"-Знаеш ли, че сигурно съм на половината на твоите години?
-Това означава, че съм си намерил половинката."
"Когато съдбата реши, не може да сгреши."
"Знаеш ли какво казват за фотографите? Те само гледат живота през обектива, без да го изживеят истински..."
Има и други, но в момента не мога да се сетя. Но да се върна към филма. Той е направен с много любов по случай своя годишнина от режисьора Клод Льолюш , който участва и в сценария, а както съобщават надписите в началото и по действителен случай. Всички прилики с действителни случки са умишлени и верни, така че предполагам, че онова момче, което крият в киното, е самия режисьор. А киното се казва Eden palace и показва какво гледат хората през годините: кинопрегледи, филми, музика с акордеон преди филма, раздаване на сладки и напитки :)
Главната героиня, изиграна перфектно от актрисата Одри Дана, живее в стаята, където се прожектира, а баща и е човекът, който пуска филмите и твори магия. Няма нищо случайно във филма и действието те грабва и не те пуска до самия край. Няма да разказвам всичко от филма, за да ви е интересно да го гледате, но все пак ще напиша още нещичко, преди да пусна песента за край.
Какво ли не прави любовта, особено, когато я имаш в излишък. Може ли тя да раздели двама верни приятели и дори да ги убие? Може ли ези-тура да реши кой мъж да избере една жена? Какво правят мъжете за една жена? А за повече? Както се изрази една моя приятелка, сърцето понякога изпомпва любов вместо кръв и тази любов трябва да се сподели. Колко мъже може да обича една жена в живота си? Само един? Или само пет? Дали наистина любовта трае точно пет години? За един живот в такъв случай имаме време поне за 10-15 любови. А дали всички са големи, дали са истинските, дали са възможни? Помнят ли жените мъжете, които са обичали? Сами трябва да си отговорите на тези въпроси. А част от отговорите са във филма. Аз пък ще ви дам само една чистица, от любовта, която имам да давам :)
Сайт на филма на френски тук
Сайт на филма на български в cinefish.bg там
Сайт на филма на английски в IMDb може да видите тук
Трейлърът на филма е там
Не бях гледал две поредни вечери български филми, но и това се случи. Отново реших да отида сам, но залата с номер №2 в Евросинема на Стамболийски беше почти пълна (все пак местата са само 20). Много уютно е това кино с двете малки зали, книжарницата, кафето и любезните служители.
Съединение всъщност нямаше, нито късо, нито дълго. Оказа се, че това е името на фестивал на късометражното кино, организирано от сдружение "Позор" :) Оказа се, че това е четвъртото му издание, а аз се чудя къде съм пропуснал първите три години, опа, фестивала :) Тази година времевата рамка е от 21 юли до 18 август и аз попаднах на българската част от програмата с името Българското късо съединение. Съединени бяха 10 кратки филма на различни автори, от които не харесах само два, което е повече от добре. Оригинални хрумки, хубав кастинг и великолепна музика. Винаги се сещам за израза на немски Kurzschluss in der Kueche (късо съединение в кухнята). Тук кухня нямаше, но филмите наистина бяха къси и съединени :)
Ще си позволя да копирам кратката информация за всеки от тях с мои коментари накрая:
Българско късо съединение – 80 мин.
1.Влакове /2010/, България, 17 мин., реж. Павел Веснаков
45-годишната Тони за пореден път остава без пари, след като не получава заплата от ресторанта, в който мие чинии. В борбата си с бедността една майка е готова на всичко, за да зарадва болното си дете. Много актуално и доста тъжно. Вече не се учудвам, че все повече различни хора ми искат пари назаем
2.Магазин за мъже /2010/, България, 7 мин., реж. Илия Шекерджиев
Какво искат жените? И самите те не знаят. Анимация на виц, който знаех, но пресъздаден изключително добре и отново се смях от сърце. Мъжете никога не стигат до шестия етаж :)
3.Лондон /2010/, България, 6 мин., реж. Иво Чомаков
Вижте как се чувства един поляк в столицата на Великобритания. Като съм бил в столицата на Великобритания съм виждал доста от нещата, сглобени във филмчето, а то ми допадна много
3.Вода /2010/, България, 3 мин., реж. Йосиф Аструков
Една чешма, при която се спират стотици хора дневно. Пият вода, говорят си, забавляват се, а тя си тече ли тече. Така и не разбрах къде се намира тази чешма в София, но се е случвало, седейки на пейка да видиш подобни картини, не само с чешми. Водата е живот.
4.Параван /2011/, България, 3 мин., реж. Розалия Димитрова
Предизвикателни пози, съблазнителни погледи и дрехи, на които не можеш да устоиш. Като идея, добре. Може би. Моделите също са добри, но беше много кратко :( Сякаш не ми хареса.
5.Хромони /2011/, България, 4 мин., реж. Ина Николова и Райна Атанасова
Пиеш сок от моркови и заживяваш в оранжев свят. Хапваш грах и всичко около теб става зелено. Червеният ти телефон позвънява и в миг и ти почервеняваш. Една неустоима цветна палитра. Много яко. Накрая е ясно, че ще се появи жена и ще обърка представите ти за цветност :)
6.Единствена реалност /2010/, България, 7 мин., реж. Милен Димитров
Филмът е заснет по текстове от книгата с кратка проза на Владислав Христов "Снимки на деца". Това имаше хубави текстове, но не разбрах защо се разминаха двамата души. Хубаво бе преливането от черно бяло в цветно. Музиката на Ян Гарбарек също бе много добър избор като песента за лястовиците фигурира на диска 12 луни, който получих за рожден ден през 1993 г. в Пазарджик и чух на концерта му в София.
7.Infinito /2010/, България, 21 мин., реж. Михаела Комитова
В малкото си невзрачно ателие, художник завършва последната си творба и слага началото на историята. Филмът разказва от първо лице житието на една картина, което се съпреживява индиректно от зрителя. Това е по мотиви на Рей Бредбъри и определено ме грабна. Това беше и най-дългия филм в късото съединение. Мога да си призная, че останах малко разочарован, че не видях какво има на картината. Колко е странно, че една картина може да надживее всичко и да възкръсне на различни места и сред различни съдби
8.Харакири /2011/, България, 3 мин., реж. Андрей Андонов
Котката си хапва манго с нож, докато чете книга за здравословно хранене. Ножът е едно от нещата, с които можеш да се нараниш. Храната също! Определено добро. Всички по-сериозни инзиденти стават при битове условия. Внимавайте с ножовете :)
9.Пулс /2010/, България, 8 мин., реж. Албена Баева
В акустиката, пулсация е интеференция между два звука с леко различни честоти. Ефектът на пулсация се получава при събирането на тези честоти, a тяхното припокриване се възприема като периодични вариации на заглъхване на звука.В „Пулс” се използва това физическо явление в акустиката и се пренася чрез монтаж във визуална форма. Това не го разбрах и не го харесах определено. Същото бе и положението с всички в залата. Запуших си ушите заради натрапчивия звук и чух моя пулс. Ярките картини не помагаха за доброто възприятие. Това може да го махнат и няма да липсва на никой. След края му светнаха лампите, което бе грешка.
10.Вода /2010/, България, 1 мин., реж. Розалия Димитрова
Eдна чаша вода. Една риба на сухо. Едно жадно момче. Добър завършек. Хубав кастинг и за момчето и за рибата и за чашата. Кратко и ясно. Жажда за живот.
Гледайте и кратки филми. Понякога те са по-голяма част от живота ни. И не правете къси съединения вкъщи. Тук всичко бе работа на професионалисти. Лека нощ!
На 8.8. този месец в Дома на киното гледах 88 минутен български филм, който страшно много ми допадна. Става въпрос за Подслон на Драгомир Шолев. Нямах предубеждения и дори не бях гледал трейлъра докрай, но още началните надписи и песен ме грабнаха и ме накараха да се усмихна в тъмния салон. Песента бе на моя любима група и беше в унисон с дъжда по стъклата на автобуса, а чистачките махаха имената на участващите във филма. Много оригинална идея, трябва да призная. Действието се развива в Перник :) Почти през целия филм всичко е мрачно, дъждовно и сиво и подхожда на действието.
Филмът бе точно толкова дълъг, колкото трябваше, нито повече, нито по-малко. Нищо не беше прекалено и не беше натрапчиво, а стълбището в блока, автобусите, кухнята с Раховец и Перла бяха на място в цялостната картинка. Много добра игра на детето, на пънкаря, който всъщност е жена :)
Бунтът на младите, различията между поколенията, репликите, които родителите обикновено изричат са част от нещата във филма.
Бягството на сина от вкъщи и издирването му с полиция ме върнаха години назад, когато без да мисля за последиците бях тръгнал на стоп за първия си Джулай на Варвара на морето без да кажа нищо на родителите си. Както разбрах по-късно и те са ме издирвали с полиция :) а нищо чудно това да ми се върне и с моите деца. Когато си тийнейджър наистина не мислиш, че трябва да се обадиш, когато ходиш някъде и всичко е ново и интересно; приятелите, музиката, купоните, преживяванията. За разлика от главния герой аз не съм подражавал на някого и не съм искал да се приобщавам към компания, а сам създавах такива, но всеки живее своя живот и затова той е толкова интересен. Интересен е и самия филм. Малко тъжен и смешен, но и заслужаващ да се види. А песента от началото и края на филма си заслужава да се чуе и тя е със заглавие "Най-тъжната песен". Приятно гледане на филма и приятно слушане на песента:
Тази седмица ходих на кино и отново избрах български филм. Бях гледал реклама и трейлър на филма и затова бях заинтригуван. За жалост след като го гледах не бях очарован. Признавам, че имаше някои свежи моменти, добра операторска работа, детайли от столицата, но дотам. Толкова нагласена работа за сюжета не бях гледал отдавна. Всичко води като кръпки, за да се напасне и така ми стои и филма.
Човекът със шлифера, който в първия момент ми заприлича на Фиш от Мерилиън, заплашваше с убийство бебе и самата Лора (главната героиня, изпълнена от певицата Миленита), а в края се оказа мил племенник, който искал само да помогне. Никак, ама никак не ми се връзваше, че той е добър в края с фразата "Жертвата бе забелязана последно с мъж със шлифер, коса на опашка и мустаци...", когато заплашваше какво ще и се случи и свали маскировката си.
Куриерът беше готин, а Гладкият и Тихо въобще не играха добре. Историята със заровете предполага много възможни сценарии и можеше да се получи хубав филм, ама не. Поне според мен. Виждам, че има хората, които го харесват много. Книгата не съм чел, но филмът не струва. Не го гледайте! Не се лъжете по заглавието! Една жена от сутрин до вечер може да води много по-интересен и смислен живот, диалог или филм.
В последните 10 години се нагледах на какви ли не футуристични проекти за стадиони. То не беше Армията, то не беше стадион "Локомотив" в Мездра :) или "Юрий" Гагарин във Варна. Все се наливаха едни пари, едни милиони и все нищо не ставаше. Ей сега нещата са различни. Три проекта, три стадиона, трима души и едни 450 милиона, ама не рози :)
След Армейската Арена (моля да не се бърка със стадион "Българска армия") или позната като Новата спортна зала на София на картата на София ще се появи и една друга Арена и то до летището на София, където ако не сте ходили има един терен, на който навремето играеше Искър (София). Почти ще се доближим до "Алианц Арена" в Мюнхен, където имах удоволствието да гледам мач от Шампионската лига. Идеята за стадион до летището се прокарва доста упорито от известно време, ако сте забелязали. В същото време стадион "Васил Левски", до който станция има и метрото, бива оплюван колко е лош, как се затваря центъра и пречи на гражданите и как за нищо не става.
Виж бъдещето е светло. Стадион за милиони до летището, метро за милиони до летището. Направо като кацат отборите и направо в хотела до стадиона (който още не е готов, ама също ще стане) и после играят мача и обратно към вкъщи. Какво ще ми се мотаят в центъра и ще разглеждат забележителности? Ще им направят мол и кино на новия стадион и готово. Там ще си оставят парите. Какво ще пречат на софиянци в центъра да се придвижат до Орлов мост!
И тук стигаме вече до кулминацията. Името и формата на стадиона ще бъде роза-изконен български символ. На арената на розите обаче няма да играе ФК Розова долина (Казанлък) а националите и водещите ни футболни клубове. Ще кичим противниците с рози, ще ги бодем с бодлите си както само ние си знаем и ще продължаваме да мечтаем. А мечтите са безплатни, или почти. Струват само някакви си 450 милиона за три стадиона. И ще ни миришат на хубаво, на милиони рози...
P.S. За Олимпийските съкровища и за Септемврийската корона пък въобще не ми се пише.
Повече информация за проектите може да намерите тук
Тази снимка е дело на баща ми. Случайно я открих на компютъра, но тя показва част от нашата тайна градина, която ни дарява с прохлада в летните дни.
Много ми харесва как градината става все по-хубава с годините. Повод за нейното започване бе моята сватба, а 5 години по-късно вече радва моите деца. Има водоскок през камъни, хубава зелена градина, поточета, които ромолят, птички, които пеят, рози, цъфтящи и образуващи венци, грозде, плодови дръвчета, люлка, много цветя и красота.
Тук се чувствам спокоен. Поглед към Родопите, поглед към водата и местният вятър правят почивката истинска, а сутрешното кафе на моравата е най-вкусно. Ще посрещна деня с усмивка и нека и вашия уикенд бъде красив и спокоен. Лека нощ!
Пет години са много и малко. Пет години за някои са критичен период за една връзка или един брак. Точно за последното ще стане дума в този пост. На 1 юли отпразнувахме 5 години от нашата сватба. Този път празникът беше различен.
Сякаш по поръчка първата телевизионна кула в света в Щутгарт на този ден работеше само за нас. Беше вечер и нямаше други посетители (последните си тръгнаха след като ние се качихме). Панорамното кафе бе изцяло за нас и се наслаждавахме на гледката към столицата на Баден-Вюртемберг и правихме снимки. Сервитьорът беше много любезен и ни снима и тримата с дъщеря ми (синът ми остана в България). За спомен си взехме монета с лика на кулата от машина, в която пускаш 5 цента за самата монета и 1 евро за услугата. Беше 1 юли, а на следващия ден предстоеше сватбата на сестра ми, а родителите ми празнуваха своята 34 годишнина от тяхната сватба.
Дървена сватба се празнува за 5 години и аз подарих дървена сова на жена ми и вече колекцията ни от сови набъбна на 69. Какво се случи за тези пет години? И много и малко. Вече имаме две деца и определено животът ни не е същия. Все още пътуваме с ентусиазъм из България и чужбина и се радваме на усмивките и смеха на сина и дъщеря ни. Важното е, че сме заедно. А заедно можем повече, както се казва в един лозунг. За пет години сме вече четиричленно семейство и определено не съжаляваме за нещата, които ни се случиха.
Снимките от сватбата ме върнаха към онзи юлски вълнуващ ден, който бе истински празник.
Като асоциация за пет години ми дойде песента на Бъди Гай "Five Long years", където се пее за пет дълги години с една и съща жена :), но тъй като там става въпрос за раздяла, реших тук да вмъкна тази на Дейвид Боуи, която по-точно отразява нашите преживявания:
Благодаря на всички за хубавите пожелания за годишнината!
Някой дали си е представял, че един хипопотам може да се свари в басейн? Не, че жегата навън тези дни, не ни предразполага към това, но просто рядко виждаме хипопотами в басейни. Има ги в зоопарка. Те са също най-вече в детски магазини, пластмасови, розови, под формата на термотетри, пухени играчки, в книжки, разноцветни и какво ли още не.
Още по-голяма бе изненадата ми като разбрах кой стои зад това заглавие. Книгата видях в книжарница "Алтера" в Дома на Киното, за която разбрах от промоция във фейсбук. Там има Онда, където пих кафе с Джентълмена преди месец, но едва тия дни намерих време да я прочета.
Но да видим кой пише такива книги с такива заглавия. Джек Керуак, моят любим писател заедно с Уилям Бъроуз са сътворили нещо уникално. Всеки от тях пише по една глава от гледната точка на различни хора, свидетели на едно убийство на човек от тяхната компания. Алън Гинзбърг първи почва да пише нещо по случая, но се отказва. Книгата е писана по истински случай и е изпипана добре. Не мога да си кривя душата, че повече харесвам главите на Керуак, а краят не бе очакван за мен. Четейки случки от 1945 година спокойно може да кажеш, че нещата са едни и същи и днес и явно няма да ни омръзне да обсъждаме приятелството, жените, любовта и купоните, пътуванията и как обстоятелствата карат хора да вършат глупости.
Книгата не е весела въпреки, че има доста хубави фрази, които се изкушавам да използвам в един или друг случай. Все пак моята препоръка е да я прочетете и сами да разберете, дали ще допадне и на вас. А ако имате някой хипопотам, го дайте насам. Аз ще му намеря басейн с хотел към него :)
Много хубави и приятни са сбирките със съучениците. За втори път организирах подобно мероприятие. Този път ми беше изключително лесно с наличието на фейсбук, но не успях да постигна резултата от повече присъстващи както при 10 годишнината от завършването през 2006. Тогава в ресторанта "Пъпа" до катедралната църква в Пазарджик присъстваха 18 души и няколко учителя. За петгодишнината обаче в тогавашната сладкарница "Гергана" в Театъра бяхме едва 5.
Тази година за 15 годишнината бяхме точно 10 като двама се отказаха в последния момент, други двама имаха транспортни проблеми, а други двама не дойдоха въобще(от тези, които бяха потвърдили). Всеки си има свои причини и е нормално не всеки да може да дойде. Този път мястото бе ресторант "Совите" на 18 юни от 18:00 часа. Бях предупредил за среща на тази дата още преди няколко месеца в затворена група във фейсбук, където успях да добавя 23 от 25 съученика. Въпреки това се оказа, че не всеки влиза често в социалната мрежа. Затова звънях и телефони и не открих само двама. Останалите бяха уведомени и които имаха възможност, присъстваха.
Самата среща беше много приятна. Оказа се, че мнозинството са женени с по две деца и живеят в София :) Аз също не правя изключение от мнозинството. Имахме само един пушач, а всеки един от нас има интересно поприще. Храната, обслужването и атмосферата бяха на ниво. Бяхме в отделна зала, а в другата се вихреха танци на кръщене и рожден ден на дете. Имаше някакъв уют и непринуденост и всеки един от нас бе личност, постигнала нещо в живота си и с усмивки си спомнихме за ученическите години в немската гимназия. Стояхме до полунощ, обикаляйки улиците в града и своите спомени. Събрах актуални координати, за следващата среща, която се надявам да е по-скоро.
Колегите от университета например ги организирам за две срещи през годината. Едната в страната с една нощувка, а другата на вечеря в някой столичен ресторант. Успеваемостта ми там е по-голяма като присъствие, но все пак там бяхме общо 60 души Туризъм.
Моите съученици са все така прекрасни и готини 15 години по-късно. Благодаря на всички, че ви има! И до нови срещи...
