понеделник, 6 април 2009 г.

Светът е голям!

Петък вечер ходих на кино. Избрах си български филм. След като гледах вкъщи "Дзифт", който си купих заедно с "Капитал" се бях настроил за нещо ново. И за двата филма нямах очаквания. "Дзифт" ми въздейства така, както книгата "Лейла" на Робърт М. Пърсиг (още е жив човека). В него не става дума за политика, за затвор, за соца, а за женската същност. А тя е една и съща през годините и в книгите и във филмите и на живо. Не ми харесаха някои моменти и доста силно влияние от "Sin city" забелязах, но щях да ви казвам за другия филм. В празния салон имах чувството, че прожектират филма само за мен. "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" всъщност доказва, че светът е малък и може да се събере в дланта ти или в мозъка. Фантазията и спомените и човек, с който да ги споделиш, са най-ценното нещо на света. Освен дългото заглавие, не ми хареса и как главният герой (сърбин) говори завалено български. Дядото от своя страна (също сърбин) се беше постарал повече. Хареса ми, че главният герой носи моето име,а и от повечето случки ми стана хубаво и топло, но и малко тъжно. От много време не бях плакал на филм. Трогателен и вълнуващ. Препоръчвам го горещо. Музиката на Стефан Вълдобрев и неговото участие бяха съвсем на място, а Христо Мутафчиев и Анна Пападополу почти не заемаха екрана, но за малкото време доменстрираха добра игра. За малко краят да се превърне в позната фабула, но отново ме изненада с обрат, който не бях предполагал. Като пътувах към вкъщи в таксито видях една обърната катострофирала кола, досущ като във лентата. От радиото звучеше Крис Норман и ме върна доста години назад. Светът е голям, а мислите дебнат отвсякъде...