четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Изложби


Тази седмица по един или друг начин бях на различни изложби. Дали бе случайно или не, не мога да ви кажа. В обедната почивка вчера съвсем случайно видях изложба на плакати от 50-те до 90-те години в подлеза на Министерски съвет до Източната порта на Сердика. Бях сам, а мъж и жена, които явно работеха в кафето гледаха нещо на някакъв лаптоп. Разгледах плакатите, а някои снимах с телефона си. Имаше попадения. Ето и повече информация за тази изложба от "Дневник":

"Изложба на плакати от 50-те до 90-те години на миналия век показва общинското предприятие "Стара София". "Да погледнем назад" се организира по случай 20 години от падането на Берлинската стена и 20 години от началото на демократичните промени в България, съобщиха от Столичната община.



Идеята на изложбата е "да се върнем с насмешка, усмивка или носталгия в годините на тоталитаризма и първите демократични прояви". Открива се на 10 ноември в 17.30 ч. в кафе-галерията в подлез "Източна порта на Сердика" (пред Министерския съвет) и ще продължи до 20 ноември."

Тази обедна почивка бях в Етнографския музей, където колкото и да е странно бяха съчетани две изложби. Едната от тях е "Нишки от светлина", която показва образци на китайската бродерия, а на стар скрин бе сложена плазма, която излъчваше как китайките бродират в един град, който прилича на Венеция по своите канали. Имаше много добри попадения, а ето повече информация:
"Бродерията като китайска ръчна работа открай време е важна страна на традиционните китайски изкуства и занаяти. Бродира се в цялата страна, но най-прочути са бродериите от Суджоу (Су), Хунан (Сшн), Съчуан (Шу) и Гуандон (Юе).

Бродерията като народно изкуство е изпълнена със специфични особености и белези в зависимост от района.

Бродерията Су е изкуство съсредоточено в района на Суджоу, провинция Дзянсу. Известна е с красивите си модели, елегантните си цветове и разнообразие от бодове. Иглата превръща бродерията Су в тъкан, подобна на рисувана с четка картина върху платно.

Бродерията Сян е характерна за районите около Чанша – столицата на провинция Хунан. Отличава се със своя отчетлив елегантен черно-бял и сив колорит. Набляга на контраста между светлина и сянка, които открояват на преден план текстурата, за да се предаде триизмерен ефект.

Бродерията Юе (Гуангдонг или Гуанг) е свързана най-вече с град Чаоджоу. Тя е комбинирана от сложни симетрични мотиви, жизнерадостни тонове и разнообразни бодове. Използването в нея на основните цветове и светлосенките напомнят на произведенията на западната живопис.

Бродерията Шу произхожда от районите около Ченду, столицата на провинция Съчуан. За нея се използват сатенът и оцветената коприна, които са подходящи за покривки, завивки, калъфки за възглавници, дрехи, паравани и др.

Изложбата “Нишки от светлина” гостува вече и в София, в залите на Националния етнографски музей и представя десетки творби на китайската бродерия, като гоблени, паравани, ветрила и други, които са както за ежедневна употреба, така художествени произведения.

Изложбата е предоставена от Министерството на културата на Китайската народна република. Тя е едно от културните мероприятия, организирани от Посолство на КНР в България по случай 60-та годишнина от установяването на дипломатическите отношения между Китай и България."

Другата изложба бе "Родопска сватба" и е гостуваща на Етнографския музей в Пазарджик. Да, точно така. В София гледам изложба на пазарджишкия музей. Съчетанието на двете изложби не е съвсем подходящо, защото докато гледаш костюмите от сватбите слешаш китайска музика :). Ето и повече информация за самата изложба:

"Изложбата "Родопска сватба" гостува в София

Изложбата „Родопска сватба” е посветена на най-важното събитие в човешкия жизнен цикъл – създаването на семейство и бъдещо потомство. Тя е подредена с оригинални вещи от фонда на Регионален исторически музей – Пазарджик, които впечатляват с богатството, разнообразието и красотата си. Експозицията ни връща в света на отминалото време на населението в част от Западните Родопи, които обхващат районите около градовете Велинград, Ракитово, Костандово, Пещера, Брацигово, Сърница и Батак.Богатата сватбена обредност на родопското населние, което е с християнско и мюсюлманско вероизповедание, следва структурата на общобългарската сватба и съдържа: годежът като първа стъпка към събирането на младите; приготовленията в седмицата преди сватбата; обичаите и обредите в дома на булката и посрещането й в къщата на младоженеца; първата брачна нощ, последвана от пъстро (шарено) хоро и „блага ракия”; обредното въвеждане в домакинския труд на новото семейство.
Интересни моменти в изложбата са непоказаните досега обичаи, практикувани от мюсюлманското население: „писване на никях” – даване съгласие пред ходжата и свидетели; „къносване” на булката вечерта преди сватбата; „тельосване на гелината”.

Уникалността на представената сватба, отразена в изложбата, се съдържа в нейните конкретни прояви, изразени в специфични обреди и обичаи, някои от които са съхранени до наши дни, в хубостта и многообразието на тъканите и плетивата, в които се оглежда красотата на Родопа планина."

В яслата на дъщеря ми пък видях постер за изложба в старата Водна кула в Лозенец. Не знаех, че има такава кула, но ми се стори интересно и ето какво открих:
"Едно от прелестните кътчета в София – Водната кула в район "Лозенец" – ще събере на 19 ноември творци и граждани, които ще отбележат 80-тата годишнина от изграждането й. Кулата ще отвори врати за един ден, в който ще може да я разгледате отвътре, а също така да се полюбувате на гледката от балкона, както се е случвало едно време.


Проектирана от австрийски архитект, изградена според френската школа за строеж на водонапорни кули, кулата се отличава със своята оригинална конструкция и се превръща в една от автентичните забележителности на район "Лозенец”.

Нуждата от нея е възникнала съвсем естествено – да гарантира водоподаването към високите по тогавашните стандарти дву- и триетажни сгради, разположени на еднаква или по-голяма височина от главния резервоар "Лозенец", намиращ се източно от Семинарията. Освен красиво осветено, архитектът е предвидил съоръжението да бъде използвано и за наблюдателна точка, където софиянци са имали възможност да се насладят на гледката към центъра на града и Витоша.

Макар че от десетилетия не се използва по предназначение, Водната кула все по-често е средище за култура и контакти. Изоставена, запустяла, но много красива, благодарение на усилията на район "Лозенец” и гражданската инициатива, стартирала преди три години с проектите на сдружение "ИМЕ”, Водната кула всяка година се почиства и от занемарена площ се превръща в място за срещи на креативни хора и прояви на съвременното независимо изкуство и култура.

След 80 години Водната кула се събужда за живот и отваря врати. Фондация "Щедро сърце” с подкрепата на Столична община и район "Лозенец” канят столичани да отпразнуват годишнината. От 11 ч. в четвъртък се открива изложбата на Цветелина Ангелова "Водната кула в снимки", в 16 ч. ще има спектакъл на театрална формация "Таласъмче”, след което са прожекции на филмите "Синята брада” и "Градски ангели хранители”, съобщиха от районното кметство.

В 17 ч. кметът на район "Лозенец” Прошко Прошков организира дискусия за бъдещето на Водната кула. Денят съвпада и с втората годишнина от началото на мандата на кмета Прошко Прошков, който и този път ще отчете дейността си пред гражданите, но в по-неформална атмосфера."

Като за накрая оставих още нещо. В Софийската градска галерия ще гостуват творби на известния почетен гражданин на Пазарджик и велик скулптор Величко Минеков.

"На 19 ноември от 18 часа СГХГ открива ретроспективна изложба на Величко Минеков. Изложбата позволява да се проследи развитието на един творец, утвърждаването на неговия метод и обогатяването на стила му. Началото на този път е преди шест десетилетия. И е начало, носещо в себе си категоричната заявка за нещо ново и потенциала за продължително и качествено присъствие в полето на съвременното изкуство в България.

Величко Минеков има уникалния шанс да общува с трима колоси на българската пластика - Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев. Влиянията от големите майстори на скулптурното изкуство в България поставят основите на неговите разсъждения за предстоящото пътуване в страната на изкуството. Още първите работи „Почивка" (1957), „Жажда" (1958), „Майчинство" (1958) и „Фила" (1959) доказват стремежа на младия художник да трансформира натурата, за да премахне случайното, ненужното, да подчертае важното и устойчивото в пресъздавания обект и така да достигне до усещането за монументалност на формата и символно насищане на образа.

Сякаш като потвърждение на житейската истина, че трудностите сломяват слабите, но правят силните още по-силни, през 1969 г. идва моментът на идеологически подплатената атака срещу произведения, без които трудно бихме си представили както творчеството на Величко Минеков, така и естествения и необходим процес на обогатяване на българската скулптура. По същество това е атака срещу смелостта на твореца да пренебрегне баналната образност и да потърси в своите „Икар", „Разстрел", „Движение" компоненти, от които да състави нова структура на скулптурното произведение. Въпреки това и в следващите пластики на Величко Минеков продължават да бъдат задължителни принципите на изразителност, пластичност и динамизъм, обединени от вярата в неотменимото право на твореца да се противопоставя на каноните.

Следващите десетилетия са изпълнени с мигове или месеци пожертвани в търсене на пътища, в преодоляване на трудности, в развиване на качества, в откриване на тайни, в увеличаване на познанието за своята и на другите същност. В следствие на това се раждат творби като „Очакване" (1967) и „Нестинарка" (1973), „Орфей" (1969), „Ръченица" (1970), „Родина" (1972) и „Земята и човекът" (1977), съчетаващи искреност и воля. С изградените монументи скулпторът знаци, бележещи едновременно драмата и героизма на събитията от миналото и размислите и оценката на настоящето. Така са създадени ансамбълът „Сердика" (София, 1977) релефите „Конница" и „Клетва" (Панагюрище, 1978) или паметниците „Спартак" (Сандански, 1979), „Хан Аспарух" (Добрич, 1981) и „Съединението" (Пловдив, 1985). Творбите от последните 20 години имат своя различна характеристика, следствие от натрупваната мъдрост и опознаването на изразителната скулптурната форма и преди всичко - следствие от изявеното присъствие на личността на твореца.
Експозицията „Величко Минеков" представя повече от 50 произведения на скулптора, собственост на СГХГ, НХГ, ХГ „Станислав Доспевски", Пазарджик и частни колекции, авторски рисунки и документални фотографии.

Величко Минеков е роден през 1928 г. в с. Мало Конаре, Пазарджишко.
1947 - Постъпва в ателието на Андрей Николов.
1948 - Постъпва в Художествената академия в София. Учи при проф. Марко Марков.
1954 - Завършва „Скулптура" в Художествената академия при проф. Любомир Далчев.
1959 - Член на Есенния салон в Париж.
1964 - След конкурс е назначен за преподавател по скулптура в Художествената академия в София.
1967 - Доцент по скулптура в Художествената академия, София.
1973 - Избран на Заместник председател на Съюза на българските художници.
1975 - Професор по скулптура в Художествената академия, София.
1975-1978 - Член на Държавната комисия по монументална пластика.
1976-1984 - Ректор на Художествената академия, София.
1981-1989 - Народен представител.
1982 - Учредител и член на Управителния съвет на Международна фондация „Св. св. Кирил и Методий".
1994-2003 - Професор по скулптура във Великотърновския университет.
2001-2004 - Член на Висшата атестационна комисия.

Участва във всички Общи художествени изложби в страната и в много международни изложби в Москва, Париж, Будапеща, Венеция и др. Негови творби са собственост на колекциите на Националната художествена галерия в София, Софийска градска художествена галерия, художествените галерии в Пазарджик, Варна, Враца, Пловдив, Стара Загора, Русе и др., както и в галерии и частни колекции в Италия, Германия, Русия, САЩ, Белгия, Египет, Иран и др.
Лауреат на VІ Световен младежки фестивал, Москва (1956), носител на първа награда на ОХИ 1957 г. за композицията „Почивка", на първа награда на ОХИ 1958 г. за композициите „Майка" и „Жажда", награда „Иван Лазаров" за монументална скулптура (1969 и 1985), награда на Съюза на архитектите в България (1980), награда за цялостно творчество на Съюза на българските художници (1998). Удостоен със званията Заслужил художник (1971), Народен художник (1976) и Доктор хонорис кауза на Националната художествена академия (2006). Носител на ордена „Стара планина" І степен (2006)."

Източници на статиите са:

http://www.cross-bg.net/ ; http://mediapool.bg/; http://oikumen.info/; http://dnevnik.bg/; http://oikumen.blogspot.com/