петък, 26 февруари 2010 г.

Ваканция

За 27 път и утре на 27 февруари се закрива туристическото изложение Ваканция в София. За тези 27 борси (27 е и моята рожденна дата), аз съм присъствал на 13 от тях и съм проследил как са се развили нещата във времето. Но какви са моите впечатления от тази борса.

По-малко са хотелите със собствени щандове, повече са агенциите и чуждестранните изложители, а рекламните материали на места бяха оскъдни. Страхотно ме впечатли щанда на България с различните региони. Доста професионална работа по оформление, дизайн и място. Може би за сметка на това отделните общини този път бяха по-разпокъсани, а не събрани на едно място като на миналата борса. Община Банско имаше уникален щанд.

Доста от изложителите бяха потърсили любопитни начини за презентирането си. Общият брой на участниците е 347 от България и още 20 страни, от които Гърция имаше сериозно присъствие с увеличена рекламна площ и материали на български, а видях и Австрия, която мисля се представя за първи път тук. Може и да греша. Като цяло за първия ден обиколих и събрах нужните и интересни за мен неща, а през втория имах няколко срещи и присъствах на една презентация. Видях доста колеги, приятели и познати и като цяло мнението ми е положително.

Утрешният ден като последен обикновено е по-слаб и повечето щандове се опразват още до обяд, въпреки че по програма са до 18:00. За тези, които не са имали възможност да отидат заради работното време, може да го направят утре но не по-късно от 11:00.
Приятно борсуване!

Ето и малко статистика от прес-съобщението на организаторите:


- Изложители - общо 347, български – 284, чуждестранни – 63
Български – 82%
Чуждестранни – 18%
- Нови изложители – български – 65, чуждестранни – 14
- Застроена площ – 2600 кв.м
Български фирми – 1870 кв.м. ~ 71%
Чуждестранни – 750 кв.м ~ 29%

ПРОФИЛ НА УЧАСТНИЦИТЕ:
- Туроператори и туристически агенции – 40%
- Хотели и спа хотели – 28%
- Общини исдружения – 11%
- Ваканционни клубове и курорти – 8%
- Национални туристически организации,асоциации – 8%
- Хотелско и спа оборудване – 1%
- Медии – 1%
- Други /винарски изби, музеи, софтуерни, дистрибуционни, недвижими имоти, транспортни и др./ 3%

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Реликви в Народното събрание

Днес за първи път влязох в Народното събрание на Република България. Поводът бе изложбата "Реликви на българската държавност", чието откриване се състоя днес от 11:00 часа. Аз бях там 20 минути по-рано. Още на входа имах проблем. Мерките за сигурност са наистина строги. Оказа се, че името ми липсва в списъка за гостите. Обадих се на куратора на изложбата, но и тя не видя името ми списъка. За щастие любезният господин на входа по една случайност видя, че има и друг списък, в който моите данни фигурираха. Бяха ми поискали ЕГН-то и трите имена още сутринта на предишния ден. Оставих си палтото на гардероба (метално номерче 111) и разгледах и заснех изложбата.

Тук е мястото да кажа, че аз бях там в качеството си на секретар на Българското хералдическо и вексилоложко общество, което е съорганизатор на проявата с предоставяне на стари гербове на България от различни гербовници от европейски библиотеки, издирени от членове на дружеството. Гербовете бяха изложени точно до гардероба и доста от хората се заглеждаха по тях. В различни моменти се засякох със Станишев, Курумбашев, Пантев, Димитров и други депутати, които не бях виждал лице в лице. Успях да зърна и самото заседание при излизане на депутат от страничната врата. Изложбата бе главно в източното крило на сградата в коридора. От другата страна кипеше работа. Журналисти следяха какво става в залата на плазмен телевизор и пишеха статии в своите лаптопи. Явно попаднах там в доста оживен ден.

Самото откриване закъсня с 15 минути и продължи също толкова. Закъсня и Божидар Димитров.Изказвания имаха само председателят на парламента г-жа Цецка Цачева и новият и.д. директор на НИМ г-жа Кьосева. Нито един от тях не спомена БХВО, а името на нашата организация липсваше и в прессъобщението на Народното събрание.То присъстваше на последно място в плакатите и в текста на български и английски. Явно още доста трябва да работим, за да ни познават като организация в публичното пространство.

След официалната част се запознах лично с г-жа Цачева, която сподели, че хералдиката е доста сложна наука за нея, а също така и с заместник министъра на културата Тодор Чобанов, който се оказа мой набор. Запознах се и с представители на различни институции, партньори в изложбата и разменихме няколко думи за нуждата от хералдическа власт в България. Всичко продължи точно час, а медиите не му обърнаха толкова голямо внимание, защото в самата зала в този ден са се случвали доста неща.

Всеки, който иска да види изложбата, може да го направи на 16 април 2010, когато ще има Ден на отворените врати по случай Деня на Конституцията. Хареса ми интериора на сградата, а също така и атмосферата в кулоарите и най-вече изложбата. Аз уважавам институциите, а Народното събрание е една от тях, които са се превърнали в символи на българската държавност, което е и името на друга изложба,посветена на 100 годишнината от Независимостта на България, в която нашето дружество също бе сред организаторите, а аз присъствах на откриването и в София след като вече беше във Велико Търново.Ето и повече информация за настоящата изложба и самите експонати от пресслужбата на парламента:

"Пръстени-печати на български владетели, монети от Втората българска държава и лични вещи на княз Александър Първи, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, на царете Фердинанд и Борис Трети представя уникалната експозиция „Реликви на българската държавност”, която гостува на Народното събрание.

Изложбата проследява върховите моменти в българската история - от създаването на Велика България през 7 век до края на Втората световна война, каза председателят на парламента Цецка Цачева при откриването на експозицията на 24 февруари 2010 г. в Народното събрание. Тя отбеляза, че са представени над 180 експоната - предмети, документи, снимки от българските музеи, които имат стойността на културни ценности.

Председателят на парламента посочи, че днешната експозиция е уникална с това, че на едно място и за пръв път са събрани толкова много и различни по характер исторически ценности, които са знаците на държавността на България, политически легитимирали нашата държава пред света през вековете. Цецка Цачева съобщи, че с тези безценни експонати гражданите ще могат да се запознаят в рамките на отворени врати на парламента по повод Деня на Конституцията – 16 април.

Стомна от съкровището, намерено при Наги Сент Миклош, и предмети от съкровището, открито при Малая Перешчепина, които се смята, че са свързани с хан Кубрат, са включени в експозицията. Копие на дарствена грамота на цар Иван Александър, копия на Калоянов пръстен печат и на монета на цар Иван-Асен Втори, също могат да бъдат видяни.

Експозицията представя и български гербове от европейски гербовници, препис на „История славянобългарска”, направена от даскал Тодор Пирдопски, оръжия от Априлското въстание, Браилското знаме – прототип на българския национален флаг. Тронът и личната сабя на цар Фердинанд, пелерина и жезъл на цар Борис Трети, държавният печат и гербът на Княжество България, Манифестът за обявяване на Независимостта на България, също са изложени в парламента.

Изложбата, организирана от Народното събрание, Министерството на културата, Националния исторически музей и Националния археологически институт с музей при БАН и БХВО, включва и предмети, предоставени от регионални музеи. Тя ще гостува в парламента до края на юни."

Ето и още малко за самата сграда:

"Сградата, в която заседава Четиридесет и първото Народно събрание, има историческо значение и е обявена за паметник на културата. Тя е построена през 1884 - 1886 г. по проект на арх. Константин Йованович - виенски и швейцарски възпитаник, автор и на проекта на Сръбската скупщина (1891 - 1892 г.). Сградата е изградена в неоренесансов стил, като вътрешно е преустройвана многократно, но основният й изглед е запазен. От 1991 година Народното събрание разполага с още една сграда - това е сградата на площад "Княз Александър I" 1."

вторник, 23 февруари 2010 г.

Хапче за глава

Най-ужасното ми проклятие се нарича главоболие и за да бъда по-точен мигрена. За първи път тя се появи още в гимназията и така ме поваля, че не мога да правя нищо полезно. Оказа се, че е наследствена и майка ми и баща ми също страдат от нея. Болят ме очите, светлината ме дразни и искам да остана сам в тъмна стая и завит през глава без да чувам или виждам който и каквото и да е. Хубавото е, че се случва рядко (имам предвид мигренозния пристъп), който е на 3 или 6 месеца.

През останалото време също страдам от главоболие, но то лесно се решава с Беналгин. Бях решил да не рекламирам каквото и да е било в личния си блог, но това хапче за глава има чудотворно действие спрямо моето главоболие. До 5-10 минути след като съм го изпил и главата ми минава. При по-тежки случаи пия по две или хрускам хапчето вместо да го преглъщам с вода. Имам по един блистър в офиса, колата и вкъщи.

Не обичам да пия лекарства и честно казано рядко ми се налага, но беналгинът е част от моето ежедневие. Той е моят лечител. Преди не беше толкова популярен и моите познати и приятели се чудеха защо не пия аналгин или друго хапче за глава. За жалост те не са толкова ефективни за мен като беналгина, а може и да съм се пристрастил към него :)

Познавам жена, която никога не е страдала от главоболие и не можех да и обясня с думи какво точно представлява. Мисля си, че тя е голяма късметлийка. Сещам се поне за няколко песни по този повод, а именно тази на Камен Кацата и на P.I.F. В гимнацията имахме рок група "Респект" и едно от песните също беше със заглавие: "Боли ме главата", но изъпленнието и беше доста кратко, такова каквото би трябвало да бъде всяко главоболие. Добре, че има беналгин.

Поводът да се сетя за него са две нови реклами за него, които вървят по телевизията. За жалост не успях да ги намеря в нета, но на едната се блъскат овни (дъщеря ми постоянно ме пита, защо се блъскат нарочно тези елени :) ), а на другата в лаборатория тестват две глави със стрес, семейни проблеми, простуда, шум и какво ли още не. Тази с овните ми харесва повече, но аз изнамерих една по-стара с тримата глупаци на Доньо Донев и затова я пускам тук и ви пожелавам по-рядко да ви боли глава.

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Присъда: Непушач

Много често хората искат да разберат колко толерантен е българина. Най-често неговата толерантност се измерва от отношението му към чужденци, различни етноси, различни полове, различни интереси, но не зная, дали някой се е сетил да направи анкета за поносимостта на българина към непушачите. За мен тя клони към нула. Тук е момента да споделя, че не пуша, не съм пушил и не смятам да пуша цигари. За мен това е отрова. Много рядко може да срещнеш пушач, който би се съобразил с непушач и да го попита "Имате ли нещо против да запаля?". Да, имам много против. Ако тровиш себе се, поне недей да тровиш и мен. Активните и пасивните пушачи се разболяват от рак. Някои умират от рак. Аз не искам да свърша така.

Точно на днешната дата се навършват две години откакто мой добър приятел не пуши. Запомнил е и точния час: 18:25. Странното в случая е, че той не пушеше в ученическите и студентските години, а ги захапа сериозно чак, когато започна работа. Помня как мои съченици се криеха в храстите да пушат и го смятаха за модерно и престижно. Аз не смятах така. В университета между лекциите също доста колеги пушеха. Аз не бях от тях. В казармата един ефрейтор от Котел се опита да ме накара да пропуша, но не успя. Когато имаше почивка, той казваше почивка за цигара. И тъй като аз не пушех, нямах право на почивка, а бях наказван с лицеви опори или с допълнителна работа. Искаше да ме пречупи и да ме накара да пропуша. Стана му фикс идея. Е и той не успя. Все още съм непушач. Може това да се дължи на факта, че моите родители не пушат, а само единият ми дядо пушеше, но имаше астма и в последните му години му бяха забранили цигарите. Той ми казваше: "Александре, от цигарите по-голяма отрова няма!" Помня неговите думи. Зная, че като е срещнала баща ми, майка ми е запалила цигара в компания. Тогава той е казал: "Избирай, или мен, или цигарите." Тя е избрала него и не е сгрешила. Споделям тези неща, за да мога да изясня и на себе си, защо моята присъда е непушач.

Радвах се, когато в заведенията и ресторантите направиха сектори за пушачи и непушачи, въпреки че то бе доста условно. Ще дам и пример. Ако масата е за непушач и има такава табела, но няма други места в кафето, табелата се маха, слага се пепелник и става за пушач. Други места са направили първия си етаж за пушачи, а втория за непушачи. Познайте какво става: целият дим се качва горе при непушачите. Трябва да призная, че има ресторанти и барове, които са инвестирали доста в добри системи за аспирация и климатизация и там цигареният дим почти не се усеща. Трудно е един пушач да се съобрази с непушач. За него винаги непушачът трябва да отстъпи, да си стои вкъщи - къде е тръгнал по заведения? Най мразя да ям и да вдишвам цигарен дим. По отвратилно нещо не мога да си представя. Да помислим и в друг аспект: децата. Защо да няма места, където спокойно може да заведеш детето си без да се притесняваш, че ще се задуши от цигарен дим. Да не говоря, че след половин час в питейно заведение, дрехите ми смърдят на цигарен дим и трябва да се проветряват цяла нощ или да се изперат.

Друг довод е, че ще попречи на туризма, но защо това не се случи в Италия и други по-посещавани от нашата страни, а хората се научиха да излизат извън заведението и там да запалят цигара. Познавам доста пушачи и смятам, че всеки сам има право на избор, дали да пуши или не, но не мога да се съглася с дискриминацията към непушачите в заведенията. Най-глупав е обаче мотива, че то така или иначе никой не спазвал закона и затова да не го приемат. Предлагам тогава да отменят и закона за движението по пътищата както пише един приятел. Така ли иначе малко го спазват...

сряда, 17 февруари 2010 г.

Из България

Имали ли сте чувството, че някои книги сами ви откриват. Така се случи и с тази при мен. Аз колекционирам всякакви пътеводители и карти за България и краеведческа литература за региони, общини, области и населени места. В случая става дума за много качествено изследване за интересни места в България, разпределени по категории. Книгата е издадена през 1946 и това е прави много ценна, защото все още няма прехвалени социалистически слова, с които изобилстват пътеводителите от 70-те и 80-те. Има само факти и забележителности и много точна информация. Автори са роденият в Панагюрище Павел Делирадев, който е един от дейните хора за туризма в България. Той е бил инициатор за първото масово изкачване на връх Мусала през 1923 година, а също така е първият човек, който изминава през 1933 година маршрута Ком - Емине, който днес е вече част от европейските туристически маршрути. Негов съавтор е Иван Велков, който е археолог и директор на Националния Археологически музей в София от 1938 до 1944 година. Техният труд е много добра основа за всички бъдещи пътеводители за нашата страна, а вътре могат да се открият и дестинации, които често са били пропускани в много издания след тях. Корицата на книгата също представлява интерес, защото на нея са изобразени планини, червено ярко слънце и жп линия, която води към тунел. Да не забравяме, че по това време влакът е бил най-добрия приятел на пътешественика. Самото заглавие "Из България" също е направено така, че "Б" то е разтеглено като път, който ни води нанякъде. Самата книга се е продавала подвързана или неподвързана и съответно има разлика и в цената. Тази, която си купих е с две връвчици, което я прави още по-интересна за мен. Много ценна книга с много ценна информация. А вие пътувайте из България. Има какво да видите. Ето и една подходяща песен за пътуване :)

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Три (фо) нови празници

Българинът обича да празнува. А поводи има много. Празници също. Доста често чужденци са споделяли с мен, че ние имаме прекалено много празници. Вероятно това е така, въпреки че не съм правил задълбочено сравнение с останалите страни и техните празници. Тази година в едно се събраха три празника и то в неделя. Да беше поне понеделник, за да се почива, но и сега на някои хора сигурно ще им е трудно в понеделник да се адаптират. Но да започнем поред. Първият празник на 14 февруари е привнесения католически Свети Валентин. Много бързо той навлезе в нашия календар и влюбените си го харесаха, въпреки че не са католици и не знаят почти нищо за този светец. Хората с името Валентин пък се чудят кога да празнуват имения си ден; на 10 или на 14 февруари, а може и на двата. Картичките, които се пращат на този ден от 14 век насам, вероятно вече са само в електронен вариант предимно, а подаръците за любимите хора са задължителни за този ден. Вече от няколко години и хотелите предлагат оферти и пакети за този празник. Оказа се, че имало три светци с това име, а ето още нещо интересно от Уикипедия:
"Интересното е, че и свети Валентин и свети Трифон са живели почти по едно и също време. Свети Трифон и свети Валентин са били и лечители и двамата претърпяват мъченическа смърт. И двамата живеят около 255 година. Твърде е вероятно двамата светци да са една и съща личност." По същия начин може да приемем, че и Исус и Аллах също са една и съща личност. Имам чувството, че много хора почват да спекулират с различни теории, а вече написано в Интернет, то става истина. Опровергайте ме, ако можете. За първи път аз празнувах този празник през 1994 в Пазарджик. Но стига за Свети Валентин и да преминем плавно към нашенския си светия Трифон. Него съм сложил на снимка в началото. Така и не се разбра, коя е била тази жена, която го е зарязала на днешния ден :) Свети Трифон е мъченик, светец-лечител, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното. Едва на 17 години си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III. Наследникът на Гордиан обаче - Деций Траян, се оказва непримирим враг на християнското учение. Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да се отрече от вярата си и загива като мъченик. Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест. Именниците също имат избор да празнуват на 1 или 14 февруари Трифоновден. Оказа се, че не само Валентин и аз имаме по два именни дни. Трифон Зарезан е празник на лозаря и в много села хората отиват сред лозята да зарежат ритуално и да ги снимат от медии, а после да си хапнат и пийнат подобаващо. Лошо няма. Празник е. В град Ветрен пък празнуват Цар на виното, огньове и кукери. Отново три в едно.
Така стигнахме и до третия празник: Сирни Заговезни или Прошки. Това е празник, който си мени датите според Великден и тази година се падна с другите два, за да образуват три в едно. Иначе във Ветрен дол на този ден се правят оратници и се хамка бяла халва. После се иска прошка от родителите и кумовете. Тази година не успях да се видя лично нито с едните, нито с другите, а ги помолих за прошка по телефона. Използвам случая да помоля за прошка и всички мои познати, приятели, колеги и роднини за всичко, което съм направил или не съм направил с една хубава песен:

събота, 13 февруари 2010 г.

Влак без релси

Винаги съм се увличал от железниците още от малък, а и в университета ми се наложи да уча доста за този вид транспорт, но днес ми попадна страхотна снимка, която реших да споделя с вас. Тя е от 1 август 1926 година, когато е била открита теснолинейната жп линия от Септември до Велинград (тогава Сараньово-Чепино) и това е влакчето на спирка Варвара (по-късно става гара)на този тържествен ден. Това е било голяма събитие тогава и не може да се сравни с днешните рязания на ленти по повод и без повод. Много интересна статия за този маршрут има тук, а първоначално тя е била планирана да стига до Неврокоп и да има разклонения за Батак и Пазарджик. Второто се е осъществило, но за жалост през 2003 година то е закрито, а с него и спирките във Ветерн дол и Ляхово, а за първото има хубава инициатива тук. Във Ветрен дол линиите и събщенията бяха прибрани навреме и сега стоят огромни купчини с чакъл, които само напомнят, че тук някога е минавал влак. А през годините доста хора го ползваха като най-сигурен транспорт до Пазарджик и отиваха на работа или на училище с него. В момента Септември - Добринище е единствената действаща теснолинейка в България, а се използва и за туризъм, когато предимно чужденци си плащат, за да пътуват с ретро влакче из Родопите. Доста информация има тук, а може да посетите и интересен форум на тема Български железници. Сайтът на БДЖ също има историческа част, онлайн музей и фотоалбум. Но ако нямате време да посетите всичките по-горни връзки ще напиша някои важни неща от тях тук. В България през годините е имало четири вида междурелсие: 1435 мм (такова е на метрото), 1007 мм, което ползват трамваите в София (без номера 20 и 22, които са на 1435 мм), 760 мм, познато още като босненско, но е било въведено от австро-унгарците. С последното междурелсие в България е имало само две линии: Червен бряг - Оряхово и Септември - Добринище с разклонение от Варвара до Пазарджик. Първата и разклонението на втората вече не са в ескплоатация, така че остава само маршрута Септември-Добринище като единствената теснолинейка в България. Имало е и още едни най-малки междурелсия в България от 600 мм и те са били въведени от немците за военно-снабдителни нужди през войните, а и за дърва също. Някои от тях са Ахтопол - Бродилово-Кости; Каспичан - Нови пазар - Каолиново с клон до Тодор Икономово; Кочериново - Рилски манастир; Бургас - Поморие и други. В случая обаче става въпрос за свърващата два града теснолинейка, позната още като каубойски ескспрес :)
Теснолинейката Сарамбей - Лъджене (Септември - Велинград е първият участък от проектираната през 20-те години на миналия век жп линия до Неврокоп (дн. Гоце Делчев). След гара Лъджене линията, а също и връзката Варвара - Пазарджик, са изградени и пуснати в експлоатация, както следва: Лъджене - Чепино баня (Велинград - Велинград-юг) на 1 юли 1927, Варвара - Пазарджик на 27 октомври 1928, Чепино баня - Якоруда на 12 декември 1937, Якоруда - Белица на 30 юли 1939, Белица - Банско на 3 март 1943, Банско - Добринище на 9 декември 1945. По трасето си линията пресича на три пъти река Чепинска (в миналото Елидере) с железни мостове и преминава през 10 тунела с обща дължина 380 м. Тази 125-километрова линия започва от Горнотракийската низина, преминава през западните Родопи и Аврамовата седловина (разделяща Рила и Родопите) и най-висока гара на Балканския полуостров на кота 1267+40 метра надморска височина и достига Разложкото поле в подножието на Пирин. Времетраенето на пътуването е между 4 часа и 44 минути и 5 часа и 20 минути, но е много живописно, особено през пролетта. Горещо препоръчвам на онези, които не са се качвали, да го направят със зареден с батерии фотопарат, храна и вода и нещо за четене ( за тунелите) :) В дух с този пост ще ви пусна една любима моя песен на любима група, като и името на групата и името на песента са свързани с железниците и докато я слушате може да се опитате да се представите колко трудно е било на работниците от 1921 до 1926 да прекарат железния път през това трудно трасе. А аз утре ще хвана влака и ще се насладя на едно хубаво пътуване. Приятен път!

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

На баба


Улисани в ежедневието често забравяме дати, рожденни, именни дни и годишнини. Ако ги нямаше напомнянията във фейсбук, кю, скайп, аутлук и другите програми за комуникация и поща, може би щяхме да пропускаме куп важни за любими хора и приятели дати. Днешният случай е по-различен.


 На 11 февруари преди четвърт век почина баба ми ( майката на моя баща). Аз бях на 7 години, но пазя някои отчетливи спомени от този ден. Това бе моя първи сблъсък със смъртта. Помня, че тя беше в едната стая, а аз не можех да проумея, защо лежи и не става. За самото погребение ни изпратиха със сестра ми при другата ми баба и дядо. Същият ден е имало снежна виелица, която е затрупала пътя и си спомням, че късно вечер се прибирахме с москвича и едва не заседнахме в преспите. Път от 3-4 километра ни отне над час с борба със стихията. Сякаш и природата не искаше да се примири със смъртта на баба ми Екатерина. Тя бе силна и корава жена и нищо не и се опираше. Чувал съм, че като бебе ме е хващала през кръста с една ръка и така ме е разнасяла. Силна хватка на преживяла доста жена. 

Нейният род Мачкордови е дошъл от Гръцка Македония, където са имали няколко магазина, три къщи и много декари земя. Тя е родена там през 1907. За жалост в онези смутни времена (1913 година) те са били принудени да оставят всичко и да бягат по един планински път до Неврокоп (днешен Гоце Делчев), където останали 5 години до и живяли в къща в близост до околийското управление, където всяка нощ чували изтезанията и виковете на пленниците. Отново в такава къща се озовали, когато са отишли в Пазарджик и същият сценарий се повторил. След като работата в града намаляла, те решили да се преселят на село и така открили Ветрен дол, което тогава още носело името Ели дере (1926). Селото, от където идвали се наричало Егри дере и отново е било в подножието на планина (там Змийница, а тук Родопите). Тази прилика ги накарала да го изберат за свой дом. 

През 1929 година се жени за дядо ми. От леля ми и баща ми зная, че баба ми се е обличала по градски и е ходила да търгува с плодове и зеленчуци на пазара във Велинград, до където е стигала с влака. Постоянно е разказвала за дядо си чорбаджи Паско (Спас) и за баща си чорбаджи Георги. Наскоро открих че родът им се е преселил преди 218 години от Ресилово (днес Харитомени) в Криводол (по турски Егри дере и днес Калитея) в Драмско. 

От детските ми спомени ми е останало, че тя ми скри индианците, с които обичах да си играя, и дълго време като дете съжалявах, че я няма, за да ми каже къде са. През годините открихме два-три индианеца, но те бяха поне 20 и досега това си остава загадка за мен. Такава ще остане и баба Ката, която познавах само 7 години и която ни напусна точно преди 25 години. А денят днес бе топъл и спокоен...

сряда, 10 февруари 2010 г.

I seek you (ICQ) 7 серия


Започнах да търся откога ползвам ICQ, но спомените ми стигнаха до 1999-2000 година. Регистрирах първия си акаунт със същото име, с което влизах в чата на Гювеч, но след време забравих и загубих паролата и се наложи да регистрирам настоящия си ICQ номер и вече не мога да се хваля, че номерът ми се състои само от 5 цифри. Това беше доста модерно преди няколко години. Самото име е омофон ( дума, която се произнася по един и същ начин с друга дума, но има различен правопис, значение или произход) и е всъщност I Seek You (Аз търся теб!). Неговият звук (о-ооо-оо) стана също доста популярен през годините, но днес поне аз си изключвам звуците на тези програми. Оказа се, че ICQ съществува от 1996, но бързо печели популярност и днес вече има над 100 милиона потребители. Много съм доволен, че в България abv.bg започнаха да го предлагат, защото от него си проверявах пощата директно. Харесвам подсещанията за рожден ден и показването на кой контакт е онлайн, а не одобрявам разните игри, руските spamer-и и рекламите. Доста хора ползват кю през miranda или qip. Преброих контактите си и се оказаха точно 222. В последните 3-4 години обаче skype напълно измести кю-то заради разговорите и по-лесното пращане на файлове, и от всичките ми тези контакти едва ли има повече от 42, които са онлайн и си пишем. Голяма част от тях са от работата, защото още от началото бяхме насърчени да го ползваме като комуникация помежду си, което отчитам като голям плюс. При банките знам, че е забранено. Преди няколко дни си свалих последната версия ICQ 7, което е пуснато официално на 18 януари тази година. Новостите са наличието на информационен канал, където можеш да импортнеш (чудесна българска дума) контактите си с twitter, facebook и други. Винаги съм харесвал новите версии (с изключение на Windows) и си ги инсталирам, за да мога да ползвам новите екстри. В този случай съм много доволен от новото кю. Преди си спомням най-ясно версиите ICQ Light и преди това ICQ Pro 2003b. Другите някак си минаха покрай мен, като имаше и една с нови скинове, която не ми допадна. Изчерпателна информация за историята и развитието на ICQ има в Уикипедия. Доста интересни неща може да научите там, а за тези които, искат да ми пишат, моето кю е с номер 272-897-871.

вторник, 9 февруари 2010 г.

Вратарят

Във футбола вратарите са често пренебрегвани. Повече любители на този спорт харесват нападателите и точно тези от тях, които бележат много и красиви голове. Вратарският пост обаче има ключова роля в тази игра и не е без значение кой застава под рамката. В случая става въпрос за човека от снимката. Това е Димитър Феодоров Марков от Ветрен дол. Той е бил вратар на футболния отбор на селото, който тогава е носел името Спортист. Чувал съм, че е пазил добре и още оттогава датира традицията да не се допускат голове във Ветрен дол и да няма равни и загуби, а предимно победи. Явно е бил истински страж на вратата на своя тим. За жалост той загива при инцидент с взривни вещества при строежа на язовир "Копринка" край Казанлък на 24 юли 1948 година. По-късно този язовир е наречен "Георги Димитров", а през 90-те е върнато старото му име Копринка. Именно в този язовир се намира и градът на траките "Севтополис", който сега е под вода и се търсят средства за неговото показване чрез създаване на изкуствен остров. Това име носи и стадиона в град Казанлък. Тъй като Димитър Марков е работил и на прохода на Републиката, известен като Хаинбоаз, досега битуваше и версията, че именно там той е намерил смъртта си, но надписът на гърба на тази снимка казва язовир "Копринка". В знак на признателност към своя вратар играчите на Спортист (Ветрен дол) сменят името на клуба на "Димитър Марков" и така кръщават и игрището, построено същата година в местността "Кутела". Това име живее до 1957 година, когато клубът се сдобива със сегашното си име Зенит, а негов кръстник е друг Димитър ( Благов Спасов - Йозо), който дълги години играе в клуба. След смъртта му преди няколко години стадионът в селото вече носи негово име. Впечатлява ме признателността и към двамата играчи, но Димитър Марков е вложил доброволен труд за своята родина и е загинал там, изграждайки нещо ново без значение дали язовир или път. Днес е вече малко позабравен, но ще се постарая поне да живее в историята на футболния тим Зенит (Ветрен дол) на сайта vetrendol.com. А кой би искал да живее вечно?

понеделник, 8 февруари 2010 г.

For the special people today with love

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Семейни снимки


Случайно открих тази снимка и трудно намерих място, където да я сканирам, защото е А3 формат, но целият труд си заслужаваше. Това е снимка на семейство Алексиеви от 1936 година. 74 години са минали оттогава. 


На снимката са отляво надясно: чичо ми Тодор Алексиев, който почина преди години в София, но винаги е бил много всеотдаен и много ме обичаше. Когато са ме питали като малък, когато порасна, на кой искам да приличам, винаги казвах на чичо Тошо, защото е много работен. И наистина той ставаше винаги в ранни зори. Не обичаше да спи до късно. Винаги бе готов да изрови и земята, за да свърши услуга на роднина или близък човек. Беше много добър и умен, а е бил и съученик с писателя Димитър Димов. По-голямата част от живота си той беше в София в къща на Сточна гара и хиляди пъти ме е приютявал там. На тази снимка той е дете, но си личи благия му поглед и това, че е послушен и е сложил едната си ръка на рамото на баба ми. Има и хубава фуражка. 

Баба ми Ката (както и казваха всички, а истинското и име е Екатерина) е седнала и в скута си държи друг мой чичо, Митко, който на тази снимка е на една година. Той рядко говори, но като го направи, казва много ценни фрази. Има чувство за хумор. Миналата неделя го попитах как е, а той ми отвърна, че е добре, защото ако каже, че не е, ще трябва да дава много обяснения. Такъв е моя чичо Митко, който се е сгушил в скута на майка си на тази снимка. 

В средата, цялата в бяло, е моята леля, която живее във Велинград. Тя е най-голяма от всички и не случайно и на снимката и е отредено централно място. Преди години тя е работила на рецепция в "Двореца", което я прави близка до моята професия, а винаги, когато ходя до Велинград, отивам да я видя. Така направих и тази събота. Разговорът с нея върви леко и приятно. Тя помни доста от историята на нашия род. Всичките и 4 братя винаги са споделяли с нея и са се съветвали през годините и това не е случайно. Тя се казва Мария. 

До нея е дядо Кольо (Никола Алексиев) и това е дядо ми, който не не съм виждал и не помня, защото той е починал през 1976 година, а аз съм се родил през 1977. Изглежда ми сериозен достолепен мъж, а никога не съм чул лоша дума за него. За кратко е бил кмет, а любопитен факт е, че се е родил във воденица. Обичал е да пътува. 

До него е чичо Гошо (Георги), който също бе свързан с Велинград, но докато леля ми живее в Лъджене, той беше в квартал Чепино. Говоря за него в минало време, защото и той не е между живите. Като дете е бил доста палав и именно затова дядо ми го държи с една ръка отзад, за да не мърда на снимката. Той беше много едър и висок мъж и вечно се смееше на висок глас. Знам, че е бил директор на банка ДСК във Велинград, а и от него пазя много хубави спомени. 

Често семейството се събираше по празници и братята играеха карти по цяла нощ и стаята се огласяше от техния смях. Бяха весели времена. Баща ми го няма на тази снимка, защото през 1936 той още не е бил роден. Появил се е на бял свят съвсем случайно 10 години по-късно, когато поради медицински причини, баба ми е трябвало да роди, за да се излекува. Така е и станало. Какви ли не превратности и съдби се решават от наглед случайни и непланирани действия. И ето ме мен внукът и племенникът, който се опитва да запази спомените за своя род. Цели 74 години по-късно...

вторник, 2 февруари 2010 г.

This train is my life

понеделник, 1 февруари 2010 г.

Краят на скорпионите

В унисон с лошите новини в края на януари, дойде и съобщението от официалния сайт на немската група The Scorpions. Първо пред феновете си те обявиха, че тази година е последна в тяхната кариера и след последния си албум и турнето през лятото, те спират да съществуват като група. Тяхното желание вероятно е продиктувано от факта, че искат да се оттеглят достойно от сцената подобаващо и да не правят завръщания. След 45 години и 22 албума те слагат край, края на скорпионите. Група, която е основана в Хановер, който също е близък до мен като град, от Рудолф и Майкъл Шенкер, а по-късно и от Клаус Майне, става уникална със своя неповторим стил. Тази група е дълбоко свързана с моите спомени от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, както и с моята зодия. Много от песните им са ми повлияли през годините, а именно техният концерт на стадион "Васил Левски" в София през 1993 години беше мой първи на любима чуждестранна група. Тогава се събраха над 25 000 души, а аз бях точно пред сцената и преживяването бе уникално за мен и моите приятели. След това са идвали още два пъти в България през 2005 и 2009 в Каварна, но на тези концерти не съм присъствал. Помня как се опитвахме да рисуваме тяхното лого на тетрадките си, а факта, че учехме немски, ни помагаше да четем повече за тях в списание "BRAVO". В началото на промените в България винаги звучеше техния "Вятър на промяната"/"Wind of change". Във връзка с моята професия и призвание култова си остава песента им "Holiday". Няма да ми стигне страницата да изброявам любимите ми техни песни и текстове, затова ще им благодаря за всичко през годините и ще пусна много любима песен, с коята искам да кажа, че още ги обичам :)