Денят, в който Майкъл Джексън умря!

Имаше една песен, в която се пееше: "The day,the music died...". Не мога да се сетя за по-добър паралел от този за шокиращата новина, която ме събуди в петък. Не можех да повярвам. Майкъл е от тези хора, за които си мислиш, че могат да живеят вечно. През месец март проверявах за билети за концерта му в Лондон, но бяха останали от най-скъпите и не можех да си ги позволя. Последното му турне бе предвидено да започне на 13 юли. Не мога да отрека, че той повлия доста на мен през ученическите ми години. Стаята им беше облепена с негови плакати, а създадох и негов фенклуб. Колко време се молих на художника от киното, за да получа плаката на филма "Лунен пътешественик". Запалих и сестра ми. Изучавахме песните му, клиповете му, музиката му и танците му. Научих се да правя прословутата лунна походка и повече от движенията му. Поставих на сцена Smooth criminal, което се оказа голям успех. Организацията ми костваше много, а след тази проява почнаха да ме наричат българския Майкъл Джексън. Купувах касета след касета с неговите изпълнения, а някои записвах от телевизора на касетофон (сега май никой не може да оцени трудностите, през които сме минавали тогава да чуем някой изпълнител по Ефир 2 и да го запишем с лошо качество). Майкъл бе част от моето детство. Никога не съм се интересувал от слуховете за него. За мен важна беше музиката, която прави, концертите, танците. А те бяха на ниво. Абсолютен перфекционист. Имам и книгата му и филма "Лунен пътешественик", а миналата година ми подариха и DVD с неговите хитове номер едно, с които си припомних детството. Една моя съученичка ми писа в петък за него. И тя не можеше да повярва. И двамата бяхме на мнение, че тук някъде свършва детството ни. Тук, когато нашите герои и идоли от него си отиват от този свят. За последно танцувах Майкъл Джексън на сватбата си, когато мой бивш съученик ме изненада с Billie Jean. Сега си пускам записа и ми е тъжно. Всъщност, сбърках. На същата песен танцувах и на коледното парти на фирмата. И в двата случая, всички бяха изненадани да ме видят, че знам стъпките на великия творец. Въпреки, че има голяма разлика от годините, когато бях слаб и го танцувах перфектно, все още не съм забравил нищо. И няма да го забравя. Забравя ли го, сякаш се сбогувам завинаги с детството. А Майкъл Джексън никога не забрави своето детство. Почивай в мир, приятелю! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

От един обикновен почитател...

Marillion бяха тук: Happiness is the road!

Още една моя мечта се сбъдна. Когато човек желае нещо много силно, то се сбъдва. Видях една от любимите си групи на живо в София. Предишната вечер гледах новините и като чух говорителката да казва: " И накрая една лоша новина за меломаните...", сърцето ми се преобърна. Представих си как завършва. Британската група Мерилиън отмени за втори път концерта си в София. За щастие ставаше въпрос за Depeche Mode (да ме прощават почитателите на тази група, но те все пак вече бяха идвали в България). Мерилиън идваха за първи път и това беше последния им концерт от турнето "Happiness is the Road". Билетите ги купих още в края на 2008 година и само очаквах да дойде 21 февруари. Прослушах всичко, що имам на тази група да се подготвя. Интресното е, че тези с Фиш са ми на касети, а тези със Стийв на дискове. За жалост този концерт бе отложен, като конкретни причини не бяха посочени. По мое мнение не са се били продали достатъчно билети, защото тази група е само за ценители и не е толкова комерсиална и позната на българската публика. Оказа се, че не само са се продали билети, а и те са били повече и затова концертът е преместен от зала "Универсиада" в "Зимния дворец на спорта" в Студентски град, където дойдоха между 3 и 4 000. Като правя сравнение с концерта на Ревю, Контрол и Хиподил, залата беше наполовина празна, но поне не беше така задимено и задушно. Подгряваща група нямаше, а и не си представям кой би могъл да подгрее Марилиън. Все пак за желеащите ще кажа, че има такава опция на сайта им и всеки може да им пише. Групата се издържа сама и затова не ползва голяма компания, а малката и независима Racket records, която продава чрез сайта им албумите на поносими цени. Доста от моите познати и приятели харесват само Мерилиън с Фиш, но аз съм един от малкото, които харесват групата и с Фиш и със Стивън Хогарт, или както той се нарича "H" (ейч). Та на този човек преди година му се е родил син,а точно два дни преди да дойде в Еългария, детето, Емил, е навършил годинка, а баща му идва за първи път в страна, която не познава да изнесе концерт в сърцето на студентския град, където аз прекарах 5 години от живота си и където гледах и Пейдж и Плант на живо. Преди концерта в залата видях Барманката. "Знаех си, че ще те видя тук. Бях сигурна.", каза тя, защото знаеше за моята страст към групата. Тя беше дошла с покана. Концертът започна точно в 20:20 часа, като залата притъмня, а на сцената пулсираха три червени сърца. Първата песен беше Splintering heart. Не можех да повярвам, че това се случва. Виждах групата, която толкова обичах на метри от себе си. Звученето беше на много по-добро ниво от предишния концерт и осветителите също си вършеха перфектно работата, като съчетаваха звук и светлина. С мен бяха и Австралийката и брат и, които също бяха големи фенове. Всичко в този живот се случва с причина. Нямаше как да се получи по-добре, да присъстваш на концерт с посветени в тайнството. А и това да се случи в малък отрязък от време, когато някой, който живее на хиляди километри оттук, си идва за няколко месеца и да е отложен концерта, за да може тя да го види. Странно е как "меланхолична група", както доста хора наричат Мерилиън, може да донесе толкова щастие в една вечер. Списъкът с песните беше специално избран за София (даже е бил поръчан от български фенове на групата) и вместо час и десет минути шоуто продължи два часа и петнадесет минути с два биса, като една на втория те изпълниха две песни от новия двоен албум, чието име носи и турнето. Него го получих като подарък от Джентълмена, който ми го донесе от Англия и аз вече го бях слушал достатъчно, за да мога да запея песните. Не очаквах да изпълнят песни от периода с Фиш, но Кейли и Sugar Mice ме зарадваха изключително. Стремяха се да свирят поне по една песен от албум, а те вече имат 15 издадени студийни албума за 30 години на сцена. Точно така, групата е оснавана през 1979 година първоначално с името Силмерилиън по книгата на Толкин, но заради авторските права го съкращават на Мерилиън. Вълшебният китарист Стивън Родъри е в групата от самато начало, а първият албум излиза през 1983. Ирландецът Марк Кели стоя прав на клавишните, а сега е с лъснато кубе, докато в периода с Фиш имаше коса. Лондончанинът Ян Мосли се беше окопал сред барабаните си, но беше на ниво. Съставът е същия като от първия албум, а вокалистът се сменя преди 20 години (1989), когато Фиш напуска групата и прави самостоятелна кариера. В Банско през 2003 го видях и имах шанса да говоря с него, тъй като бях един от организаторите. Взех и автограф, който не знам къде се е дянал. Много приятен човек е този Фиш :). В бара на хотел "Танне" гледаше морското дерби между Спартак и Черно море и живо се интересуваше от клубни цветове и история на местните дербита. Бившият ми съквартирант бе преводач тогава, а той беше от Спартак и му разказваше разпалено за своя тим. Фиш пък тогава му обеща да му прати фланелка на любимия му отбор Хибърниън. В Банско тогава се видя, че въпреки проблемите с проваления заради дъжда концерт, Фиш остана и пя на следваща вечер с цялата си душа и сърце. Тогава обеща да се върне и го направи през 2005 година, когато се честваше 20 години от албума Misplaced childhood и го чухме в зала 1 на НДК. Все пак за мен любимият ми албум от този период си остава Cluthing at straws. Но да се върна не концерта. Много любими песни чух: Man of a thousand faces, Between you and me, The space, Neverland, Brave, This town и още много. Останаха и доста, които не чух, но все пак не мога да желая повече. Те бяха тук и докоснаха душата ми. Оставах много доволен и вече 4 дни слушам само техни песни, а споменът за великолепния концерт и близо над 3 000 пеещи хора в залата ще остане в съзнанието ми. На последната песен (Happiness is the road), към края един по един се изнизаха музикантите, докато Стийв караше публиката да пее заглавието. Накрая остави микрофона на стойката, насочен към залата и той си тръгна, а публиката завърши подобаващо концерта.

Ето и повече отзиви:

Най-доброто ревю

Снимки от концерта

Още снимки от концерта

Мерилиън забавят, но не забравят

“Мерилиън”: Дайте ни огромна сцена

Мерилиън в София

Сайт на създателя на първото лого на Мерилиън и художник на обложките Марк Уилкинсън

Ето пълен сетлист от концерта на MARILLION в София на 13.06.2009 г.

01. Splintering Heart
02. The Uninvited Guest
03. Between You And Me
04. Man Of A Thousand Faces
05. Fantastic Place
06. The Man From The Planet Marzipan
07. Out Of This World
08. Kayleigh
09. Sugar Mice
10. Afraid Of Sunlight
11. This Town
12. The Rakes Progress
13. 100 Nights
14. The Great Escape
15. Neverland
………..
16. Easter
17. The Space
………..
18. Whatever Is Wrong With You
19. Happiness Is The Road

22 дни

22 дни минаха откакто за последно писах тук. Събитията бяха доста, но по една ли друга причина все не успявах да драсна нещо. Имах материал поне за 5-6 поста, но в крайна сметка сядам да пиша чак сега, когато часовникът бърза към полунощ. Говоря си с машини, а именно те ме предадоха през последните няколко дни. Но нека да карам поред и да съобщя за събитията хронологично. След концерта едва станах и ме цепеше глава, но пътувах към вкъщи, защото майка ми празнуваше своя рожден ден. За жалост той винаги остава в сянката на именния ден на баща ми на следващия ден, а също така и неин професионален празник. Все пак успяхме да го отпразнуваме в тесен семеен кръг и да ес подготвим за гостите на следващия ден. 24 май винаги е бил специален ден и ден за гости. Нормално е да идват между 20 и 60 души вкъщи. Първите започват да пристигат към 10.30 и тогава се започва пренасяне, сервиране и разговори и така до към 1-2 през нощта. Ще спестя подробностите, а само ще кажа, че е доста изморително. Лица, разговори, еднакви въпроси и разпалени дискусии и всеки се връща следващата година, за да опита вкусните гозби на майка ми и големите порции. След това хубавото беше, че сестра ми си дойде от чужбина за 10 дни. Бяха ги пуснали заради кризата. Видяхме се с нея за кратко, а тя си замина преди рождения си ден. Тя и баща ми са родени на една и съща дата (5 юни) и ака баща ми е я е получил като подарък за своя рожден ден. Все пак подаръци и празници имаше да всички от сърце. Имаше и доста работа, а Студентът ме разочарова тотално през една от седмиците. Пътувах в командировка в Бургас, но някак си градът бе доста по-спокоен и чист от преди. Като си спомня колко преживявания имам тук и колко пътувания и стопаджийски истории са свързани с него и ми става едно носталгично. За жалост панорамният ресторант на хотела, където спах е заменен от ВИП апартаменти и така се губи най-хубавата гледка на града за всички посетители от най-високата сграда в морския град. Това бе и лайтмотива през повечето от тези дни. По разни поводи се връщах назад във времето и си спомнях подробности от минали неща. Няма да ги споделям сега. Миналата събота ходих на два мача в един ден. Сутринта гледах Хебър как падна от Германея (Сепарева баня) с 1-2 с още 42 души в последния домакински мач на отбора и бях взел със себе си и джентълмена. Този Хебър вече не е моя Хебър. Такова бездушие и безпомощност не бях гледал. Ходих да обядвам в едно приятно заведение до село Лозен край Чепинска река, а футболистите на Германея поляха там успеха си. Все пак успях да се добера до ембелмата на клуба, която търся вече цял сезон и може да се каже, че имам всички емблеми на отборите в нашата група. Следобяд пътувах за София и вечерта бяхме на националния стадион заедно с джентълмена. Досега го бях водил на мачове на нашите клубни отбори от всички нива от "А" група до пета дивизия и това, което го изумяваше бе липсата на публика и подкрепа. Онази вечер бе различно. Подкрепата бе фантастична. А едно нещо ми направи страхотно впечатление. Сектор "Г" се обърна към Сектор "Б" за да формират едно мощно "Българи, юнаци!". Нямаше Левски и ЦСКА, а имаше България. Ето това е най-ценното от мача. Джентълмена бе впечатлен и изумен от хореография, от пълния стадион и от подкрепата, каквато и в Англия няма, според него. След мача при метрото полицаи пускаха на партиди хората, което беше и правилното поведение. Входът за метрото бе безплатен, а ние се прибрахме благополучно към 23.30. Джетгълменът не можеше да проумее безплатното метро. След като го изпратих към студения и дъждовен Албион на главата ми дойде друга грижа. Някой бе заразил сайта ми hebarfc.com с и-фрейм с вирус и напълни и домашния и служебния компютри. Чистеното продължи до днес и все още не съм сигурен, че всичко е наред. Имаше някакви keylogger, Antivirus 2009, сума ти троянски коне и кукита, че се побърках. Наложи се да свалим и сайта за два дни и всеки ме питаше какво се случва, но добре ме беше Влади, иначе бях загубен. Утре (вече днес) ме очаква концерт, но за него ще пиша по-късно.

Ревю на Контрол и Хиподил!

Не бях ходил на концерт на българска група от концерта на "Щурците" за 40 години в НДК. Този петък имаше три в едно. Три български групи се събираха да свирят заедно за първи път, а от доста време не бяхме ти чували. Кой се разпаднал, кой прекратил дейност, кой в чужбина отишъл. Причини много, но в тази вечер се видя, че отново могат да вдигнат на крака цяла зала и да взривят с песните си Зимния дворец в началото на лятото. Не бяха забравени,а бяха обичани, а песните им се пееха с пълно гърло от хиляди души, запълнили залата в Студентски град. Концертът беше обявен за 20 часа, но инкой не вярваше,че някой ще започне точно в този час. Към 8 и 15 доста хора се разхождаха спокойно пред залата и пиеха бира. Това правеха и главните изпълнители на входа за журналисти, където Кольо Гилъна и Милена си пиеха кротичко енергийни напитки и биричка и си говореха небрежно. Като влязох в залата, тя беше наполовина пълна, но щом светлините угаснаха, всички дружно се втурнаха навътре и всичко се напълни за отрицателно време. Седнахме на трети ред в дъното, където се виждаше добре сцената. Първият ред бе отреден за пострадали от войната :). Имаше трима с патерици и двама накуцващи. Втори ред бе отреден за бременни жени и техните приятели. Имаше четири броя изпъкнали кореми, а на трети ред бяхме ние. Точно в 21 на сцената излязоха "Ревю". Много готин един час ни подариха и изсвириха всичко познато от "Закуска" до "Ала бала". Почетоха и Димитър Воев, който предишния ден щеше да навърши 44, ако беше жив. Васил Гюров и Милена бяха много добре настроени и всички се радваха на всяко парче. Като изключим скъсаната жица на китариста, която забави малко изпълнението им и Милена запълваша паузата, как хората в залата са си играли в пясъчника, когато те са писали тази песен. Лошото беше, че всички зрители пушеха и скоро в залата стана много задушно и задимено и чак ни се насълзиха очите. В предверието не беше по-добре, защото смърдеше на алкохол и пот, а навън не пускаха. Да чакаш за тоалетна си беше цяло приключение. На входа продаваха фланелки, дискове и книги на Хиподил и други, а от другата страна бяха "Зелените", които събираха подписи и продаваха картички. Охраната не пускаше навън, а взимаха всички капачки на минералната вода, а вътре се продаваше без проблем и вода и бира в пластмасови бутилки, които повечето хора ползваха да хвърлят и да пръскат над другите. Като изключим тези неприятни за мен моменти, на сцената излязоха "Контрол" точно в 22:00 часа. Тяхното озвучаване не беше не нивото на "Ревю" и разбирах коя песен слушам чак на втората минута:), но купонът беше як. Кольо Гилъна се раздаде и танцува и пя и скача доволно, а чухме всичко готино. На бис изсвириха две парчета и дойде ред на "Хиподил", които се уляха вече и вместо един час свиреха час и половина. Светльо скочи от барабаните и си скъса дънките, та се наложи да си сваля тениската и да я връзва на кръста, за да не личи и после пак метна коженото яке на голото си тяло. Той приличаше на боксьор, излязъл в последен рунд. Чухме техния стил, а на някои песни се включваше и брас секцията, коята ме изкефи много. На саксофона беше Кирил Македонски, чиито баща е първи братовчед на баща ми. Той беше целия в бяло и шапка като на Майкъм Джексън в клипа "Опасен престъпник". Беше готино и с много настроение. Всички танцуваха, пяха и се разваха. Видях хора от Студентски град, коиот не съм виждал поне от 10 години. Всички бяха изпълзяли от дупките си за този концерт и виждах много познати лица, а и нови с тениски на Мерилиън, Рамонес, Дийп Пърпъл, Доорс и много други, но всички бяха обединени от българското тази вечер. Веднъж и завинаги...

Още един поглед към концерта

Празникът на Пазарджик

Днес е празникът на Пазарджик. За съжаление за поредна година той се пада в работен ден и аз няма да мога да присъствам на тържествата. Като гледах календара 21 май ще бъде в събота чак след две години през 2011. Тогава ще присъствам със сигурност. За първи път е решено града да има празник през 1930. Тогава обаче денят на Свети Константин и Елена е бил 3 юни по стар стил, но светците се считат за покровители на града и тогава и сега. Повече за тях може да прочетете тук. Едноименната църква, която се намира на щаба, е и доста свързана с моя живот и моите празници. Там се венчах преди 3 години и там кръстихме дъщеря ми преди една. Много ми харесва тази църква, съградена от брациговски майстори и завършена през 1872 година. На повече места я пише 1873, но това е така, защото чак тогава майсторите са си получили парите за великолепната работа. Има страхотна аура. Именно оттам започва 23-ия празник на Пазарджик. Днес тържествената литургия, отслужена от пловдивския митрополит Николай, закъсня с един час, което забави и литийното шествие до центъра на града. Там се издига националния флаг и кметът чете тържествено слово. Извън тази програма всички ученици почиват днес и в града се събират много хора. Днес е и деня на нестинарите, чиито покровители са отново Свети Константин и Елена. Като друго съвпадение е и раждането на бебето на Пазарджик Александър, което е и моето рожденно име. На тази дата през 1904 година е основана и ФИФА, което внася малко футболна вълна в празника. На парк "Острова" ще се открие паметна плоча на на архитект Константин Мумджиев – една от най-забележителните личности на Пазарджик от миналия век, който е проектирал Часовниковата кула, превърнала се в символ на града. Всичко ще завърши на площад "Тортата" с концерт на Диана експрес и Сигнал и празнична заря. Пълната програма за празника може да видите тук. За съжаление на вчерашния празничен общински съвет не са номинирали никой за почетен гражданин на Пазарджик, което е жалко за мен. Все можеше да се намери някой, който заслужава.
Преди празника бе открита и новата облагородена част на парк - острова "Свобода", където са разположени лагуна, виенско колело, стрелбище и много други атракциони. Не зная, дали ще бъдат там само за празника, но миналия уикенд си работеха. Пуснато е и езерото с лодките, но за да се вредиш за там е необходимо голяма доза търпение. Е още един празник отминава, а се задават други семейни в края на седмицата. Не мога да не спомена и представянето на словника за енциклопедия "Пазарджик", в който и аз имам скромно участие. Не мога да не подмина и факта, че наесен Пазарджик ще има и нов химн, защото досегашната детска песничка не се харесва от всички, въпреки текста. Знамето също ни е ново и на мен ми харесва повече от белия чаршаф от минали години, но за герба ще кажа само, че това си остава емблема за мен и в каквито и цветове да я направят, герб няма да стане. В тази връзка в началото на статията съм сложил герба на Пазарджик от 1943 година, който за мен си остава най-доброто правено в тази насока. Дали ще доживея да видя хубав хералдичен герб за града си на празника му през следващите години, времето ще покаже. А дотогава: Честит празник, Пазарджик!

Горопеци

Тази събота присъствах на представянето на една книга. Авторът много държеше да съм там. Чудех се какво е да издадеш първата си книга на 77 години. Има някаква символика в цифрите. Аз съм роден през 77-ма. Като посвещение на моя екземпляр Никола Попов написа: "В твое лице виждам следващия автор на горопеците". Какво е накарало този човек да ме цени толкова, че да изчака да пристигна за представянето (все пак събота беше работен ден), и да кара около 100 души да ме чакат, за да започнат. Книгата си заслужава. Личи си, че е писана от ерудиран човек, който уважава природата и хората и родното си място (Ветрен дол). Той живее съвсем близо до гората. Къщата му е на-най високото място в селото до река Връщика в лоното на Родопите над всякакви проблеми и терзания, но явно доста от тях са стаени в душата му. Много любопитен факт е, че дядо му е оцелял в баташкото клане, като майка му го е скрила в престилката си. Какво ли бихме загубили, ако не се бяха наредили така нещата. Може би тази книга нямаше да я има. Баща ми често ми е казвал, че горопек е място, където няма една сенчица и слъцето припича и жури и няма къде да се скриеш. Този израз той използва за полските села, които са далеч от планина и река и както учих в университета нямат голям туристически потенциал и пейзажна разнообразност. Авторът обаче използва тази метафора за място в гората, където е най-вероятно да започнат пожарите, защото е открито, изложено на слънце, дъжд и всякакви катаклизми и там отново няма как да се скриеш. За него ветрендолци и самия той са "горопеци" - хора, които не бягат от проблемите и не търсят лесния начин.
Представянето на книгата продължи два часа. Изказаха се Филип Серафимов, Продрум Димов и кой ли още не, но за мене най-ценно бе вълнението на този човек, който представя книгата си и оголва душата си за читателите. Аз си мисля, че този начин е правилния, защото само ако се разкриеш изцяло, може да се скриеш...
Книгата прочетох на един дъх, а изказването ми на самото представяне не бе на ниво. Исках да кажа повече неща, но рискът е голям като импровизираш, а не четеш предварително написани неща, но пък така е по-истинско. Вечерта не успях да спя и да разсъждавам за различни неща, които постави книгата и държанието на бай Кольо, както всички го наричаха. Дано и на представянето на моята първа книга да дойдат толкова хора и да успея да стигна до тях само с думите черно на бяло...

Silver lady

Благодарение на зелената фея видях сайт, който показва коя песен е била номер 1 във Великобритания на рождения ти ден. Много хитро направено. И така след като вкарах моите цифри и дати ми се падна Silver Lady на David Soul. Чувах я за първи път, но в нея се говори за любов, жени, хотели, прошка, далеч от дома, въобще доста ми допадна, затова копирам целия текст тук:

SILVER LADY - 08/10/1977
3 weeks at #1 - 14 weeks on chart

Tired of drifting, searching, shifting
From town to town
Every time I slip and slide
A little further down
I can't blame you if you won't take me back
After everything I put you through
But Honey you're my last hope
And who else can I turn to

Come on Silver Lady take my word
I won't run out on you again
Believe me
Oh I've seen the light
It's just one long fight, without you
Here I am a million miles from home
The Indiana wind and rain cut through me
I'm lost and alone
Chilled to the bone
Silver Lady

Double talkers, backstreet walkers
At every turn
Seedy motels and no star hotels
Still I had to learn
That the one shining thing in my life
Was the sweet love I had with you
And Honey, you're my last hope
And who else can I turn to

Come on Silver Lady take my word
I won't run out on you again
Believe me
Oh I've seen the light
It's just one long fight, without you
Here I am a million miles from home
The Indiana wind and rain cut through me
I'm lost and alone
Chilled to the bone
Silver Lady

Can't you find it in you to forgive me

Coz here I am a million miles from home
The Indiana wind and rain cut through me
I'm lost and alone
Chilled to the bone
Silver Lady

Come on Silver Lady take my word
I won't run out on you again
Believe me
Oh I've seen the light
It's just one long fight, without you

Чуйте песента. Много е приятна, като мен :)

Кени Джи две седмици по-късно...

Почти щях да пропусна този концерт и вероятно щях да съжалявам, защото за мен това бе много истинско изживяване. Преди години, когато той нашумя на сцената, редовно си пусках негови касети преди заспиване и си представях различни картини, образи и сюжети. Най-много ме впечатли музиката му към филма "Да умреш млад". Мога да кажа, че за мен това е неговото върхово постижение. Концертът му на 1 май в зала 1 в НДК ме изненада съвсем. За компания взех баща ми, който като млад е свирил на саксофон и щеше да оцени музиката. Съжалих, че не го взех, когато ходих сам на Дейвид Санборн, а Ян Гарбарек не съм сигурен, дали щеше да му хареса. София бе почти празна заради многото празници и залата също не беше пълна. Беше интересно за мен, че в оркестрината, където билетите струваха 80 лева и нямаше места по касите, лявата половина бе празна. Явно доста хора са променили плановете си и не са успели да дойдат или са били раздадени като покани. Моят билет го купих от Ориндж и бе просто принтиран. Заведе ме чак на втори балкон, но се бях подготвил с мощен бинокъл. Местата бяха фронтално срещу сцената и се виждаше идеално. Кени започна първата песен с разходка сред хората, а чак след това се качи на сцената. Говори около 3 минути на български. Това е нещо, което ценя, защото при всичките ми концерти на над 30 любими изпълнители в България бях чувал само две-три думи от тях. Зная, че сигурно му диктуваха в слушалката, но въпреки всичко жестът си заслужаваше. Цялото шоу продължи цели два часа, като Кени се качи и на нашия балкон и свири на сантиметри от нас. Баща ми остана много доволен, а това направи и мен щастлив. Въпреки, че нямаше много импровизации, всичко беше стилно и много професионално изсвирено и поднесено с чувство за хумор. Всеки от музикантите в групата бе представен отлично и не е изненада за мен, че те свирят заедно вече повече от 20 години. Песните от новия му албум, който е доста латино ми допаднаха, а дуетът с Луис Армстронг беше върха на вечерта. Подари саксофон на приятна двойка от залата, която си беше купила два диска с негови песни и участва в томболата. Посвири им една песен, и им го подари с автограф. Така прави на всеки концерт, а този бе заснет специално, защото той е за първи път в България. Въпреки, че свири предимно на сопрано, Кени използва и алт и това най-вече се хареса на баща ми. Нека ви разкажа за него и неговия саксофон. Когато бил млад баща ми мечтаел да свири на саксофон. Родителите му не разполагали със средства да му купят, но той не се отказал от мечтата си и спестявал, работил допълнително и в крайна сметка се сдобил със сакс. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Не помня, кой го беше казал, но е вярно. Така беше и с този концерт. След края му получих автограф от Кени на разпечатката от билета. Страхотното ми усещане не се развали от един стар дърдорко, който седеше зад мен и коментираше, а в замяна на безплатния билет написа тази статия, която според мен е един лош поглед към един хубав концерт. Една хубава вечер и спомена за нея две седмици по късно.

Една хубава статия за концерта

Снимката е на Асен Тонев

Градовете в България

Има една тема, която ме вълнува още от студентските години. Става въпрос за населените места в България. Какво е накарало определена група от хора, било то траки, славяни, римляни, българи, татари, турци и други, да основат селище точно на това място. Винаги има някоя интересна история около името на селището. Това е и причината да се опитвам да създавам гербове на села и градове, като в блазона се мъча да вкарам най-характерното и интересното за населеното място. Тук ще стане дума за градовете. Купих си новата книга "Градовете на България", където има актуална информация за 253 града у нас, включително и за най-новия Ахелой. За разлика от предишната книга в тази вече има информация и за най-новите градове Ветрен, Китен, Костандово, Момин проход и други. За мен обаче градове са областните центрове или тези с население над 50 000 жители. Останалите, особено тези под 5 000 жители, за мен само са градове по исторически или политически причини. В предишната книга също имаше доста добра справочна информация, но липсваха новите градове и актуална информация от 2000 година до днес,а 9 години не са малко при тези темпове на развитие. Друга интересна книга, която си купих наскоро е "Римските градове в България". Доста интересно написана и с прекрасен илюстрован материал и снимки. Преди време ме впечатли и книгата "Българските градове", където е наблегнато на тяхното развитие и формиране през различните епохи, а не на информация за самите тях. Ето и формалната част: С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:

* "много големи градове" - с население над 200 хил. жители -София, Пловдив, Варна и Бургас
* "големи градове" - с население от 100 хил. до 200 хил. жители - Русе, Стара Загора, Плевен, Сливен, Добрич и Шумен
* "средни градове" - с население от 30 хил. до 100 хил. жители,
* "малки градове" - с население от 10 хил. до 30 хил. жители и
* "много малки градове" - с население под 10 хил. жители.

Тук може да видите всички градове по население и най-големият град е столицата София, а най-малкият е Мелник, който в миналото е бил над 12 000 жители, а днес е едва с 284. След Освобождението на България през 1878 година Татар Пазарджик е бил по-голям от София. Помислете над това. Тази година се празнуват 130 години София столица. Старите градове столици са Плиска, Преслав и Търново, но и други градове имат претенции за столица през различни периоди. Градският начин на живот привлича много хора и така населението на на градовете се увеличава, но у нас не е съвсем така, защото доста българи отиват в европейски и други градове. О, градове, о нрави!

Пазарджик и Пазарджишко

Малко са стойностните книги, които обхващат цял един регион. Малко и повърхностно се пише често в краеведските книги и описания. Рядко оставам доволен от новоиздадедена книга за населено място, община, област или регион. Затова вече повече от пет години търсих една книга. Книга, която спокойно може да определим като „библията” за нашия град и регион.

Става въпрос за „Пазарджик и Пазарджишко” на Иван Батаклиев от 1969 година. За жалост е издадена само в малко над 2 хиляден тираж и откриването и в днешно време е много трудно. Има я в библиотеките, като един екземпляр беше в доста лошо състояние и си позволих да го подвържа за моя сметка, за да може другите читатели да нямат моя проблем с хвърчащи листове от книгата и парцалива корица. Библиотекарката остана във възторг.

Да продължа обаче с моето търсене. Обикалях антиквари на Славейков в София, до Пощата в Пловдив и на фонтаните в Пазарджик. Всеки обещаваше и си записваше телефона ми, но никой не ми звънеше. Всичко стана съвсем случайно, когато почти бях загубил надежда и продължавах да взимам от библиотеката книгата и да снимам информацията за дадено населено място.

Излизайки от музея в Пазарджик се спрях на книгите при фонтаните на Тортата и какво да видя: търсената от мен книга стоеше кротко в средата сред други. За съжаление нямах в себе си достатъчно пари и помолих да ме изчакат за час два за да ги осигуря, а Генералът (така се казва антикваря) си пътуваше за София същия ден и имаше само един час време. За моя радост джентълменът ми услужи с необходимата сума и ме направи много щастлив в този прекрасен слънчев следобед. Книгата е в много добро състояние и вече се нареди на почетно място в моята домашна библиотека.